Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм„Св. Атанасий“,гр. Варна
Дядо Кирил отдавна го няма сред нас. И ние свикнахме с това или се опитваме да свикнем.
Но каква личност беше той?
Многопластова, особена индивидуалност, която не може да бъде изразена с няколко определения и поставена в какъвто и да е формат.
Истински възрожденски духовник с ярко и завладяващо присъствие.
Хората, които бяха до него, само си мислеха, че го познават. Защото се отдаваше…
А той в голяма степен си остана непознаваем, неразкрит за другите. Беше тук долу, в земната Църква 58 години, но достатъчно, за да остави зад себе си колорит и обаяние, с които е трудно да бъде забравен. Всичко от хиротонията му за епископ до неочакваната му смърт беше изпълнено с драма. Имаше много врагове и много приятели. Човек на ярките контури, избягващ полутоновете и притихналите състояния. Много страст, буря от противоречиви оценки от всички посоки.
Амбициозен още от млад, изпълнен с планове за бъдещето и горящ в призванието си на това свято поприще. От началото през 1988 г. до последния си дъх. Живя на границите на две епохи — комунистическата власт и либералната демокрация — и в този динамичен период Вседържителят Христос го постави начело на Варненската и Великопреславска митрополия като земен владика и пастир на народа Божи.
Живееше в невероятна динамика. В него имаше някаква свръхактивност, теоретична и практична — и като човек, и като духовник, — несвоевременна и своевременна. Но в подхода си той остана много достъпен, близък и докосващ всичко и всички около него. Връхлиташе в проблемите, без да се щади, и даваше, дори и в детайлите, най-доброто от себе си. Без резерви и уговорки. Беше чужд на студената разсъдливост и хладния анализ. За него това бяха непонятни състояния на духа.
Винаги устремен напред, превъзмогващ немощите си, широкоскроен, той служеше и работеше с пълно напрежение на силите. „Граничен тип“, непредсказуем, през него минаваха много ветрове и потоци. Вземаше решения бързо и обичаше риска. Невинаги мислеше за последиците.
Беше от онази категория личности, които, ако си видял един път, повече няма как да забравиш. Без всякакво преувеличение, незабравим във всяко свое проявление.
Като духовник беше забележителен ерудит, полиглот и любител на културата и изкуството. Имаше контакти навсякъде, защото без никакъв проблем ги създаваше във всички сфери.
Социален и съборен, общителен и притегателен в цялата си самобитност. Обичаше да помага и винаги намираше чисто човешкия подход към другия…
В хода на богослуженията имаше свой собствен почерк. Никак не беше лесно да се служи с него. Тънък познавач на типика, взискатален към свещеници, дякони и певци, дори без да иска, създаваше високо напрежение.
Да бъдеш близо до него беше истинско изпитание, но си струваше заради необикновената му харизма и благодатта, която пръскаше във всички посоки. Често прекъсваше, правеше забележки, някак си от само себе си, без дори да се усети, като спонтанна проява на своята природна взискателност, граничеща с перфекционизъм… Но когато другият се обиждаше, намираше начин до отиде при него след службата и съвсем искрено и кротко да му се извини или просто да изрече: „Брат, не се обиждай…“. И това бе толкова трогателно и мило, по детски чисто и непредсказуемо, че просто нямаше как да не му простиш..
Не делеше хората и търсеше доброто във всеки, но не се опитваше целенасочено да проникне в техните истински подбуди. Някои хора го заблуждаваха, защото беше добронамерен и доверчив, а едновременно с това — щедър и отзивчив.
Когато някой от подчинените му духовници или служители в митрополията беше прекалил с нещо и сбъркал пред духовната или светската власт, той го викаше при себе си насаме и го смъмряше, а когато човекът изслушаше изобличението и се разкаеше, каквото и да е направил, веднага му прощаваше. Беше необикновено милозлив като малко дете… Забравяше всичко, проплакваше, благославяше го и го пускаше да си ходи. Изтриваше случката от съзнанието си и пак бързо възстановяваше същото си доверие към човека.
Носеше в себе си някакъв елемент на юродивост. Когато пътуваше извън града с шофьора или дякона, изведнъж разпореждаше да се спре ходът на колата. Слизаше, разхождаше се из гората, пееше песнопения, събираше билки, радваше се на птичките и сядаше на тревата, за да ги слуша.
Не просто обичаше живота — беше влюбен в творението и в цялата му многоликост. Събираше се с всякакви хора. Със силните на деня, както и с отхвърлените и изоставените, забравените и онези, на които никой не обръщаше внимание. Доста хора го укоряваха за срещите му с тези две твърде различни една от друга социални групи. Но той беше между тях не просто като владика и духовен баща, а преди всичко като приятел. Често спираше и говореше с просяци, битници и всякакви странници. Даваше им пари и им осигуряваше храна. По негова лична идея бяха организирани няколко доброволчески кухни в епархията.
Обичаше събиранията и беше любител на хубавата храна. Духовит, весел и непредвидим. Харесваше песните, фолклора и беше много музикален. Имаше нюх към футбола и изненада всички, когато основа свой футболен отбор, с който жънеше успехи и една странна, но като цяло одобрявана слава.
И за всички беше достъпен. Пълен с идеи, създаваше инициативи. Гостоприемен и обичлив, не беше предпазлив в контактите си и ставаше почетен председател на различни фондации и комисии. Благославяше и освещаваше и навсякъде подканваше хората да посещават богослуженията и да се покаят и помирят с Бога.
Но какви ли хули не понесе? Още от началото на служението си като владика и архиерей до края. Как ли не го клеветяха? От него всеки от нас можеше да се научи да понася омразата на враговете. Разпространяваха се митове и легенди за него. Тиражираха се материали със заглавия с явно провокиращ характер: „Търговец в храма“, „Владика си купи манастир“. Толкова често го наричаха „ченге“ и „доносник“, но той търпеше. Всичко търпеше и се стараеше да не напада своите обвинители.
Един негов противник се доближи до него, посипа го с хули и обиди и го ругаеше и псуваше по невъобразим начин, като накрая връхлетя с юмруци и откровени заплахи. А той го изслуша, прекръсти се и се отдалечи под продължаващия залп от клетви и най-грозни обвинения. Човекът, който беше близо до него в този момент, го попита защо не е реагирал по някакъв начин, а той отговори кротко: „Молитви… Трябва да се молим…“ и въздъхна.
В проповедите говореше прочувствено и проплакваше. Обичаше да цитира думите на св. ап. Павел: „Злословени — благославяме; гонени— търпим; хулени — молим се. Станахме като измет за света, измет за всички досега” (1 Кор. 4: 12-13).
Повтаряше и наставляваше, че сме в неспирна „невидима бран“ и така ще бъде докрай.
Краят му изненада всички. Но Господ Бог така е преценил. Той най-добре знае в кой момент чия душа да прибере при Себе Си.
Не знам какво му е отредил и къде е душата му, но знам, че Той е велик във всичко и най-вече в любовта и състраданието Си към нас. Особено към милостивите, милозливите и търсещите доброто в другите, към онези, които се отдават.
Бог да прости дядо Кирил! Вечна да бъде паметта му!
