Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Страстната седмица. Както всички тайни, така и тази не се побира във времето. Изплъзва му се. Нейните събития се изплъзват и от мястото, което ограничава всяко историческо събитие. Когато се опиташ да я преживееш, понякога си на небето, друг път на земята, много пъти и под земята. Когато се опиташ да я извървиш, обхождаш мрачни и светли места, лица сътворени от слънце и лед, събития, в които владее смъртта, но цари животът.
Първото нещо, което чуваш през тази седмица, е един сърцераздирателен плач като този на Адам, когато почувствал своето изгнание. Това е плачът на Марта и Мария за загубата на техния брат. „Марта” се превежда като „плът”. Името „Мария” означава „господарка“ и е символ на душата. Ето защо плачът е същият като този на Адам. И тук плът и душа плачат, когато умът се докосне до рожбата на греха, смъртта. Плачът от Витания спира и Адам е нетърпелив, защото вижда, че след малко неговият плач ще се преобрази в благодарение, когато Гробът на Спасителя стане причина за излизането му от ада.
Тръгвайки от Витания по пътя към Светия Сион, ние сме съпътствани от чувство на надежда. Св. Герман, патриарх Цариградски ни нашепва, че този път не ни е непознат. Следваме го всеки път, когато в св. Литургия съпровождаме Христос от св. Проскомидия до мястото на Неговото страдание, светата Трапеза.
Преди да минем през вратите на светия град, Господ изпраща двама ученици в отсрещното село да намерят, развържат и доведат при Него едно осле. Св. Евлогий, патриарх Александрийски ни показва събитието и ни обяснява: отсрещното село е животът, който лежи срещуположно на Бога. Двамата ученици са двата Завета, Старият и Новият, които развързват епитимията на човека и го водят при Бога. Над човека не стои вече дяволът, а Сам Христос. Бог само там почива, когато човекът не е отсреща, а до Него.
Следващата картина, която ни посочва ръката на светеца, са малките деца, които събличат дрехите си и ги постилат на земята, за да мине Господ. Такъв е човекът, който среща Христос. Съблича дрехата, която толкова години грехът е тъкал, и се облича в Този, Който стана гол заради човека.
Стъпките ни водят до неописуемата красота на Жениха на Църквата, но и на всяка душа, която се разделя с греха. До любимия Син на Бог-Отец, до любимия син на Иаков, прекрасния Йосиф. Омразата на братята му го довела не до гроба, а до славата. Така и Женихът Христос стигнал не до смъртта, а до славата на Кръста и Възкресението. Йосиф нахранил с жито гладните. Христос нахранил с Тялото и Кръвта Си недохранените души. Сред красотата на Жениха и благородството на Йосиф злощастната картина с изсъхналото дърво изглежда нелепо. Това е смоковницата, която не се вслушала в копнежа на своя Творец да даде плод. Не се възползвала от Неговото присъствие, което било способно да я изпълни с плодове. Колкото хубава и украсена да е една свещ, ако няма светлина, само мрак обгръща нейната украса. Тогава пред погледа ни минават десетте девици. Пет от тях също са украсени с девството, но нямат елея на любовта, който просветлява другите. „Добри са добродетелите — казва св. Никодим Светогорец, въздишайки, — но без любов са празни и кухи“.
Мощно прозвучава желанието на Господ да яде пасхата с учениците Си. Мощно е желанието Му не да яде, а да нахрани, да се отдаде на човека. Любовта на Тайната вечеря, смирението на свещеното умиване на нозете, молитвата за единство на Елеонската планина просветляват учениците. Само лицето на Иуда носи сянката на дълбок мрак. Той не се трогва от „непобедимата сила на любовта“ (св. Кирил Александрийски) и с целувка, тоест с израз на любов, извършва предателство. Начинът на предателството кара св. Йоан Златоуст да недоумява: „С какви очи погледнал Учителя? С каква уста Го целунал?“.
Осъждането на смоковницата, петте неразумни девици, вкаменяването на душата на Иуда са най-силните уроци. „Внимавай, душо моя… да не бъдеш заключена извън Царството (небесно)“.
Владиката е повесен на Кръста. Ужасна гледка, парадокс, който кара дори и пророците да извикат: „А от какво имаш на ръцете си белези?“ (Зах. 13:6). Но тази страшна гледка е причина за радостта на целия свят, който чувства, че спасението му е съвсем близо. Св. Прокъл Цариградски възкликва: „Ето страданието, което ни очиства от греха. Тази смърт е причина за безсмъртие. Слизането в ада е мост за тези, които са умрели. Дървото на Кръста изцелява престъплението, извършено чрез дървото за познаване добро и зло. Ето гвоздеите, които са закрепили света и пронизали смъртта. Ето гъбата, която изтри греха ни, и тръстът, който ни записа на небесата“.
И докато стават всички тези неща, разпнатият разбойник с думите „Спомни си за мене, Господи….“ спечели царството на разпнатия Бог. Възкресението изпълни всичко с присъствието на заклания Бог. Тиранията на дявола падна. Смъртта угасна. Грехът бе умъртвен. Раят се отвори и небето стана достъпно за човека. Отвори се преградата, която затваряше Рая. „Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба… Нему слава и владичество во веки веков! Амин.”
