Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Светите отци на Църквата са ни завещали една забележителна класификация, с която са изразили отношението на вярващите към Христос. Водени от Светия Дух и наставлявани от ангелите, те са разделили последователите на Спасителя на три групи.
Първата са тези, които стриктно изпълняват закона Божи, защото се страхуват да не попаднат в ада. Нарекли са ги роби.
Втората са онези, които се водят от светлия мотив да заслужат място в рая. Това са наемници.
А третата са истинските поклонници, които вършат всичко само и единствено защото Го обичат. Те са децата Божии.
Наистина е жалко, че в светата Църква се срещат хора, които знаят законите на духовния живот и тайните на Вселената, но искат единствено да избегнат осъждане и вечни мъки и се опитват да се подвизават водени от този иначе благочестив стремеж. Те остават на първото стъпало и не желаят да продължат напред. Не искат, въпреки че могат да се изкачват със силата и свободата на свободната си воля и с помощта на всепобеждаващата Божия благодат нагоре, към върха на духовната лествица. На тях им е обещано всичко, за да живеят в пълнота и да седнат с Господа на Неговата богата трапеза, но те предпочитат да останат някъде встрани, в полутъмния ъгъл, и да наблюдават безучастно поканените. Понеже не искат да съпреживеят това небесно тържество. И защо ? Защото се страхуват. Но не само от Бога, но и от себе си. Боят се да се възползват от пълнотата на онази изначална благодат, която им е дарена в тайнството на светото Кръщение. Поставят душите си в изработени от тях удобни рамки и се „свиват” в своя личен, самодостатъчен свят. По силата на своето решение не искат да разгорят огъня на вярата, а го оставят да тлее в огнището и да мъждука, без да свети и стопля когото и да е, дори и тях самите. Този страх не е страхът Господен, за който се говори в Свещеното Писание, „началото на мъдростта”, а е отказ от него. Затова и не е благословен. Неговите мотиви са малодушието, неверието и неразбирането на мисията и делото на Спасителя Христос. Нима не е грях да кажеш на Сина Божи „До тук”! Не бива да се обръщаме към Този, Който със Своята смърт и възкресение е изкупил всичките ни грехове и простил всичките ни съгрешения, като към другата страна по някакъв договор и да твърдим: „Това − да, а това − не!”.
Със Своето свято Боговъплъщение Христос дойде не само да изпълни, но и да надгради Стария Завет със завета на любовта и мира. И изисква от нас не дела по Закона, а прояви на жива вяра и искрена дръзновена любов. Цялото Му послание към всички Негови последователи може да се изрази с ясното и кратко обръщение: „Синко, дай си мен сърцето!”(Притч. 23:26). Неговото царство не само не е от този свят, но е царство вътрешно, съкровенно и истинско. Колко пъти се обръща в светото Евангелие с откровеното: „Нека ви бъде по вашата вяра!”(Мат. 9:29), акцентирайки и търсейки именно вътрешния момент, трепета на съкровеното и неизследимо общуване с всяка една личност.
Трудно е да се каже, че подобни „хладки, и нито горещи, нито студени” християни дават плодове. Или, ако е така, те не са зрели и вкусни и не радват Господа стопанин. Защото онзи, който не обича, не може да твори. Няма как да изживее този вътрешен възторг от съкровената среща с Христос. Храмът на неговата душа остава мрачен и непросветлен от необяснимата Таворска светлина. Дверите на този храм са притворени и похабени, а в неговия притвор няма извор от жива вода, който да привлича онези, които искат да се изцелят.
Един от забележителните подвижници на светото Православие на XX в., св. Порфирий Кавсокаливит (старец Порфирий) по забележителен начин отразява това: „Мисълта за страха е добра за първите стадии. Тя е за начинаещите, за тези, у които все още живее вехтият човек. Начинаещият, които все още не се е шлифовал духовно, се въздържа от злото чрез страха. И страхът е необходим, защото сме материални и низки хора. Но това е един стадий, една ниска степен в отношението към божественото. Това е отношението на търговска размяна. Ако добре разгледаме това отношение, ще видим, че в него има някаква степен на корист, на изгода. Когато човек встъпи в Божията любов, за какво му е нужен страхът? Каквото и да върши, върши го с любов и това е много по-ценно! Когато човек се старае да е добър от страх пред Бога, а не от обич, това не е толкова ценно. На нас, които напредваме в духовния живот, Евангелието ни дава да разберем, че Христос е радостта, истината, че Христос е раят… „В любовта страх няма. Но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан. 4:18). Полагайки усилия чрез страха, постепенно стъпваме в Божията любов. Тогава изчезва адът, изчезва страхът. Интересува ни единствено Божията любов. Всичко върши за тази любов!” (Старец Порфирий Кавсокаливит, „Живот и слова”).
Колко проникновени са тези думи! Те описват траекторията, отразяват опитността на една душа, като акцентират върху усилията. И е нужно, но и спасително да бъде впрегната свободната воля и да се върви напред, като се пренебрегва и превъзмогва всяко спиращо духовното ни развитие състояние. Но за това е необходимо лично желание, искрено дръзновение и жива вяра. Човек трябва да бъде не просто насилник на Царството Божие, а истински труженик в Христа!
Дай Боже всички ние да бъдем деца на Бога, а не роби или наемници! Да разгорим огъня на личната си вяра и да положим всички усилия през краткото си земно странстване да дадем плодове на лично благочестие! Защото от всеки от нас зависи дали да остане в групата на онези, които буквата ги убива, или да премине в общението на призваните, които са оживотворени от Духа. Амин.
За първи път този текст е публикуван в „Църковен вестник”, бр. 15, 2019 г.
