Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Всеки свещеник в началото на своя път има срещи, които хвърлят особена светлина в неговия свят и го придвижват напред в развитието му като личност и пастир. Те са като вълни, които го тласкат напред в бъдещия му път на святото поприще, към което е призван.
Преди години след отслужването на светата Литургия бяхме останали насаме в църковната канцелария с един от опитните духовници в епархията и водихме топъл, дружелюбен разговор за живота, служението и църковната действителност. В хода на тази дружеска беседа, той изрече следното: „Отче, ти си още млад, но вече си сред нас. Ще видиш много неща. Някои от тях ще ти харесат, други ще те възмутят. Разочарованията са неизбежни и всеки ги среща по пътя си. Когато погледнеш около себе си — ще се огорчиш. Когато се вгледаш в себе си — ще се разочароваш. Единствено ако вдигнеш глава и погледнеш нагоре към Бога, ще намериш утеха и вътрешен мир. Това е единственият път и правилната посока. Ти и Бог, Бог и Ти — всичко друго е околна среда. И моля те, недей да съдиш никого и не се отчайвай от себе си, защото можеш да пропаднеш.”
Мина време, но постепенно разбрах колко болезнено прав бе този опитен свещеник и колко мъдри и душеспасителни бяха неговите съвети. Понякога изводите на опитните хора звучат цинично, а друг път — твърде песимистично, но след проверката на времето те се оказват не само истински, но и проникновено верни. Защото сме слаби и недостойни да пристъпим към това свято служение, но по великата Си милост, Той ни посещава и ни дава благодатни сили да продължим напред.
Във висша степен това е проумял прекият продължител на делото на Иисус, св. ап. Павел, който нарича себе си „червей“, „изверг“ и „най-малък“. Той и пак той се обръща към нас с бащинска загриженост с думите „Силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2Кор. 12:9). Без него ние наистина сме нищо. Защото лесно се поддаваме на греха, крехки и малодушни, в желанието си да видим своето отражение в лицето на околните или в утешението, че сме нещо дори само и за самите себе си. Велико изкушение е да осъждаш онези, които не те разбират и да изпадаш в униние, че не си това, което си мислил или въобразявал за себе си. Това е двоен кръст и разпятие за всяка търсеща душа. Защото тя може да бъде сломена от разочарованията отвън и отвътре в стихията на „невидимата бран“. Всеки от нас е изграден така, че колкото и различен да е от хората около себе си, да търси тяхното разбиране и да иска да бъде признат и оценен като човек и личност. А когато остане насаме със своето вътрешно аз, да изпитва вътрешно доволство и да се харесва дори само в собствените си очи. Това е префинена прелест, без която никой не може. И ако с течение на времето човек изгуби тези две предварителни представи, той може да рухне под тежеста на горчивото си лично разочарование.
Колкото по-рано един вярващ човек осъзнае своята лична немощ, толкова по-добре. Ще си спести куп разочарования и ще избегне множество неприятности в този кратък и преходен живот, който отминава като бързотечаща река. Но гордостта, този ужасен грях, пречи на човека да види своето истинско недостойнство. Тя поддържа илюзията му, че е нещо значимо, особено, различно. Тя поддържа съблазънта, че е „специален“. Но само докато види истината и съзре изкривеното си лице в огледалото на Божията пълнота. Защото ние нито сме толкова важни пред другите, нито толкова силни, колкото сме си мислили преди.
Ние просто сме грешни, дълбоко повредени, „недъгави“ и непълноценни да сторим нещо значимо без Неговата закрила. Краката ни са прекалено слаби, а ръцете твърде несръчни, за да вървим напред сами, без да се опираме на Неговата подкрепа.
Единствено в Бог е спасението. Всичко друго е провал и разруха. Извън оградата на Неговата църква са само демоните и страховете. И всичко е смес от кал и счупени камъни…
Единственият изход е да вдигнеш глава и да потърсиш Неговата бликаща благодат, която изцерява, благославя и освещава нашата повредена природа. Тя е невидимото лекарство, което може да изцери всяка болка и немощ в земята на сенките. Защото е изречено от устата на Пречистия Иисус: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан. 14:6). Пътят, който ни довежда до истината и истината, която ни обяснява живота. Всичко друго е заблуда.
Вярващият постепенно го разбира не само като прозрение „свише“ от Духа Светаго, но и от горчивината на жизнения си опит. Колкото по-богата е една душа, толкова по-дълбоко изживява драмата на сблъсъка с този свят и горчиво страда за своята лична опустошеност.
Затова е повече от прав един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Николай Велимирович, който откровено споделя: „Вярата е единственото важно нещо в моя живот. Всичко друго е трагикомедия на чувствата.“
Това е колкото разтърсващо, толкова и проникновено. И не е нужно да си религиозен гений, за да го разбереш. А просто да имаш душа, която да се опита да понесе болката на този свят. Раните на живота биват изцерени само от балсама на благодатта.
Затова нека всички ние, които сме избрани и призвани да бъдем Негови, погледнем нагоре и потърсим десницата Му, с която да ни благослови и насочи по тесния път на спасението на душите ни. После да влезем в онази вътрешна стаичка на сърцето, в която е съкровището на нашата личност, да се опитаме да изобразим Христос във всичко свое и така постепенно да се превърнем в икони Христови, очистени от налепите на старата ни природа и богове по благодат.
