Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Разговор с архим. Захария Захару
Защо бракът е включен сред тайнствата на Църквата, а монашеството — не?
Старецът Софроний веднъж ми каза: „Представи си, да не приемат монашеството за тайнство на Църквата, а бракът да е едно от тайнствата!”. И двете би трябвало да се смятат за тайнства, защото това е пътят на Христос. Иконите, например, не са тайнство, но са много мощно средство за предаване на Божията благодат към нас. Може би не са включили монашеството в тайнствата, защото монасите са били смирени и не са наложили позицията си. Всъщност монашеството е благодатно подражание на живота на Христос, отличаващо се със смирение. Монашеството свидетелства за обърнатата перспектива на Евангелието и разкрива другостта на Христовата личност в живота на монасите, а точно това търсят хората в наши дни, за да се утвърдят в евангелската вяра. Монасите избягват стремежа да се превърнат в институционален феномен на Църквата, за да бъдат свободни от всякакво тщеславие и от всякаква идея за каквато и да е кариера в Църквата. Те искат да запазят абсолютната си свобода, за да могат да достигнат до крайното Христово смирение, което може да доведе човека до глъбините на смирението, така че да може да говори на Бога с дръзновение, като Му каже „Душата ми е в прах хвърлена: оживи ме по Твоето слово” (Пс. 118:25). Тогава човекът е подходящ материал в Божиите ръце за пресътворяване. Това е целта на монашеството. Много хора не разбират, че монашеството е истински всеобхватен дар на Светия Дух, защото макар да не можем да се мерим с Христос, най-близкото подражание на Неговия живот се намира в монашеството само чрез дълбокото смирение, дадено „в Светия Дух”.
Църквата поискала реално да благослови брака вероятно по пастирски причини, защото било голяма борба да се запази честният брак в такъв свят, който тъкмо излизал от идолопоклонничеството. Апостолът казва, че тази тайна в Църквата е велика (срв. Еф. 5:32). За да укрепи християните, апостолът полага усилия да им каже, че бракът е свещен и „брачното легло — чисто” (Евр. 13:4), но „в Църквата” — какво означава това? Че трябва да се запази преди всичко силно единението с Христос в Църквата, която спасява брачните християни. Въпреки това превъзходството на монашеството не подлежи на сравнение. Св. апостол Павел казва: „Защото желая, всички човеци да са като мене”, т.е. иска всички хора да бъдат монаси. „Ала всеки си има своя дарба от Бога” (1 Кор. 7:7). Не всеки може да има дара на монашеството. И Господ казва: „който има уши да слуша, нека слуша!” (Марк. 4:9), защото не всички могат да го понесат. Св. апостол Павел следва точно това учение. Христос казва, че това е за „ония, на които е дадено” (Мат. 19: 11), това е наследството, което Бог дава на човека, прозирайки отговора му на Неговия призив.
Не е ли могъл Бог да призове св. ап. Павел преди той да преследва християните и преди смъртта на свети Стефан? Дали това е било промислително, за да запази смирението си, когато след това щял да стане толкова велик?
Св. ап. Павел казва: „Защото аз съм най-малкият от апостолите, понеже гоних църквата Божия” (1 Кор. 15:9), „изверг” (1 Кор. 15:8), защото никога не забравя, че е бил гонител. Макар от нравствена гледна точка да е бил съвършен, все пак е извършил престъпление: участвал в умъртвяването на свети Стефан, първия мъченик (срв. Деян. 7:58). Подобно на св. ап. Павел, свети Софроний бе безупречен в живота си. Веднъж той ми призна, че никога не е падал нравствено, дори и в най-малка степен, но въпреки това, понеже е бил привлечен от източните религии, смяташе себе си за престъпник и се разкайваше през целия си живот като безразсъден. Свети Йоан Лествичник казва, че такива падения във вярата или теорията могат да бъдат възстановени много по-бързо, отколкото нравствените. Но ние имаме примери в историята на Църквата, в живота на светиите, които ни показват, че истинското покаяние преодолява всякакво падение и носи благодатта на освещението. В „Лествицата” четем: „Кой е по-блажен — този, който никога не е паднал, или този, който е паднал и е станал отново? По-скоро последният — казва той — по образа на Онзи, Който умря и възкръсна” (срв. Лук. 15:32).
Първата евангелизация на ап. Павел била мъченическата смърт на св. Стефан, който се молил за убийците, които го убивали с камъни. Сигурен съм, че това е оставило голяма следа в сърцето и ума му, така че когато Господ му говорил по пътя за Дамаск, било лесно да Го разпознае и да приеме думите Му. Св. Стефан удивително подражавал на Христос веднага след възкресението Му: бил първият мъченик, който умрял точно по същия начин като Господ, молейки се за онези, които го убивали. „Господи, не зачитай им тоя грях!” (Деян. 7:60) — казал свети Стефан, както Господ се молел на Кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лук. 23: 34). Също така, преди смъртта Си Господ казал: „и ще видите Сина Човечески да седи отдясно на Силата и да иде на небесните облаци” (Марк. 14:62), и виждаме, че при смъртта си св. Стефан казва: „ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога” (Деян. 7:56), като по този начин потвърждава думите на Христос. Свети Стефан потвърждава изповеданието на вярата си чрез собствената си мъченическа смърт.
Защо на съвременния човек му е толкова трудно да практикува послушание и какво се постига чрез него?
Когато човек иска да избере манастир, трябва да има очи, за да види къде е силата на нерушимия живот, а не външната обвивка. Понякога животът може да изглежда съвършен на повърхността, но вътрешно има толкова много отклонения и толкова много немислима поквара. Например да вземем Студийския манастир, където живели свети Симеон Нови Богослов и неговият старец Симеон Благочестиви: той бил отворен за хората в центъра на Константинопол, но там кипял активен духовен живот. Критерият не е външният вид.
В монашеския живот е важна простотата и преди всичко аскетичното изпълнение на послушанието, чрез което се познава смирението на Христос и се привлича благодатта на Светия Дух. Но това изисква и по-строга съвест, трябва да бъдем по-строги към себе си и винаги готови, ако се отклоним малко от пътя, да се върнем в него. По този начин пазим духа и е толкова красиво, защото преживяваме пълнотата на човечеството.
За стареца Софроний първостепенната дейност на манастира бе да разпространи учението на свети Силуан. Към края на живота си той каза веднъж: „дори и моето”, но винаги казваше: „учението на свети Силуан”. В монашеството винаги „прехвърляме отговорността” върху нашите отци и така пазим смирението си, това е единственият начин. Ето защо автономността и независимостта са разрушителни, защото тогава нямаме възможност да запазим смирението. Както се казва в Писанието, нашият Бог е „Бог на нашите отци” (срв. Втор. 26:7; Деян. 3:13). Тези, които настояват много върху собствената си воля, са твърде уязвими за плътските страсти. От страстта на плътта ще ни спаси не волунтаризмът (желанието да се изпълни нашата воля), а смирението. Ако сме смирени, ако се изповядваме честно и смирено, ще бъдем силни. Никога няма да претърпим никаква вреда, защото Божията благодат ще ни помогне. Но ако си мислим, че можем да се справим сами, много бързо ще се съкрушим. Също така онези, които успяват да бъдат послушни, водят усилен духовен живот, докато онези, които са склонни да бъдат независими, остават затворени в своя малък кръг.
Не можем да напреднем без тази връзка с нашия старец. Четем тези неща при пустинните отци, чуваме ги, но не ги затвърждаваме. Ако обаче веднъж изпитаме силата на тайната, която се крие зад тези думи, тогава знаем, тогава можем да говорим като свети Симеон Нови Богослов, свети Варсануфий Велики или свети Софроний.
Старецът Софроний бе монах, изпълнен с ревност, духът му гореше, но животът му се бе умножил и утвърдил от момента, в който срещнал свети Силуан. Така върви този живот. Не можеш просто да го „изсмучеш от пръстите” (руски израз), както ми каза веднъж стареца Софроний. Трябва да придобием приятели „с неправедно богатство” (Лук. 16:9), да се сприятелим с жителите на горния Сион, за да ни приемат в деня на кончината ни. Ето защо Писанието казва: „Блажен е онзи, който има семе в Сион и близки в Йерусалим” (Ис. 31:9).
Когато свети Силуан казва: „Дръж ума си в ада и в сърцето си”, означава ли, че нашето сърце е адът?
Не. Когато осъждаш себе си на ада, за да действа молитвата, за да стане със сила и да даде плод, т.е. прошка на греховете и съкрушение, трябва да пренесеш ума в сърцето и да кажеш молитвата си оттам — тогава тя има сила. Ако просто си мърмориш, може и да получиш нещо, но само биеш въздуха.
Така че, осъждайки себе си на ада, влизаш в сърцето?
Трябва да осъдиш себе си от сърце, внимавайки в сърцето, дори телесното сърце — тъй като не всички имаме единение на ума и сърцето. Но дори да пренесеш ума си на мястото, където е сърцето, и да се укоряваш съсредоточен оттам, молитвата действа, тя има сила. Така че себеукоряването и неговата крайна форма — самоосъждането в ада — е мощна молитва, когато се извършва от сърце. Ето защо свети Силуан казва: „Дръж ума си в ада и в сърцето”, т.е. „Осъждай себе си като достоен за ада, но от сърце”.
Също така в Новия Завет четем, че призоваването на името на Господ Иисус Христос е много силно, но „от чисто сърце” (2 Тим. 2:22). Дори свети Симеон Нови Богослов в известното 30-о огласително слово препоръчва на монаха да отиде в килията си, да коленичи, да свие ръцете си зад гърба, да сведе глава и да сведе ума си още по-ниско, по-дълбоко в сърцето и да започне да се моли оттам. Той дава началото на молитвата и не я завършва, а добавя: „и след това продължете с това, което Господ ви даде в този момент”. Всъщност истинското покаяние е пророчески акт. Ако отворим устата си с желанието да се покаем, ние привличаме Божия Дух (Пс. 118:131), Който влага в устата ни слово на покаяние, което ни оправдава. Затова Господ казва: „А преди всичко това ще турят ръце на вас и ще ви изгонят (…) турете си на сърце да не обмисляте отрано, що да отговаряте,
понеже Аз ще ви дам уста и премъдрост, на която не ще могат противоречи, нито противостоя” (Лук. 21:12-15).
Тук Господ говори за изповеданието на вярата преди мъченичеството. Словото Му обаче се отнася и за мирните времена, в които живеем сега, защото Божието слово е истинно за всички векове и за всички времена, защото „словото Господне пребъдва во веки века” (1 Петр. 1:25). За нас това слово се отнася по този начин: когато искаме да се покаем и да паднем в нозете на Христос, с желанието да обвиним себе си за целия си окаян живот, Той ще ни даде слово и мъдрост. Тоест ще ни даде покайна молитва, която ще ни оправдае и на която нашите противници няма да могат да „противостоят”. Както казва старецът Софроний, никой не може да преследва монаха повече, отколкото той преследва себе си в този акт на покаяние чрез себеосъждане докрай. Това е пророчески акт, защото, ако монахът постави себе си в това състояние пред лицето на Христос и в светлината на Неговите заповеди, осъждайки себе си докрай, тогава става истинен и привлича Духа на Господа, Духа на истината, Който му дава уста и мъдрост, които ще го оправдаят. „Пророчески” означава да бъдеш истинен, да бъдеш съ-образен със Светия Дух, да изразяваш истината с термини, които имат вечна стойност и остават завинаги.
Относно „Дръж ума си в ада и в сърцето”, никой не може да бъде пророк, ако не говори от сърце. Свързан ли е пророческият дух със сърцето?
„В сърцето” означава с цялото същество, защото сърцето е средоточието на битието: ако говорим от сърцето, това означава, че цялото ни битие е там. В цялото Писание се изисква това участие на сърцето. Трябва да повярваме със сърцето си и след това да изповядаме с устата си „за спасение” (вж. Рим. 10:9-10). Трябва да се молим „с чисто сърце” (2 Тим. 2:22) и да прощаваме от сърце (Мат. 18:35). Всичко, което правим, трябва да е от сърце и само тогава то се признава от Бога.
Казваме, че умът има способността да познава Бога, но изглежда, че само умът, обединен със сърцето, има тази способност.
Първосъздадените хора имали това единство на ума и сърцето. Едва когато съгрешили, умът им се отделил от сърцето. Ето защо ни трябват много сълзи, защото те имат това свойство: няколко капки сълзи променят сърцето. Сърцето се оживява, вдъхновява, стопля, подслажда, става по-леко и тогава молитвата е лесна. Умът присъства там и може да говори на Бога от сърцето. Ето защо сълзите са толкова дивни. Те наистина са хлябът на монаха и на всеки християнин, което не е непозната тайна — всички отци са говорили за нея.
Съчиненията на свети Григорий Палама върху исихазма наистина са чисто мляко. Но достатъчно е да прочетем писмото му до монахиня Ксения, там той изразява цялата си теория. Там говори за сълзите. И свети Исаак Сириец казва, че онези, които притежават дара на сълзите, са по-велики от мъчениците. Никой не може да понесе духа на покаянието, без да бъде погубен, ако не го придружават сълзите, защото сълзите носят и утехата на Светия Дух и сърцето остава силно, за да понесе болката на покаянието. Без сълзи човек ще рухне пред големия огън на покаянието.
Искате да кажете, че той ще изпадне в отчаяние?
Дори и да не изпадне в отчаяние, той няма да оцелее. Сълзите са елеят, който облекчава сърцето и привлича Божията благодат. Старецът Софроний казва, че когато скърбим, всички сили на нашето битие участват в молитвата и затова тя е най-благотворна. Въпросът сега е как да бъдем пророци в свят като нашия, който е толкова материалистичен и всичко се опитва да завладее умовете ни, вниманието ни, и мобилните телефони са в джобовете ни…
Можете ли да кажете нещо за любовта към Бога?
Господи, помилуй! Няма нищо по-свято и по-силно от Божията любов и за да влезем в нея, трябва наистина да очистим сърцата си от всяко сквернота на греха. Божията любов няма да се всели случайно в човека. Както и със съзерцанието на нетварната светлина, само тези, които са чисти по сърце, могат да я съзрат. Ако човек има такова съзерцание, това означава, че той се е очиствал с пламенно покаяние в продължение на много години и е станал неопетнен. Дори това може да не е достатъчно, Бог в Своята мъдрост може да поднесе някакво изпитание в живота му, което да го доведе до прага на смъртта, до края на съществуването му. И когато всички човешки възможности са изчерпани, тогава Господ протяга ръката Си. Там, където свършва човешкият фактор, се протяга Божията ръка, за да го вдигне. Спомнете си историята в „Неговият живот е мой” („His Life Is Mine”, стр. 56-57), където свети Софроний казва, че „там, където спира науката, започва богословието”. Божията любов е толкова свята и когато хората се удостояват да я задържат, те стават нетленни. Това не е само някаква еуфория, а сякаш сърцето „цвърчи“ докрай: подобно на риба, която се пържи в тиган, сърцето постоянно гори от Христовата любов. Ако Христовата любов не е такава, тя не може да бъде любовта, за която св. ап. апостол Павел пише химна в 13-та глава на Посланието към Коринтяните.
Въпреки че не виждаме нетварната Светлина с очите си, както са правили светците, може ли същата тази нетварна Светлина да ражда Божието Слово в сърцето?
Да, има едно ескалиране, дори малко съкрушение, което да имаме и да се укоряваме като грешници пред Бога, молейки Го да ни помилва — и това е просветление, макар и в много малка степен. Има и други, които имат по-голяма мяра и стигат дотам да мразят себе си за това, което са, за това, че не са напълно изпълнени с Христовата любов. Но за да получим съзерцанието на това отваряне към другия свят, за такъв дар трябва да сме се усъвършенствали в любовта. В „Ще видим Бога както Си е” свети Софроний казва, че в Светлината духът ни вижда безкрайни хоризонти и постепенно открива все нови и нови дълбини „в онази светоносна пукнатина на небето, където е Бог” (срв. Изх. 20:21). Следователно отвъд това отваряне на Небето съществува Светлината на Бога.
