Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Един от боговидците на светото Православие на 20 в. в Сърбия, старецът Тадей Витовнишки (1914-2003), изрича в едно свое интервю следното: „Бог не спира да смирява човека, докато той сам не започне да се смирява!“. Тази мисъл е като чиста сълза, отронена от отворените духовни очи на един монах, който е отдал цялото си сърце и душа на своето призвание. Тя е откровение, защото е плод не само на неговия духовен опит, но и „прозрение свише“ от Духа Светаго. Тя не само продължава по дълбоко личен и съкровен начин изреченото от Спасителя в притчата за митаря и фарисея: „Който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лук. 18:14), но и отразява пулса на злободневието. По свой неповторим начин рисува картина от пъстрото Евангелие на живота, което непрестанно се разкрива пред всеки един от нас. И интересното е, че се отнася не само за нас, вярващите в Христос, но и за всички хора, независимо от техния пол, възраст и националност. Защото е едновременно плод на натрупания с горчивина човешки опит и отражение на един от неизменните духовни закони, а именно този на смирението и гордостта, с който Творецът по невидим, но съвършен начин управлява цялата вселена и всичко сътворено от Него, видимо и невидимо.
Няма никакво значение къде се намира някой — дали в Сърбия или в Бразилия, дали духовно е преосмислил битието си, или е просто един „обикновен”, светски човек. Той ще попадне под въздействието на този закон. Защото той е приложим към всеки регион, личност и ситуация. Защо? Защото всички ние, „родените от жена”, носим трагичните последици от отстъплението на нашите прародители Адам и Ева. Неизменно страдаме, поколение след поколение, от тяхното богоотстъпничество и най-тежко и подло предателство в цялата човешка история. Поради проявеното непослушание в нас са навлезли грехът, проклятието и смъртта и техните белези тегнат като присъда над всеки от нас.
Затова и човекът, независимо дали го осъзнава или не, води неизбежна война на два фронта — вътрешен и външен. Дълбоко в себе си носи пораженията на своята стара, повредена природа, бидейки измъчван от страсти и вътрешни борби. Неизследимо в недрата на личността си изживява целия този вътрешен ад, който околните виждат, но не им е дадено да разберат изцяло. И в душата му бушува едно развълнувано море, чиито вълни се люлеят от връхлитащите стихии на преданите служители на сатаната — поднебесните духове на злобата. Всеки от нас е котел, който кипи в по-малка или по-голяма степен от сблъсъка с тези стихии, които само донякъде могат да бъдат назовани.
Не просто вярата, но дори само логиката на живота е достатъчна, за да може някой да прецени, че нашият общ, основен и решаващ проблем е един: гордостта. Тя е истинската причина за цялото наше страдание. С годините всеки разбира, че когато се смирява, той облегчава неизбежното страдание по криволичещите пътеки на своето битие и по-лесно преодолява всички връхлитащи го обстоятелства. Така си спестява много разочарования, запазва своите приятелства и съхранява душевния си мир. Мъдрият се смирява, а лекомисленият се възгордява и пропилява както даровете на Духа, вдъхнати от Подателя на всяко благо — Господ Бог, така и добрите практически възможности за своето личностно развитие. Светите отци на Източната църква са посочили по Божие вдъхновение множество производни на гордостта: своенравие, вироглавие, себелюбие, непослушание, превъзнасяне в помислите, самоопиянение, самочиние и много други, и като ненадминати психолози са ги наблюдавали вътре в себе си и в околните. Насочвали са целия си взор не толкова към света, обречен на стихиите на злото, колкото към очистване от налепите на греха.
Гордостта е тази трагична даденост, този неизбежен „трън в петата”, който е забит в живата плът на личността и травмира поведението на всеки един от нас. Тя е като сянка, която всеки има и неизбежно носи като товар и проклятие. Колкото повече човек се подлага на светлината на Бога и бива огряван от Него, толкова по-голяма и тежка става тя за него и околните. Единствено от нашия свободен избор зависи дали ще продължим да служим на вечно жадния си Аз, или ще го ограничим, облагородим и осветим.
Светата църква ни преподава много уроци. Като мъдра учителка на живота и всеобща Витезда тя предлага своите рецепти за всяка болест и немощ, колкото и страшни и непоносими да са те за нас. Но и поставя пред всяка душа най-важната задача, а именно — да освети своя ум, душа, сърце и воля. Всичко свое. Насочва я да постигне тази висша цел — да обожи себе си в неспирната стихия на своята лична, нестихваща „метаноя“. Призовава я да даде всичко от себе си в битката със старата си природа и демоните, но с обещаната подкрепа на всепроникващата Божия благодат.
Да победиш себе си, означава преди всичко да разгромиш гордостта си. И да се постараеш с подкрепата на ангелите да заличиш всички нейни останки, които са разпръснати като разсейки в наранената ти душа. Ако човек е искрен християнин, който е приел като решаваща неизбежната борба за спасението на душата си, тогава той е проумял, че това е първата обявена битка и последната спечелена победа в огнената пещ на „невидимата бран”.
Затова и е толкова важно да се смиряваме. Защото можем да се изкачим нагоре по духовната лествица само с приведени глави. Смирението е ключът за рая, даден от Твореца на Неговото любимо творение — човекът. Каквито и духовни трудове да полагаме — молитви, пост, бдение, ние ще се самоопияним или ще попаднем в паяжината на прелестта, ако не се смиряваме. Цялото ни подвизаване ще бъде излишно и напразно. Господ Бог няма да обърне лицето Си към нас и няма да ни изпрати невидимата Си подкрепа — Своята благодат, ако не понизим себе си. В едно свое разсъждение св. Паисий Светогорец (1924-1994) изрича: „Бог няма да ни даде това, което искаме, колкото и да се молим, освен ако не се смирим. Ако нашата цел е смирението, тогава Бог ще ни дарува всичко. Бог желае само едно нещо от нас: смирение… Той иска от нас само това — да се смирим и да отговорим на Неговата любов с любов и благодарност. Така Божията благодат ще ни накара да възлюбим Бога и да Го познаваме: тя ще направи всичко за нас, но само ако сами смирим себе си и с това ù позволим сама да действа“. На практика Бог ни дава всичко, ако сторим само две неща —да повярваме в Него и да се смиряваме. Никой от нас все още не се е смирил, но всеки трябва да се опитва да го направи.
Затова нека се вслушваме в премъдрия глас на светите отци и насочваме цялата си воля и усилия към най-важното и основното — да се смиряваме във всичко и навсякъде и така да се опитаме да бъдем не просто последователи, а подражатели на Христос. В Своя велик подвиг Той се е смирил докрай и е извършил духовната Си и историческа мисия, изпълнявайки не Своята воля, а волята на Своя и наш Отец. Така не само ще облегчим странстването си в този грешен и враждебен свят, но и ще станем достойни за Неговото царство.
