ПРОФЕСИЯ ПРОСЯК

1477 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Свещеното Писание преподава закваската на вечния живот, поднася елексира за търсещите ни души и препоръчва рецепти за духовно преобразяване на човека чрез отредения му от Твореца дял на неговото лично странстване в този свят. То е светилник в мрака за вечно лутащите се между временното и вечното, низкото и възвишеното, преходното и непреходното. Нещо повече —  със своята бликаща благодат то е най-добрият ориентир в бурното море от препоръки за един пълноценен и пълен с духовна радост живот. В истинския смисъл на думата е откровение Божие за осмисляне и обожение на неспокойния  човешки дух.

Но всички, които го познават в дълбочина, знаят, че неговите наставления не бива да се разбират и прилагат пряко и безусловно, без духовно разсъждение, защото невинаги могат да въздействат правилно и душеспасително на онези, които искат да ги последват. Те са като лекарство, което не трябва да бъде приемано без съответстваща на възрастта и състоянието на болния концентрация на дозата. Много често прякото прилагане на някое духовно наставление е довело не само до печални резултати, но и до отдалечаване на конкретния текст от целия дух на боговдъхновеното учение на нашия Господ Иисус Христос. За това свидетелстват както конкретни епизоди от църковната история, така и практическият опит на искрено подвизаващия се християнин.

Една от най-чувствителните  в това отношение теми е  тази за даването на милостиня. Тя се е превърнала в истинска съблазън за много духовници и миряни, една неприятна предпоставка за нарушаване на тяхното душевно спокойствие и мир. В Светото Евангелие е казано: „Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, които ти иска назаем”(Мат. 5:42). Но остава открит въпросът — на всички ли трябва да се дава, и то без усмотрение на конкретната просеща личност? Сам по себе си този въпрос е достатъчен, за да хвърли в смут една вярваща душа. Защото не е плод на маловерие или на неблагодатно съмнение, а на благочестиво разсъждение.

В този дух е и наставлението на „Дидахи” („Учението на 12-те апостоли”) — „Нека се изпоти милостинята в ръката ти, преди да узнаеш кому да я дадеш.” То е израз не просто на някаква предпазливост, породена от явното непознаване на качествата на просещия, но и истинска проява  на духовна разсъдителност, необходимо изискване за всеки, който е потопен в стихията на невидимата бран. Без нея всяка вярваща душа много лесно може да разпилее даровете на Светия Дух и да постъпи като нерадив слуга. Това е изискване към християнина да използва своя облагодатен ум и да преценява всеки конкретен случай, а не само да проявява своето искрено добротворство.

Подобно наставление има и в Стария Завет — „Давай на благочестив и не помагай на грешник”(Сир. 12:4). Духовното напътствие ясно изисква  внимателна и задълбочена преценка не само на личните качества на просещия, но и изследване на неговата почтеност от страна на даряващия. Многоцветната практика на живота  и горчивите разочарования в това отношение са дали своето отражение и целят да възпрат едно  неразумно поведение, което е не само неправилно, но и небогоугодно в същността си.

Навсякъде и във всичко мъдростта на светите отци ни наставлява към разсъждение. Тя е като малко зрънце, което трябва да присъства навсякъде и във всичко, за да можем да берем добри духовни плодове. Духовният живот е сложен и е повече от необходимо да внимаваме в следването на неговия ритъм. От една страна, ние не бива да бъдем сухи и застинали християни, които изпълняват буквата на закона, а не следват неговия дух, а от друга, да не се превръщаме в лекомислени и повърхностни благодетели, които хвърлят бисерите си напразно.

Посоченият духовен проблем винаги е бил деликатен, но съвременният динамичен свят го е превърнал в болезнен. В древността и в апостолските времена прибягващите към просия са били лица, лишени от възможността за собствен труд и прехрана. Много често това са били инвалиди и бивши членове на воюващите армии. Известно е, че в по-голямата си част мъжкото население се е прехранвало чрез доброволно участие в определени военни формирования. В следствие на което са нямали реална възможност да се трудят поради тежките телесни увреждания, изваждащи ги извън строя. В тогавашните общества не е съществувала такава разгърната система за социално подпомагане с вериги от фондации и асоциации за защита на бедните и страдащите, както сега. Тези хора са били оставени без прехрана и подслон, без реална човешка грижа и наблюдение. В определен период от християнството се зараждат странноприемниците, които поемат една част от тези клетници.

За разлика от тях към настоящия момент просяците, особено в Западна Европа, се радват на системна грижа и сравнително добро благополучие. Те са обгрижвани от ред организации и са под особена закрила на съответната държава. Не са лишени от нищо, което да застрашава тяхното съществуване и дори имат достатъчно добри спестявания. Дори в трудните условия на страните от Източна Европа, във време на преход те не са изоставени докрай на произвола на събитията — сформирани са доброволчески кухни към учреждения и храмове.  Нещо повече — настоящата просия в градовете функционира като една система, оформена като мафия, с определени нива и степени, в която всеки получава своя дял. Не са малко хората, които притежават апартаменти и недвижимости, печелейки много добре за сметка на добронамерени минувачи и туристи. Те играят чудесно ролята на окаяни бедняци, които са изоставени от всички и навсякъде са отблъсквани и наскърбявани. Дори в рамките на един ден,  особено през лятото, те печелят дори повече от голяма част от техните благодетели, които се трудят за своята прехрана, често работейки на няколко места. Тези просещи бедняци често стоят пред входовете на храмовете или на обществените сгради и са неотменна част от депресивната обстановка в града. Гледат  с „невинен” поглед и протягат ръце, шепнейки някакви жални думи. Някои от тях са „въоръжени” с епикризи, съдебно-медицински експертизи и заключения на вещи лица и умело и със заучени жестове ги пробутват под очите на минувачите. Когато получат негативен отговор или биват подминати от тях, нерядко отправят груби и нецензурни изрази и обръщения и дори проклятия зад гърба им. Тяхното поведение смущава миряните и е далеч от всякаква проява на искреност и покаяние. За преобладаващата част от тях просията се е превърнала в професия, в доходоносно занимание, с което за нищо на света не искат да се разделят. Упорито отклоняват всякакво предложение да помагат или да започнат работа. На практика правилото се е превърнало в изключение, а изключението — в правило. Те печелят не просто от милосърдието на хората, но и от тяхната наивност, трупат блага не от състраданието им, а от тяхното лекомислие. Превърнали са се в паразити, впити в  живата тъкан на обществения организъм.

Нека всеки един от нас,  духовник или  мирянин, да преосмисли отношението си към тях и да намери своята лична рецепта за правилния подход, който да го избави от душевния смут и угризенията на съвестта, когато дава или не дава на просяци. Нещо повече — ние имаме святото призвание да благовестим на всички и навсякъде и нека, когато отдаваме част от нашето видимо, да свидетелстваме  за великото невидимо, за царството Божие, за необходимостта тези хора да влязат в храма и да потърсят непосредственото общуване със Светия Дух чрез искрена молитва и приобщаване с тайнствата на светата Църква.

Наставленията на Свещеното Писание за милостинята трябва да бъдат приети динамично, а не статично, в цялата дълбочина на Преданието и след синтез на опита на светите отци. Тогава ще стане така, че искрените проявления на живата и преобразяваща вяра чрез делата на  добротворство ще се извършват през призмата на духовната разсъдителност. Амин.

За първи път този текст е публикуван в списание „Амвон”, бр. 3, 2015 г.