Автор: Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
Източник: „Service orthodoxe de presse”
Превод: ставрофорен иконом Антон Вълчанов
Най-големият от византийските литургисти изследователи — св. Николай Кавасила († 1392 г.) казва за св. Евхаристия: „Не е възможно да се излезе извън нея и нищо не може да се добави към нея. Тя е върховна тайна”(„Животът в Христа”, 4,3). Друг изтъкнат литургист, св. Симеон Солунски († 1429 г.), говори със сходни думи за св. Евхаристия: „Това е тайна на тайните, светиня на светините, посвещение на посвещенията”.
Светата Божествена литургия може да бъде разгледана под два важни аспекта, неразривно свързани един с друг: присъствие и жертва. Тези две измерения надвишават нашия разум. По-лесно е да се опитаме да схванем в общи линии евхаристийното присъствие, отколкото да обясним по какъв начин св. Евхаристия е една жертва. Въпреки това, ще се постарая да разгледам именно този аспект.
Лична среща
Християнският Изток винаги е показвал предпазливост и известна въздържаност в догматическите определения върху св. Евхаристия. Фактически съществуват много основни истини на православната вяра, които никога не са били формулирани като верово определение, но са били пазени непроменени от св. Църква с общо и безспорно съгласие, имащо такава сила на задължителност, както всяко едно точно догматическо определение. В частност това се отнася за някои мнения върху св. Литургия.
В действителност може да се твърди, че православното евхаристийно богословие се изразява не толкова във формални дефиниции, колкото на едно по-високо ниво — в и чрез нашата прослава. Тук можем да приложим до известна степен принципа на lex orandi, lex credendi: „Правилото на молитвата е правило на вярата”. Отец Киприан Керн, познавач на св. Литургия и професор в Православния институт „Св. Сергий Радонежки” в Париж, имаше обичай да казва пред своите студенти: „Хорът на Църквата е катедра по богословие”. Дори може да се добави: в мълчанието се състои най-добрият ни подход към богословието на св. Евхаристия, така както се пее вместо Херувимска песен на Велика събота преди Великия вход на св. Василиева литургия: „Да мълчи всяка плът човешка, да стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли…”
Вселенските събори в действителност малко говорят за евхаристийното присъствие. Когато те засягат св. Причастие по повод поместни събори, това е продиктувано от практически съображения: кой може да бъде допуснат и при какви условия? Само при последния от седемте Вселенски събори, втория Никейски събор против иконоборството —
(787 г.) откриваме ясно и точно твърдение за присъствието на Христос в св. Евхаристия. Иконоборците смятали, че единствената възможна икона на Христос са осветените Дарове по време на Божествената литургия. На този аргумент Седмият Вселенски събор е отговорил, че осветените Дарове са не само икона на Тялото и Кръвта на Господ Иисус Христос, но в истинския и пълния смисъл на думата са „истинско Тяло” и „истинска Кръв” на Спасителя. Това означава, че присъствието на Христос в св. Евхаристия е коренно различно от това на Неговото присъствие в светите икони. Седмият Вселенски събор обаче не е уточнил в какво именно се състои тази разлика. Никейските отци ясно са потвърдили факта, че Христос е присъстващ в св. Евхаристия, но те не са се опитали да обяснят как.
Св. Йоан Дамаскин прави крачка напред като казва: „Ако вие търсите да знаете как става това, достатъчно е да ви се каже, че това е чрез Светия Дух. Ние не знаем нищо повече от това, освен че Словото Божие е истинско, действено и всемогъщо, но и необхватно в начина, по който то действа”(„Точно изложение на православната вяра”, 4,13). Тук св. Йоан има предвид думите, които кулминират в епиклезата по време на св. Литургия: „… Като ги претвориш (Даровете) чрез Светия Твой Дух”. Тъй че присъствието на Христос в осветените Дарове е духовно присъствие, но не в смисъл, че то е въображаемо или метафорично, но в смисъл, че то е присъствие в и чрез Светия Дух.
„Лице с лице с Христа Спасителя”
С други думи, св. Православна църква, дори и да се въздържа от изяснение на начина, чрез който се проявява евхаристийното присъствие, няма никакво съмнение върху действителността и непосредствеността на това присъствие.
Два основни принципа трябва да се изтъкнат тук от православна гледна точка.
Първо: в противовес на учението на Римокатолическата църква за „транссубстанциацията” (пресъществяването — бел. пр.) св. Православна църква не вярва, че след претворяването материалните елементи от хляб и вино престават да съществуват. Напротив, претворяването означава, че хлябът и виното стават по-други от тях самите — те стават Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос, без да престанат да бъдат това, което са като материя от този свят. Според „Служебника” след претворяването свещенослужителят се причастява с „драгоценното и пресвято Тяло” и „драгоценната, пресвята и животворяща Кръв на нашия Господ Бог и Спасител, Иисус Христос (…) за опрощаване на греховете и за вечен живот”. Следователно тайнството на св. Евхаристия трябва да се разбира с антиномични думи. Налице е истинска промяна — хлябът и виното стават истинско Тяло и истинска Кръв на Господ Иисус Христос, но едновременно с това при тази промяна хлябът и виното не биват унищожени като елементи от този свят. Без да бъдат заличени, те стават повече от това, което са.
Второ: Най-важното е не само промяната, която става с хляба и виното като материална субстанция, а по-скоро личната среща, която се осъществява чрез св. Причастие между Богочовешката личност на Господ Иисус Христос и личността на вярващия християнин. Яденето и пиенето на Божествената храна представлява мястото на върховната ни среща лице с лице с нашия Спасител и Изкупител Господ Иисус Христос. Това е именно и централното място на евхаристийното претворяване: не промяната на материалните елементи, но срещата между личности.
„Твоето, което е от Твоите (дарове), на Тебе принасяме за всички и заради всичко”.
Ако сега преминем от евхаристийното присъствие към евхаристийната жертва ние можем да установим преди всичко доколко езикът на жертвеното приношение присъства навсякъде в Новия Завет: „Защото такъв Първосвещеник ни и трябваше: свят, незлоблив, непорочен, отделен от грешниците и станал по-висок от небесата, (…) Той извърши това веднъж завинаги, като се принесе Сам в жертва. (…) тъй и Христос, веднъж като принесе Себе Си в жертва, за да отнеме греховете на мнозина, втори път, без да става жертва за грях, ще се яви на ония, които Го очакват за спасение” (Евр. 7:26-27; 9:28); „… Защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас. Нека празнуваме, прочее, не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина” (1Кор. 5:7-8). Всъщност езикът на жертвата е включен в повествованието за Тайната вечеря, където се казва, че Тялото Христово се преломява за нас (срв. 1Кор. 11:24) и че Кръвта Христова се пролива за нас и за мнозина за опрощаване на греховете (срв. Мат. 26:28).
Този жертвен език се съдържа също и в текста на св. Евхаристийна литургия. Когато свещенослужителят разрязва хляба на евхаристийното приношение в чина на проскомидията, той казва: „Принася се в жертва Агнецът Божий, Който взема греха на света, за живота и спасението на света”. В песнопението вместо Херувимска на Велика събота преди Великия вход се съдържа текстът: „… Защото Царят на царете и Господ на господаруващите иде да се заколи и даде храна на вярващите”. По време на Великия вход при Преждеосвещената литургия се пее: „Небесните сили сега с нас невидимо служат, защото ето, слиза Царят на славата. Ето извършената тайна жертва тържествено носят…”
Впрочем в молитвите, които се съдържат в св. Литургия, намираме изрази като „възхвална жертва”, „духовна жертва”, „безкръвна жертва”. Като обобщава цялостното съдържание на св. Евхаристийна литургия, св. Николай Кавасила казва: „Св. евхаристийна жертва е най-основната част на мистагогиката” („Изяснение на св. Божествена литургия”, 1,5).
„Жертвата е непроменена, единствена и тъждествена”
Първият най-неотложен въпрос, който се поставя когато св. Литургия се изяснява по този начин, е със сигурност този: каква е връзката между евхаристийната жертва и Христовата жертва на Кръста? Този въпрос не е бил дискутиран на нито един от 7-те Вселенски събора, но той е бил главна тема на съборите, които се провели през 1156 и 1157 г. в Константинопол. Тези събори са изключили три лъжеинтерпретации на св. евхаристийна жертва:
1. Св. Евхаристия не е само едно просто възпоминание на Христовата саможертва на Кръста; тя не е само една спомагателна памет или един умствен спомен; тя не е само една картина, една икона или едно изобразяване на жертва, но една сама по себе си истинска жертва. Когато думата „анамнеза” или „възпоменание” се използва в св. Евхаристия, тя трябва да се разбира в нейния не слаб, а силен смисъл. Тази дума означава не едно представяне, но едно онастоящаване, т.е. да се направи настоящето отново по обективен и автентичен начин. С други думи, единственото събитие, което е станало веднъж завинаги за всички — смъртта на Господ Иисус Христос на Кръста, заедно с Неговото Възкресение и Неговото Възнесение в слава – всички тези събития са възпроизведени и действителни тук и сега, в този определен момент от времето чрез действието на Светия Дух. Чрез евхаристийната анамнеза вярващите стават участници в събитията, които те възпоменават. Споменът става действителност.
2. Св. Евхаристия не е повторение на Христовата жертва на Кръста, понеже последната е единствена и неповторима. Господ Иисус Христос „… умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога” (Рим. 6:10), „защото Той извърши това веднъж завинаги, като се принесе Сам в жертва” (Евр. 7:27; срв. също и 9:26, 28).
3. Св. Евхаристия не е нова жертва, защото жертвата на Господ Иисус Христос на Кръста е съвършена и пълна и нищо не може да се прибави към нея.
Следователно, ако св. Евхаристия не е нито просто възпоменание, нито повторение, нито нова жертва, тогава какви други възможности остават? Съборите от 1156 и 1157 г. са отговорили съвсем просто, че св. евхаристийна жертва е идентична на Кръстната жертва: „Жертвата е непроменена, единствена и тъждествена. Те не са отишли по-далеч от това и не са се опитали да обяснят по какъв начин Жертвата на Голгота и жертвата на св. Евхаристия са тъждествени, но са се задоволили да постановят твърдо, че всъщност това е така …
За да се задълбочим в съборните постановления от 1156 и 1157 г., нека си поставим първом въпроса: при св. Литургия кой предлага какво и на кого? А след това да изследваме понятието, по-важно от всичко, за небесния престол.
Предложените Дарове на творението
С риск да изненадам някого бих желал да предложа отговор в 6 точки на първия въпрос: „Кой принася какво и на кого?”.
1. Ние принасяме хляб и вино. Под „ние” разбирам свещенослужителя и вярващите заедно в контекста на евхаристийното събрание. Евхаристийното приношение не се извършва само от свещенослужителя, или от свещенослужителя, действащ вместо вярващите, но от свещенослужител, обединен с вярващите. В това отношение е потребно да се отбележи, че свещенослужителят много рядко употребява местоимението „аз” в св. Литургия, а говори почти винаги „ние”. Такъв е именно случаят с освещаващата епиклеза, когато той казва: „Още Ти принасяме тази словесна и безкръвна служба, и просим, и молим, и умоляваме — изпрати Светия Твой Дух над нас и над тези предложени Дарове”.
Ние предлагаме хляб и вино: това е първият и най-очевиден отговор. Има обаче нещо повече в това обикновено потвърждение. Това, което предлагаме на Бога не са просто житни зърна, но хляб, нито гроздове, но вино. В св. Евхаристия ние не предлагаме на Бога плодовете на земята в тяхното първично състояние, но ги предлагаме такива, каквито са обработени от човешките ръце. Ние, човешките същества, създадени по образ и подобие на Бога Творец, сме получили дара на собствената съвест и рационалната мисъл. Тъй че съзнателно и волево ние променяме и обработваме света, създаден около нас; даваме глас на творението и му позволяваме да хвали Бога по свой начин. Всичко това е изразено в нашето предложение от хляб и вино.
2. В св. Евхаристия не предлагаме само хляб и вино, а цялото творение. Това се долавя от думите, които свещенослужителят произнася преди епиклезата по време на св. Литургия: „Твоето, което е от Твоите (дарове), на Тебе принасяме, за всички и заради всичко”. Евхаристийното предложение има космическо измерение; то обхваща всички създадени неща; в този смисъл то има връзка с екологическата ни ангажираност като християни. Св. Ириней Лионски подчертава в това отношение, че св. Евхаристия е равностойна на предложението от първоберки в Стария Завет. Предлагайки на Бога първите плодове, които са произвели, иудеите са призовавали Божието благословение над цялата си реколта. Същото е и при св. Евхаристия: предлагайки на Бога хляб и вино, ние призоваваме Божието благословение над цялото творение.
„Вие сте там, в св. Потир”
3. Ние предлагаме самите себе си. Ние, вярващите човеци, сме в природата, а не над нея. Тъй че, когато предлагаме света на Бога, „за всички и заради всичко”, ние предоставяме самите себе си от тяло и душа като едно „духовно богослужение” (Рим.12:1). Ние сме съставна част от предложението, което принасяме. Не принасяме на Бога само това, което имаме, но нещо много повече – това, което сме. Като разсъждава върху св. Евхаристия, блажени Августин отбелязва: „Чрез предложението, което Църквата предлага, чрез него тя самата се предлага. Това е вашата собствена тайна, която се поставя върху Престола, това е собствената ви тайна, която получавате. Вие сте там – върху св. Престол, вие сте там – в св. Потир!”. Това свидетелство се потвърждава видимо по време на св. Литургия, когато свещенослужителят след св. Причастие влага в св. Потир всички частички, които са върху св. дискус с думите: „Измий, Господи, чрез Твоята скъпоценна кръв, греховете на всички, които са тук споменати, по молитвите на всички Твои светии”.
4. По време на св. Евхаристия ние принасяме не само цялото творение и нас самите, но тъй също и Господ Иисус Христос. Това ясно е изразено от св. Кирил Йерусалимски в неговите „Катехизически слова”: „Ние принасяме Христа, Който е бил умъртвен за нашите грехове”. Това означава, че по време на пресъществяването на св. Дарове нашето приношение от хляб и вино става Тяло и Кръв на Господ Иисус Христос.
5. Не е достатъчно обаче да кажем, че принасяме Христос. Трябва да отидем по-далеч и да потвърдим: в св. Евхаристия Господ Иисус Христос принася Самия Себе Си. Тук се докосваме до една истина, която е тъй необходима за нашето разбиране за св. евхаристийна жертва. При извършване на св. Божествена литургия истинският свещенослужител, първият, който принася, не е самият свещеник, нито свещеникът и вярващите заедно. Истинският Свещенослужител, Този, Който първи принася, е Самият Господ Иисус Христос. Само когато твърдо съхраняваме в паметта си тази основна истина, само тогава ще бъдем в състояние да разбираме св. евхаристийна жертва.
Време е да послужим на Господа, Владико, благослови!
Ролята на Господ Иисус Христос като невидим Първосвещеник при всяко извършване на св. Литургия се подчертава от два възгласа, произнасяни по време на свещенодействието. Първом, малко преди началното благословение дяконът казва към свещеника: „Време е да послужим на Господа, Владико, благослови!”.
Чрез този възглас разбираме, че св. Литургия не е само думи, но преди всичко свещенодействие; и още — не само свещенодействие, а Господне свещенодействие. Истинският свещенослужител при всяка св. Литургия е винаги Господ Иисус Христос, единственият Велик Първосвещеник; ние, духовенството и вярващите, сме само съслужащи с Него. Свещенослужението е Негово, а не наше или по-скоро то е наше, доколкото Той ни кани да участваме в него. Затова и съслужившите, като си разменят целувката на мира преди четенето на Символа на вярата, си казват един другиму: „Христос е посред нас! Е и ще бъде!”. В това отношение би било добре, ако в св. Православна църква днес тази целувка на мира се практикува не само между духовниците, но и между всички вярващи.
Едно второ важно изречение за разбирането на св. Евхаристия като приношение и жертва фигурира сред молитвите, които се четат от свещенослужителя по време на Херувимската песен преди Великия вход, а именно: „… Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, и Който приемаш и си раздаван”. „Ти си, Който принасяш”: Сам Господ Иисус Христос е Този, Който принася жертвата, Истинският Първосвещеник, Който извършва св. Литургия. Но казано е също и: „… и си принасян”. Господ Иисус Христос не е само Този, Който принася, но Той Самият е и жертвата, според думите на блажени Августин: „Той е Първосвещеникът, Самият Той е Този, Който принася и Самият Той е и жертвата”.
Това обаче не е всичко. Казано е също: „Ти, Който приемаш”. Бидейки едновременно Този, Който принася и Този, Който се принася, Господ Иисус Христос е също и Този, Който получава жертвата. Ето и един допълнителен отговор на нашия въпрос: „Кой предлага какво на кого?”. Осъвременявайки думите на молитвата преди Великия вход, можем да кажем: Христос Сам се принася на Самия Себе Си. Обаче може да се каже и с не по-малко истинност: „Христос Сам се принася на Отца”. В действителност, понеже Отец, Син и Свети Дух са неделими, то можем също и да кажем: „Христос принася Самия Себе Си на Светата Троица”. Това е тема, с която се е занимавал съборът в Константинопол през 1157 г.
6. Дотук обаче не сме разкрили значението на думите от молитвата преди Великия вход. Не се казва само: „… Ти си, Който принасяш и си принасян, и Който приемаш…”, но тъй също и „си раздаван…” Така, както изповядваме, че „Христос Сам Себе Си принася на Отца”, така и трябва да добавим, че Той принася Самия Себе Си на нас. Саможертвата на нашия Господ е двойна; тя се изявява в две посоки: към Бога и към човека. Принасяйки Себе Си на Светата Троица, Господ Иисус Христос се принася също и на нас в св. Причастие. А чрез нас Той се принася и на целия свят в смисъл, че ни изпраща след св. Божествена литургия в този свят, за да споделим с другите голямата радост от св. Евхаристийни дарове, които сме приели.
Небесният престол
За да задълбочим още повече нашето изследване, трябва да вземем предвид едно допълнително измерение: литургичното значение на небесния престол. В това отношение ще се позова на учението на един богослов от 12 в. — епископ Николай Метонски, съвременник на съборите през 1156 и 1157 г. В своите размисли върху отношението на св. евхаристийна жертва с Голготската саможертва на Христос, епископ Николай въвежда трети термин по тази тема — непрестанното ходатайство на Христос пред небесния престол. Според Посланието до Евреите Господ Иисус Христос, след като „… извърши това веднъж завинаги, като се принесе Сам в жертва” (Евр. 7:27), Той е влязъл „зад завесата” (Евр. 6:19), преминал е през небесата като наш „Велик Първосвещеник” (Евр. 4:14) и там „се яви (…) пред Божието лице за нас” (Евр. 9:24); „Затова Той може и винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Бога, понеже всякога е жив, за да ходатайства за тях” (Евр. 7:25). Според епископ Николай това Себепринасяне на Господ Иисус Христос на небесния престол, Неговото постоянно ходатайстване за нас представлява дълбока връзка между Голготската Саможертва на Христос върху Кръста и Неговото принасяне върху църковния олтар по време на св. Божествена литургия.
Тъй че, вместо да мислим по земному, с думи на историческото време, свързвайки директно Голготския Кръст като събитие във времето с отслужването на св. Божествена литургия, също като събитие във времето, по-скоро ни е необходимо да мислим по такъв начин, че да можем да обединим едновременно и Голготския Кръст (неделим от Тайната вечеря) и отслужването на св. Божествена литургия с непрестанното ходатайство на Господ Иисус Христос на небесата; с други думи, Саможертвата на Голготския Кръст се продължава чрез Саможертвата на Господ Иисус Христос в небесата, а тя от своя страна се изявява върху земята във времето и пространството чрез многократните отслужвания на Божествената св. Литургия, които всъщност са една единствена и неделима св. Богослужба.
Божествената св. Литургия, която се отслужва на земята, в този смисъл е една жертва, понеже според думите на еп. Николай, тя е „изява” на Вечната литургия, която се отслужва на небесата от Господ Иисус Христос. Според израза на св. Герман Цариградски (8 в.) св. Литургия не е нищо друго освен „небесата на земята”. В такъв случай св. Евхаристия е жертва, понеже тя е една ведно с небесното ходатайство на Богочовека Господ Иисус Христос, което от своя страна е продължение на Голготската Му Саможертва. Основната истина във всичко гореказано е, че както в Голготската Саможертва, така и в жертвата на небесния олтар и в жертвата на Божествената св. Литургия, Личността, Която извършва приношението, е една и съща: Самият Господ Иисус Христос. И в двата случая има едно и също действие: „… Ти Си, Който принасяш и Който Си раздаван…“. Ето златният ключ, който отваря дверите на св. Евхаристия!
„О, любов съвършена!”
Следователно гореизложеното е част от учението на св. Православна църква върху евхаристийното присъствие и евхаристийната жертва. Много неща могат да се добавят, но има и много други, които не могат да се кажат, понеже те стоят извън думите: „Да мълчи всяка човешка плът!”. Св. Евхаристия, според израза, който използвахме в началото, е съвършено тайнство, „тайнство на тайнствата”. Като тайнство тя не може да бъде обяснявана, но само изживявана. Както казва св. Йоан Кронщадски, „Божествената св. Литургия е непрестанно чудо на благодатното Божие царство”. А нашият най-добър отговор на това „непрестанно чудо” е едно страхопочитание, придружено със свято благоговение, един свещен възторг, придружен с любов и благодарност.
Ще завършим отново със словата на св. Йоан Кронщадски: „В думите „… вземете яжте: това е Моето тяло” (Мат. 26:26), „… което за вас се дава; това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19); „… пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26:27-28) се съдържа бездната на любовта на Бога към човешкия род… О, любов съвършена, о, любов, всеобхватна! О, любов неустоима! Какво да въздадем на Бога в израз на благодарност за тази любов?”.
Бележки:
Беседата е изнесена от Диоклийски митрополит Калистос Уеър (1934 — 2022), изтъкнат богослов и клирик на Православната архиепископия на Тиатира и Великобритания към Вселенската патриаршия, на 26.11.2005 г. по повод храмовия празник на франкофонската енория „Св. Екатерина” в гр. Женева, Швейцария, и е публикувана в месечното списание „Service orthodoxe de pressе”, № 309/ м. юни 2006 г., излизащо под егидата на Събранието на православните епископи във Франция.
