Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Преди да изследваме най-дълбоките богословски причини, по които е устроено отнемането на благодатта и богоизоставеността, трябва да добавим, че отслабването на силата на божествения живот в човека, според учението на стареца, е явление, което безспорно означава отклоняване от Божията правда. Това води по естествен начин до покаяние, единственото средство, което Бог е дал за „опрощението като възстановяване в любовта“ [1]. Човекът бива поучен от Бога. Той живее едновременно две състояния: свиването на благодатта, но и стремителното обръщане към Бога чрез покайната молитва, което също е дар на възкръсналия Христос. Чрез редуване на тези две състояния „непрекъснато се обогатява“, „нараства“ и се утвърждава „на равнището на Духа“ [2]. Пример и основа на този живот е Сам Господ, Който преживял едновременно изоставеността, страданието, смъртта, но и неотемливата божествена слава [3].
Приемането и пазенето на всяка дума на Господа и подражанието и на най-малкия аспект от живота Му представляват динамичен дар, който съединява човека с Духа Му. След като Синът Божий претърпял богоизоставеността, за да може човекът да се примири с Бога и да даде обилен плод запустялата земя на „отстраненото в Божия живот“ творение „ в правда и светост на истината“ (Вж. Ефес. 4:18 и 4:24), отнемането на благодатта и богоизоставеността на човека са потенциално дар на Светия Дух, който води до славата на осиновението. Както през първия период на благодатта Бог открива богатството на Своята любов към човека и го зове да се възроди за Неговото Царство, така и през втория период на отнемане го предизвиква да покаже онези белези, които го обличат с царската чест и го правят достоен разпоредник на неговото наследство. Ако вярващият не премине през този стадий на изпитанието, това означава той да остане несъвършен и да не познае всички измерения на Христовата любов към човека, след като, съгласно закона, който старецът формулира, пълнотата на спасението отговаря на дълбочината на личния кеносис [4].
Този период от живота на християнина е много важен и законното и богоугодно преминаване през него го обогатява благодатно. По тази причина е необходимо познанието на неговите стадии, смисъл и цел. Правилното виждане дава необходимото вдъхновение за съществяване на съпровождащата го борба.
Както споменахме в началото на главата, съгласно духовното тълкувание на мястото от ев. Лука (16:10-12) старецът Софроний определя първата призоваваща благодат като „неправедно“ и „чуждо“ богатство, което човек приема от Бога и което е длъжен след това да яви като „истинно“ и да придобие като свое с мъдрата борба на „удължената богоизоставеност“. Целта на тежкото изпитание на отнемането на благодатта и кеносиса по време на богоизоставеността е усвояването на първия дар от човека до такава степен, че да стане неотметливо притежание за цялата вечност; да се съедини и да се „преплете с неговата тварна природа“. С други думи, крайната цел на кеносиса на човека, по примера на Христос, е неговото уподобяване на Богочовека чрез преобразяването и освещението на неговата тварна природа; тя, както подчертава старецът, е „предаването му на божествения лик на битието“ [5], т.е. обожението.
За да се яви този драгоценен призив и това висше предназначение на човека за освещението и обожението на природата му, са необходими мъчителните изпитания на богоизоставеността. Отчаянието поради привидната безполезност на молитвата, безрезултатността на мъчителната болка от стоенето пред Бога и напразността на болезнения вик на покаянието от ранената душа имат за цел да утвърдят човека в истината, че „всички дотогавашни наши усилия изобщо не са достатъчни за спасение“ [6] и да осъзнае, че спасението е „Божи дар“ [7], а не човешко постижение. Страданието на духа и смиреното съзнание за истината на Бога отварят сърцето на човека, за да стане той способен да приеме достойно Божията благодат и дар. Същият, Който даде заповедта „Не давайте светинята на псетата“ (Мат. 7:6), е определил „огненото изкушение“ (2 Петр. 4:12) от този период да предшества даровете и славата на осиновението [8]. Отнемането на благодатта и възпитателното наказание на Господа се устройват заради човека: за да стане христовиден, съвършен [9], имайки обучени чувства да различава тварното и нетварното. Преживяването на нетварното превъзхожда и най-смелото въображение [10].
При втория стадий интензивността на богоизоставеността е различна, и понякога благодатта се връща да разгори надеждата и вдъхновението. Крайните страдания на душата и на духа на човека през този период, които описахме, с редуващите се посещения и оттегляния на благодатта, спомагат да се засили духовната жажда, да се укрепят душата и тялото и да се активира напълно самовластието на човека, за да се самоопредели положително и неизменно за вечността, и следователно да може да понесе „по-съвършено, т.е. непреходно и неотемливо единението с възлюбения Бог“ [11]. Този втори период е също така време с дълбок смисъл и възможност човекът да покаже пред Бога своята вярност, свобода и благоразумие [12]. Това пътуване чрез състояния на страдание или утеха възпитава духа на човека, за да стане по-способен за духовното виждане и богословие, които след това правят неговия устрем към Бога безвъзвратен и съдържанието на молитвата му съвършено и всеобхватно.
Подчинявайки се на Господнето възпитание, човекът не само се развива духовно, както изложихме по-горе, но дава и възможност на Бога да яви величието на Своята любов към човека, желаейки „да направи подвижника по Свой образ господар и цар, да му предаде светостта и пълнотата на божественото съществуване“ [13]. Бог иска да се съедини със Своя образ, човека, и да го яви победител над дявола. Без вярващият да премине стадия на богоизоставеността, той не убеждава врага за своето благочестие [14]. Но след като чрез страданията изпълни всяка правда на Божието възпитание и определи съвършено и свободно себе си на равнището на вечността, Небесният Отец го приема и го почита с „вечното наследие на всичко, което Той има“. Става непоколебим в своята вярност и трайно жилище „на огъня на Отеческата любов“ [15].
Този период е изключително съзидателен. Вдъхновява пламенна молитва, съпроводена от крайна болка на цялото битие.
Тази молитва възстановява човека в първоначалното дихание на неговото създаване по Божи образ. Става съработник на Бога в пътя на възсъздаването, който го уподобява на Единородния Син на Отца. В това съработничество човекът открива духовната свобода от всяка чужда сила или явление от тварния свят, утвърждава се върху нетварния и безначалния живот на Бога, който го издига над света и светоуправниците, и го прави „господар“, способен да наследи „непоколебимото Царство“ [16].
Тогава чувства в себе си, че свободно се открива неговото ипостасно начало. След като първо преживее драмата на светското опустошение чрез опита на личния кеносис и придобие съзнание за всечовешкото състояние, започва да придобива и надсветовно самосъзнание. Претърпявайки страданията на този период и съразпвайки се с Христос, той „става възприемлив за безкрайно великото Божие Битие“. Това висше състояние на духа на човека се вижда в изтощителата молитва за целия свят, която нямаше да може да издържи без да стане преди това участник във „всемирността на Самия Христос, Който носи в Себе Си всичко съществуващо“ [17].
Бог оттегля от човека осезаемата Си благодат, но го подготвя, възпитавайки го, за да знае, че има всичко от Бога и без Него не може да върши нищо (Срв. Иоан. 15:5). На човека, който живее богоизоставеността, му се дава привилегията да покаже своето благоразумие и вярност към Бога, Който пръв го е призвал в Своето вечно Царство, и свободно да се самоопредели в личното общение и връзка на любов със своя Създател. Това самоопределяне трябва да бъде съвършено и вечно. Крайните страдания, непоносимата болка и мъчителните изкушения от този период отварят сърцето и опразват човека от всичко, което представлява неговото аз, за да вмести пълнотата на божествената любов и живот, който не престава да нараства съгласно призива и благоволението на Божията воля. По този начин Бог показва Своето уважение и любов към творението, сътворено по Негов образ, стремейки се да развие в него „най-висшата форма на отговорна съвест“ [18], като необходима предпоставка на доверие и неизменност, за да му предаде Своите „светини“ (Мат. 7:6), пълнотата на Своята пречиста и смирена любов.
Този период на отнемане на благодатта е изключително време за разпването на ученика по подражание на Учителя Христос. Кръстът, който „взема“, следвайки Христос и учейки се от Неговия Дух, е едновременно видим и невидим. Видимият кръст се състои в поредицата от разнообразни страдания, които Бог „в Своя съд“ позволява в живота на Своите избраници, на тези, които „приема“ (Евр. 12:6), грижи се за тях и почита. Такива са: неравенството и несправедливостта, която изпитват в социалния живот и рушат всякакви техни естествени дарби; наследствените недъзи и телесни болести; тиранията на душевните и физическите заболявания, които идват от незадоволените и неосъществени страсти; презрението и дори гонението от страна на синовете на този век; предателството от скъпи приятели и лъжебратя и други. Невидимият кръст е вътрешната болка, предизвикана от излагането на светлината на евнагелското учение и горчивото съзнание за духовната нищета; страшното чувство за истината, че далеч от грешниците (е) спасението (Срв. Пс. 118:155)“.
Христовият ученик е ученик с кръст, но и с блаженство. Стълбицата на блаженствата, която издига в небесното царство и блаженство, има за основа и фундамент съзнанието за духовната нищета и за най-високо стъпало гонението и мъченичеството „заради“ Христос и Неговото Евангелие (Мат. 5:3-12; Марк. 8:35). С други думи, вярващият се разпва напълно, претърпявайки и двата кръста, видимия и невидимия. Но онова, което усилва докрай страданието и поразява цялото му същество, е непоносимата болка от богоизоставеността, когато небето се затваря и не чува вика на праведника [19].
Човек да обича Бога, когато благодатта действа осезаемо в него, е приятно и естествено. Но да е доверен и предаден на същата любов, когато понася разпването от втория период на богоизоставеността, означава, че любовта му доближава пълнотата на съвършенството и става по-силна от смъртта, която преживява с отнемането на благодатта и понизяването.
Крайният предел на богоизоставеността и пълнотата на понизяването (кеносиса) на божествената любов показал в света Единородният Син чрез земния Си живот и смърт (Марк. 15:34). Пиейки Чашата на волята на Отца (Мат. 26:39 и 42) и предавайки светата Си душа в ръцете Му (Лук. 23:46), Той явил „докрай“ Своята любов, която побеждава смъртта. „Свърши се“ (Иоан. 19:30)! Съгласно мярата, в която в живота на човека действа същият „съд“ на Сина Божи (Вж. 1 Петр. 4:17) и той влиза в тайната на Неговото възпитание чрез болката и страданията, които съпровождат отнемането на благодатта, богоизоставеността се превръща в източник на божествени дарове. По думите на стареца, „колкото по-пълно е нашето понизяване, толкова по-съвършено е възхождането на нашия дух в светоносното пространство на Предвечното Божество“ [20].
Връщането на благодатта
Когато човекът истински се покае и претърпи справедливо и законно възпитателното наказание чрез богоизоставеността и отнемането на Божията благодат, той влиза в динамичен път и пълнота на живота. Именно тази Божия благодат се връща и упокоява в сърцето на човека, за да пребъдва с него с по-малко колебание и по-голяма неизменост [21]. Първият дар на благодатта, който съпровожда призванието от Бога и който според думите на Господа и тълкуванието на стареца Софроний, както видяхме в предишната глава, е „неправедно“ и „чуждо“ богатство, се усвоява от подвижника на благочестието и по волята на Дароподателя Бога става неотменимо негово притежание за цялата вечност. Става „истинското“ и „наше“ богатство (Лук. 16:12), обещано от нелъжовното Христово благовестие.
Човекът преживява кеносиса и вътрешната суша от втория период, отсъствието на благодатта, като сянка и власт на смъртта. Това тежко чувство съкрушава духа му, който жадува само вечността на живия Бог. Носейки в себе си „смъртната присъда“, човекът става способен да отхвърли всяка склонност към гордост и себеобожествяване, да се освободи от всяко привързване към тварния свят и да се открие напълно за Божията благодат, знаейки, че всичко ценно има за източник Божията благост (1 Кор. 4:7). Това скъпоценно съзнание, което се придобива с колебанията и редуващите се състояния на благодатта и вътрешната суша поради нейното отнемане, води до дълбоко смирение на духа и неизменност в пътя на Бога. Смирението заедно с неизмеността, която носи, допринасят човекът да се развие, да приеме пълнотата на Божиите дарове и животът на Бога да стане негов живот. „Като сътворени от „небитие“ и следователно съществуващи само „потенциално“, сме длъжни чрез постепенното познаване на тайните да преминем процеса на нашето узряване и ставане (т.е. развитие) в истината“ [22]. Смирението прави човека прозрачен за благодатта, която безпрепятствено и динамично го осенява. То укрепва и усъвършенства неговата благодарност за Божиите дарове, нещо, което прави тварния човек притежател на нетварните съкровища на благодатта [23]. Придобиването на благодатта се осъществява чрез смирението, което преподават тежките изпитания от втория период, съгласно мъдростта на Писанието, че Бог „на смирени дава благодат“ [24].
Неизмеността, която отличава третия период, е неизменността на любовта. Божието възпитание упражнява човека в съвършеното усещане на Неговата любов, така че той вече нищо друго да не може да предпочете пред нея и никое явление и сила в света да не могат да го отделят от Божията любов [25]. Чрез мъдростта и неизменността, която е приел чрез отеческото възпитание, сега любовта на „съвършеното състояние“ се оказва по-силна от смъртта, като естествено свойство и дар на безсмъртния Бог. С доброволното умъртвяване вследствие на богоизоставеността през втория период, той побеждава смъртта на греха и влиза динамично в новостта и светлината на онзи живот, който прогонва всеки мрак и е свободен от смъртта [26]. Тогава присъствието на благодатта на Светия Дух се засилва и предава на човека жизненото безстрастие. Божествената любов като победителка над смъртта освобождава човека от страха на себичността и себелюбието. Въвежда го в несебичния живот в съгласие със заповедите на Христос и го изпълва с милосърдие дори към враговете [27].
За третия период е характерно и състраданието към всички, към целия Адам. Човекът, който се е уподобил на Христос в допуснатата по икономия богоизоставеност, става подобен Нему и в съвършенството на любовта съгласно дара на благодатта Му [28]. Св. Силуан свидетелства, че природата на човека не може да понесе съвършената пълнота на тази благодат, освен за много кратък момент и след като първо бъде укрепен от благодатта на Светия Дух [29].
От гореспоменатото става ясно, че третият и окончателен стадий на борбата след придобиването на благодатта не може да бъде дългогодишен. Това съвършено състояние на обожението превъзхожда издръжливостта на телесните сили и душевност на човека. Затова, както и през първия период, той не може да пребъдва трайно в неговия интензитет, без да премине „от смъртта в живота“ [30]. Разбира се, лица, които свидетелстват за истината на краищата на вековете (1 Кор. 10:11) не желаят „да се върнат“ в потискащата нестабилност на „пустинята“ от втория период, а са обзети от копнежа да се освободят и да бъдат с Христа (Срв. Филип. 1:23). В този живот ги сдържа само тайнственият Божи Промисъл за утвърждаване на свидетелството за Възкресението на Господ Иисус (Деян. 4:33) и предаването на това знание на верните, които ще са способни да поучат и други, за да остане непрекъсната нишката на апостолското и светоотеческото предание [31].
Когато човекът с доверие, смелост и търпение претърпява жегата на изпитанията през сухия период на отнемането на благодатта и влезе в съприкосновение с безсмъртния Свети Дух на светите [32], чрез покаянието се възстановява в съзерцаването на нетварната светлина и се обновява. Освобождава се от всяка вътрешна битка на страстите и става участник в победата и господството на Христос над света.
Изцелява се от всички рани на греха и става непоклатим в Божията любов. В този последен стадий, след като убеди светия Бог за своята вярност и бъде въведен във великата тайна на отеческото Му възпитание, той се изпълва с благодарност и удивление за математическата точност и съвършенството на Неговия Промисъл, който се е погрижил за него по дивен начин и го е опазил неуязвим на всяка стъпка в периода на богоизоставеността [33].
Съвършеното възраждане на човека се извършва с влизането му в третия стадий, когато Божията благодат се връща динамично и бива опазвана осезаемо чрез мъдростта и благоразумието на предшестващия опит. Нейното „истинско“ съкровище става неговото неотменимо и вечно притежание. Тогава му се предава божественият лик на съществуването, т. е. състоянието на обожение, нещо, което означава, че неговата човешка природа се е преобразила и Христовите заповеди са се превърнали в закон на неговото съществуване [34]. Това състояние изразява именно осъществяването на първоначалния призив на Бога към човека за ипостасния лик на битието, честта и усъвършенстването на осиновението, в което творението „по Божи образ“ е влязло чрез многобройни страдания, подражавайки на Началника и Завършителя на неговата вяра и спасение.
Но пълнотата на христообразния живот е нещо непостижимо на земята, в болното и тленно тяло. Вярващите ще го наследят в бъдещия век, след възкресението на телата, когато Христос стане неизменно наследие за тях, „всичко и във всичко“ [35].
В това временно съществуване животът на вярващия в Христос не престава да нараства динамично. Това свидетелства за богатството, но и безкрайното му съвършенство. Само когато се упокои в лоното на Троичното Божество, където „динамичната и статичната страна“ на живота по удивителен начин са обединени, човекът намира истинската неизменост на непоколебимото царство.
Съзнанието за пътя
Пътят на Бога за човека е Самият Христос. Следователно съзнанието за пътя предполага всестранното познание на Христос, на духа и на живота, които яви на земята. Но тъй като Христос е умонепостижим и абсолютен във всички подвизи и прояви на живота Си, това гранично познание е непостижимо без благодатта на Пресветия Дух. Това разширява непредвидимо измеренията на човека до божествената безкрайност и го въвежда в христообразната всемирност. Придобиването на този всеобхваен дар се постига чрез съобразяването и уподобяването но Христос в Неговите земни прояви [36].
Още от началото на Стария Завет тайната на пътищата на Бога била притежание на онези, които първи влезли в лично съприкосновение с Него и постигнали „светоносен пробив“ на небето, „дето беше Бог“ (Пак там. стр. 248; Изх. 20:21). С очи, просветлени от безкрайната и незалязваща Светлина, те видели и оценили тварния свят. Превъзходен пример е Иаков, който чрез подвига на всенощно стоене пред Бога съумял да грабне Неговото благословение и да чуе Неговия откровен глас „защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш“ (Бит. 32:28). С това познание Иаков започнал да формира стария народ на Израил.
Праведниците от Стария Завет в духовен възторг пророчески видели величието на пътищата на Бога и безкрайната пропаст, която ги дели от пътищата на човеците (Ис. 55:8-9). Пророците облажавали себе си за това виждане и познание (Вар. 4:4-5).
Защото познали истината, която ги освободила от светската заблуда. Въпреки това те по дивен начин предвъзвестили, че пътят на Бога е личност и се основава „преди вековете“ в светотроичния съвет (Притч. 8:22-23). Този път е „господният човек“, който Бог щял да „сътвори“ от Девица „за Своите дела“ за спасението на света.
В Новия Завет „пътят“ е Христос (Иоан. 14:6). Едновременно с това Христос е наречен „пример“ (Иоан. 13:15), „образ“ ( Рим. 6:17) и „пример“ (1 Петр. 2:21). Средоточие на живота и на Неговото дело е Неговият Кръст и Възкресение. Следователно съзнанието за тайната на пътя означава причастност в страданията, смъртта и силата на Неговото Възкресение (Филип. 3:10). Посвещението в блаженството на този път е безкрайно (Филип. 3:12), и мъдростта на познанието просветлява не само човеците, но и Ангелите (Ефес. 3:10-11). В Евангелието Господ облажава учениците за познанието на тайните на Неговото царство, което им било дадено, и уверява, че то е много по-превъзходно не само от онова, което са приели, но и от онова, което са „желали да видят“ пророците (Мат. 13:17).
Понятието за съзнанието на пътя на Бога е основно в мисълта и учението на стареца Софроний. Той го черпи с удивление от примера на Христос, особено след като този пример се изтъква в последните часове от живота Му. Тогава Христос живеел едновременно, в непостижима за нас пълнота, две крайни състояния: страданието и тържеството на победата, смъртта и неотделимата от Него божествена слава. Старецът с право отбелязва, че в ужасните моменти, преди да се изкачи на Голгота и предстоящата смърт, Христос предава мир на учениците Си и размишлява за тържеството на царството Си, което ще настъпи с Неговата жертва. Бидейки на Кръста, Той се моли за Своите убийци и обещава на разбойника, (че днес ще бъде в) Рая. Бидейки поруган пред съда на Каиафа, Той уверява, че е Синът Човешки, Който ще дойде със слава да съди „живи и мъртви“. Старецът отдава този непоколебим мир и боголепна неизменност на Господ Иисус на съвършеното и непоколебимо познание, което имал за Своя Небесен Отец [37]. Това изразява и ликът на разпнатия Христос в православната традиция.
Подобен ред на събития и аналогичен опит се повтарят в живота на вярващия, който иска да изгради своето вечно битие върху думите на Христос. Съзнанието за пътя на Бога и неизменността на живота по Бога е плодът от преминаването през трите стадия на духовния живот, които описахме по-горе. Особено с опита от втория период човекът се затвърждава в пътя на Бога и заедно с божественото и отеческо възпитание придобива „ум Христов“(1 Кор. 2:16). Достатъчно е за него да бъде грабнат, дори и един път, в небесния свят на Христос, защото тогава, в много кратък времеви момент, приема привилегията и блаженството на познанието на пътя. Откъсва се от видимия свят и влиза в светлината на Господния ден. Познава вечната истината, която „лежи в основата на всяко битие“, така че никое духовно явление да не може вече да го разтърси, нито човешки ден да го съди, защото в него цари Христовият мир [38]. По-подробно обаче, бихме казали, че това възпълващо познание на грабването преминава през ада на богоизоставеността, оттук човекът се смирява докрай. След прародителския грях мракът на ада е неразделна част от цялото съществуване. Следователно всеобхватното познание на тайната на съществуването е непостижимо без потапянето на човешкия дух „в най-долните места на земята“ [39]. Това слизане става доброволно и е вдъхновено от дивното съзерцание на призванието в Христос. Светият Дух открива от една страна „осезаемия“ образ на предвечния Бог, Христос, Който пленява душата с величието на любовта Си, и от друга страна, страшното състояние на падението и отчуждението на човека от пътя на Божиите заповеди. Тогава човекът, воден от Светия Дух, осъжда с отвращение това противоестествено поробване на греха и приема доброволно като достойно и справедливо въздаяние наказанието на ада. Това отношение на човека пред Бога е единственото истинско. Той изповядва всемирното събитие, което станало в началото на Сътворението. Сега обаче, за разлика от Адам, човекът поема върху себе си вината за престъплението. По тази причина той става истинен и привлича Духа на Истината да се всели в него. Така приема необходимото мъжество да претърпи голямата болка от доброволното слизане в тъмния ад и геената на неугасващия огън (Мат. 9:47-48), без да погине. Този всесилен огън изгаря действието на страстите в човека, чийто дух и вътрешност горят от огнената молитва. Той осъзнава своята тленност и нищожество и бива съкрушен от отблъскващия и външен мрак на ада, който грехът изобретил. Тогава неочаквано снизхожда росата на небесната утеха като „нова сила свише и ни облича с нетление“. По неизразим начин „свръхдивната Светлина превръща дълбоката нощ в ясен ден“. Тогава се извършва великото чудо на грабването и духовното възраждане на човека и влизането му в Дома на Небесния Отец [40]. По неизразим начин, отвъд образа на този свят, духът на човека приема просветление и познава истинските измерения и характера на своето падение, но и безкрайността на божествената вечност [41].
Доброволното слизане на духа на човека в ада, което побеждава гордостта [42], смирено предразполага сърцето му за пълно откриване за Божията любов.
С тази съвършена любов той излиза победоносец от цялата поредица изкушения на ада. Тази любов се оказва „по-силна от смъртта“ [43]. Тя усилва страданията на духа, но в същото време пренася целия живот на човека на друго равнище, където всичко е животворено от диханието на Светия Дух. Освен това смирението и любовта водят до пълнота на познанието, давано от ученичеството при Духа на кроткия и смирен Господ.
Слизането и възлизането на духа на човека, както описахме по-горе, по примера на Сина Божий, (Ефес. 4:10), носи в човека двояко благодеяние: първо, познанието на горния свят умъртвява човека за долния свят и му дарява безстрастие „След това събитие всички земни неща се разбират като преходни и уязвими. Душата осъзнава като смисъл на своето съществуване пребиваването ѝ с Бога, в Него, и в Неговата вечност“ [44]. След това самото познание на вечното предава на човека неизменност и сила да опази с вдъхновение състоянието на осиновението, което небесният Отец му е поверил. (В това състояние човекът, напълно възроден, става участник във всемирността на Единородния Син Божи и чрез Него вече живее друга форма на битието, където мислите за смъртта, за враговете, за земните неща отпадат от съзнанието му [45]. Това двояко преживяване, т.е. слизането на духа на човека в преизподнята и възлизането му във небесните висини е „знакът“, който показва, че той е изминал целия път на Бога, доколкото това е възможно на земята, и който става призмата, през която се разглеждат всички тайни на небето и мярата, с която се съдят всички земни неща. Именно тогава човекът става „съвършен“ (2 Тим. 3:17) и „духовен“(1 Кор. 2:15), понеже притежава тайната на познанието на пътищата на спасението за себе си и за братята си [46].
Болезненото потапяне на духа на човека в ада и впоследствие небесното издигане, което дава блаженството на съзнанието за пътя, се извършват в дълбините на сърцето му. Колкото по-голяма е болката на любовта към Христос, която сърцето понася, толкова по-пълно е неговото изцеление и по-съвършено познание, което придобива. Това познание е съвършено, защото се дава от Светия Дух и се приема чрез цялото битие. В сърцето, което е съединено с ума, „крайното страдание се съединява с крайна радост“ [47]. Тогава покаянието става динамично и осеняването на Светия Дух оползотворява границите на тварното естество на човека докрай. Човекът започва да предвксува божествената всемирност на Христос и като „нова твар“ да обгръща всички.
В пътя на това слизане и възлизане човекът претърпява всякакво изкушение от светския дух на врага (Иов. 1:7). За привилегията обаче, която му е дадена „да докосне небесния пламък“, той е готов да претърпи с радост всичко [48]. Изпитва болката на цялото творение (Рим. 8:22), което подлежи на еднакво с него осъждане. Познава и цялата истина и утехата на Утешителя, Който му дава силата да понесе недъзите на братята си. Може да състрадава на страдащите и преди всичко да се радва, виждайки онези, които биват прославяни с по-голяма благодат [49]. И точно това е знакът на съвършеното познание, любов и смирение, което води до всеобхватно съзерцание на божественото Битие. Това съзерцание е характерно за личността (ипостаста) по образ и подобие на възкръсналия Христос. „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята“ (Мат. 28:18); „Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие“ (Мат. 11:27). Опитът на това познание и съзерцание е необходим не само за сигурното преминаване през „огненото изкушение“ (1 Петр. 4:12) и общия път с Христос, „възлизайки на Голгота“ [50], но и за разгарянето на вдъхновението, което спомага човекът да се обърне към Бога с всички сили на битието си и да се самоопредели свободно и окончателно за вечността.
Бележки:
[1]Архим. Софроний, Ще видим Бога както си е, стр. 65.
[2]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 22.
[3]Пак там. 226-227.
[4]„Християнинът е длъжен да се приближи… към състоянието на кеносиса, за да се удостои да приеме спасението, което винаги отговаря на дълбочината на неговия личен кеносис.“ Ще видим Бога…, стр. 203; „Пълнотата на кеносиса предшества пълнотата на съвършенството“. Пак там, стр. 81.
[5]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 106.
[6]Архим. Софроний, Ще видим Бога..., стр. 206.
[7]Ефес. 2:9, Вж. Св. Григорий Палама , Беседа 33, PG 151, 416D-417A.
[8]Св. Исаак Сириец, Слово 46, стр. 192-3.
[9]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 106.
[10]Пак там, стр. 21.
[11]Архим. Софорний, Ще видим Бога…, стр. 344 и 322.
[12]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 106; Вж. Ще видим Бога…, стр. 204.
[13]Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 258.
[14]Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 125-124.
[15]Пак там, стр. 134.
[16]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 82 и Ще видим Бога…, стр. 125: „всеки от нас може да стане „господар“ не по друг начин, освен ако победи… всичко, което изпълва видимия и духовен свят“. Вж. Иоан. 16:33).
[17]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 116-117.
[18]Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 335.
[19]Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 266.
[20]Ще видим Бога…, стр. 347.
[21]„Благодатта го напуска; но ако прояви произволение, благодатта ще го възлюби и вече няма да го изостави“. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 312. Вж. Св. Макарий Египетски Беседа 29, PG 34, 716D.
[22]Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 162.
[23]Св. Максим Изповедник PG 90, 1272 BC.
[24]1 Петр. 5:5. Св. Григорий Палама, Беседа 11, PG 151, 140CD.
[25]Рим. 8:35. Вж. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 259, и Ще видим Бога… , стр. 111.
[26]Рим. 6:9. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 259.
[27]Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 158.
[28]Пак там, стр. 138.
[29]Пак там, стр. 207.
[30]Иоан. 5:24. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 345.
[31]Архим. Софроний, Ще видим Бога… стр. 345, 2 Тим. 2:2.
[32]Вж. Архим. Софроний, За молитвата, стр. 22.
[33]Архим. Софроний Сахаров, Свети Силуан Атонски, стр. 267.
[34]Архим. Софроний Сахаров, Аскеза и съзерцание, стр. 18.
[35]Кол. 3:11. Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 96.
[36]Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 138.
[37]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 226-227; Вж. Архим. Софроний, His Life is Mine, London-Oxford, 1977, p. 59 и Ще видим Бога…, стр. 105 и 191-192.
[38]Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 105.
[39]Пак там. Ефес. 4:9.
[40]Архим. Софрний, Ще видим Бога…, стр. 124.
[41]Пак там, стр. 130.
[42]Пак там, стр. 45-46.
[43]Пак там. стр. 45-46.
[44] Архим. Софроний, Ще видим Бога..., стр. 104.
[45]Пак там. Вж. Гал. 2:20.
[46]Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 293.
[47]Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 173.
[48]Архим. Софроний, Ще видим Бога..., стр. 141, Вж. Иак. 1:2.
[49]„Славата на брата ще бъде и негова слава, а гледката на лицата, прославени от божествената Светлина — радост“. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 122.
[50]Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 147.
