Автор: монах Моисей Светогорец
Превод: Константин Константинов
Дали обективните трудности на хората са оправдан повод и причина за стреса? Според православното виждане и мнение не е допустимо присъствието на стреса в живота на вярващите. Православната традиция смята различните лишения и нещастия за благотворни изпитания за узряване и разкрасяване на душевния свят на човека. Така човекът бива поучаван да претърпява, да чака и да се надява. Тези събития на живота са необходими духовни упражнения за усъвършенстане на духовния човек. Така подвижникът ще стигне до отсрещния бряг, където душата ще проиграе от вътрешно спокойствие и радост, удовлетворение на съвестта, мирно и сладко, тихо и весело покоене и забравяне на минали изморяващи състояния, и цял ще е облян в светлината на свръхсъщностната радост. Това е хорото на добрите и праведните, които се изпълват с истинска радост, според бл. Теодорит Кирски.
За съжаление, в наши дни, в толкова странните неща, които се чуват и пишат, често се говори за стреса като оправдано, естествено състояние, като резултат от безпокойството на съвременните хора. Те самите казват, че прекомерният стрес води до безсъние и душевно разстройство с резултат нервност, гневливост, нетърпение и бързане. Помня думите на един светогорски старец: „Ние, детето ми, имаме времето за куче“.
Близо половината население на т. нар. напреднал свят в даден период от живота си среща сериозни проблеми със съня, които посреща със сънотворни лекарства, спиртни напитки и т.н., които, както е известно, въздействат значимо върху поведението и нагласата на хората. Дори и учените специалисти лекари казват, че промяната на начина на живот дава много по-добри резултати от антидепресантите. Но предлаганият подход се нуждае от храброст, търпение, настояване и смирение, които за съжаление, днешният човек не проявява лесно.
Днешният човек не се подвизава, защото обича комфорта, който му е придал вялост, себелюбие и себеугодничество. Дори и вярващият се бои от ада, бои се от смъртта, бои се от Бога, но не се съпротивлява на материалистичните тенденции и състояния, за да стигне до възкресение. Борбата показва желанието на човека да се спаси, след това Самият Бог ще насърчи възхождането. Така нерадението към духовния труд на очистването, на пазенето на заповедите и на придобиването на добродетелите оставя в живота да се инфилтрира стресът, който често е съпроводен, както казахме, от тъга, страх, душевно безсилие, дори и отчаяние. Чувство на срам, удивление, изненада и тревога имат жените като по-слаби. Чувство на страх, гняв, раздразнение, завист имат повечето мъжете. Естествено претворяването на тези чувства пред Бога може да помогне значително на човека.
Когато младите днес биват принуждавани да се затварят в себе си и стават антисоциални, развивайки страстите на враждата и злобата, стават уязвими за демонични енергии и на мястото на Бога поставят плътта и парите, животът им много бързо ще се търкулне в стреса. Как младите да стигнат до прозрачност и вътрешно възпълване, когато гледките, четивата и това, което слушат, са напълно отрицателни? Когато православният автентичен етос не се отнася и не се ограничава само до външното пазене на добрите външни форми, а смята за необходима предпоставка вътрешната чистота?
Отците в пустинята, макар че са далеч от градовете и невинаги съвременни, могат значително да помогнат в борбата на човека за избавянето му от един постоянно стесиран живот. Бидейки мирни и просветлени, те самите можели да говорят за поводите, недостатъците, грешките, неуспехите, желанията, които довели човека до поробването на стреса.
Едно от имената на нашата епоха би било епоха на изолацията. Техническата цивилизация с удивителните форми на комуникация поддържа по-хладни междуличностните отношения. Събират се хората в развлекателните зали, в автобусите, в заводите, в училище, но остават ужасно сами. Загуби се кварталът, съжителството в жилищните блокове има много елементи на варварщина, когато отсъства дори и формалното уважение и елементарна любезност. Умират, изпитват болки, страдат хората сами в апартаменти-затвори. Дистанцията от нашето аз до съседа нараства колкото повече имаме претенции, права и изисквания, така че накрая не го доближаваме и се самозатваряме, увеличавайки самотата и стреса. Ето антидотът. Свети Диадох, еп. Фотикийски казва: щедрата любов към Бога носи и любовта към ближния… Чрез сладостта на Бога се унищожава всяка горчивина на порока. И св. Максим Изповедник със същата логика на любовта продължава: този, който обича Бога, не може да не обикне и всеки човек като себе си. Авва Исаия казвал на своите ученици: ако излезете заедно двама братя, всеки да внимава над себе си и да не поучава. И разсъдителният авва продължава: ако брат ти приготви ядене и то не стане както трябва, не му казвай „Зле го приготви”, защото не е добро за теб; потърси да видиш, ако ти бе чул това от другия, колко би се разстроил, и ще се утешиш…
Любовта към ближния не се изразява само с добри мисли и дела, но и с молитва. Молитвата свързва здраво, хвърля мост, сприятелява, укрепва, утешава, изцелява и помага. Тя е израз на най-несебичната любов. Св. Максим Изповедник казва: да не бъдеш побеждаван, а да побеждаваш омразата с любовта. Ще победиш обаче така: като се молиш за брата си на Бога искрено…
Този, който истинно се моли и обича, не може да обвинява, да лъже, да ругае и да осъжда ближния. Любовта го поробва върху нейния олтар и не го оставя на разюздаността на злото. Премъдрият св. Василий Велики казва: който говори срещу някой нещо с цел да го клевети или да го иронизира, е клеветник, дори и това, което казва, да е истина. Св. Йоан Лествичник, толкова внимателният в различаването на страстите, подчертава особено: осъждането е изчадие на омразата, тънка болест и тлъста пиявица върху тялото на любовта. Авва Пимен, правилото на разсъдителността, продължава: в часа, в който покриваме прегрешението на брата, Бог покрива нашето. Както и благият авва Исаак Сириец: простри одеждата си върху този, който е съгрешил, и го покрий, прояви търпение и не го презирай. Покрий този, който е виновен. По този начин му даваш дръзновение, но и ти пазиш Божията милост…
Голямата любов към материята е страстопораждащо огнище на стреса. Пресата, телевизията, рекламата, туризмът всичко ни подтиква навън, към придобиването на много и други неща. Порокът на алчността е станал необуздан. Мъдрият Сократ казва: възможността човек да има колкото се може по-малко нужди го води близо до Бога. Трагикът и поет Софокъл по превъзходен начин констатира: парите държави събарят, хора гонят от домовете им, на разумните променяг ума, научаваг ги да обичат срамотни дела, хитрини и всякакво нечестие.
Любовта към плътта има лоши последици. Безумните похоти, алчността, подбудителят на много изкушения дявол, случайните срещи и беззаконните връзки, фантазиите и бляновете за придобивки и бъдещи завоевания носят скоро скръбта на тревогата.
Ако стресът е господстващ в живота на хората, това е така, защото съществува поробване на греха. Процесът на освобождаването ни от стреса е самият процес на освобождаването ни от греха. Това поучават опитните свети отци от миналото, чието слово и днес е актуално, защото човекът от всички епохи тревожно търси избавление, покой, радост, мир, истина и светлина.
Човекът днес побеждава хронични, епидимични и болезнени болести и в същото време е завладян от стрес, който заема трайно място в живота му. Но трагичното е, че това състояние не е далеч от живота на вярващите. Какво става, че църковните хора пренасят стреса навсякъде? Констатацията не е просто трагична, а говори за сериозна непоследователност и е напълно несъвместима с жизнения опит на християнския живот. Несъмнено става въпрос за забележително явление, което не означава повлияване от средата, а погрешно жизнено отношение. Дори и една лека и периодична форма на стрес показва, че не сме осъзнали дълбоко опасността от прибързаното и повърхностно вървене по възходящия духовен път. Пропускането на тази опасност показва, че душевният ни мир е готов да рухне и да се разрушат нашите привидни духовни завоевания. Голямо нещастие е да смятаме за естествено неестественото и да съжителстваме със стреса, с безгрижието на навика. Също така голямо подхлъзване е да прехвърляме отговорността за наличието на стреса само върху телесни причини. Не че не може да стане това, но дори смъртта не сломява духом истински вярващите. Небето и земята да се съединят, казва авва Силуан в Патерика, не се боя.
Много е тъжно това общо и неопределено, грозно душевно състояние да бичува вярващите християни, които Христос освободи с кръвта Си от всяко робство и им дари вечната неизречена радост и свобода. Как може един вярващ да е постоянно разстроен, с обсесивна тревога, с меланхолия, психози и мании? Дотам стигат тези, които нямат надежда, без ориентация, протестиращите, комплексираните, силно славолюбивите, дръзко горделивите, песимистите и завистниците. Вярващите, които с доверие следват Бога, не могат да удължават своята агония, да бъдат владяни от неоправдани страхове за настоящето и бъдещето, да живеят в постоянни нерви и постоянна неудовлетвореност. Недостатъците, грешките, проблемите, изкушенията изпитват и узряват вярващите, обезопасяват ги и ги свързват повече с Църквата и нейните тайнства и се чувстват уютно, просторно, с отворено сърце и приятно. Животът на Църквата дава на нейния любочестив труженик необятна духовна еуфория, вътрешна несмутимост и мирна радост. Злочестието, тесногръдието, ропотът, низостта, капризите, кавгите, клюките не могат да принадлежат на християни и да засрамват тяхната идентичност, не че като хора те понякога не правят грешки.
Позволете ми да се спра на това, защото го смятам за много важно. Получава се нещо несъвместимо. Как може вярващите да имат стрес, когато стресът е отсъствие на вяра? Би било голямо противоречие да има вярващи без вяра. Единственото обяснение е, че стресът може да съществува в личния живот на вярващия само като последица от маловерие. Маловерието поддържа в душата на човека агонията, безпокойството, смута и скръбта. Пламенната вяра разрушава и последните следи от него. Пламенният вярващ, имайки постоянно помнене на Бога и усещането за Неговото вездеприсъствие и близост, не се терзае от стресови състояния.
Със смирение да признаем безсилието на нашата вяра, честите съмнения и въздействия на околните събития и нашата минимална реакция срещу това да не се повлияем от атаките на стреса. Смирението е мощна помощ и възпълване на цялото ни безсилие. Нека отбележим, че стресът избягва съжителството със смирението.
В нашата несмирена епоха се наблюдава обезпокоително една нарастваща тенденция на болезнения стрес, и то сред младите, и това се превръща в социален проблем, след като често води до депресия и приемане на антидепресанти. Тази голяма категория хора е като бледа снимка на състоянието, което доминира. Те самите възприемат света без радост и го наблюдават сякаш през изкривен обектив. Стресираният се бои от посрещането на действителността. Бои се често там, където не трябва да се бои. Събужда се преждевременно и скъсява своя сън. Намира се в периоди на свръхнапрежение и бездействие. Чувства се уморен, без да се умори. Владеят го лоши чувства за вина, недостойноство, непотребност и несъвършенство. За да се изцели някой, трябва да го иска. Това е необходима предпоставка. Много е трудно да се помогне на някой, който не вярва в нищо.
„Свръхчовекът“ на Ницше, „отчаяният“ на Албер Камю, „самотникът“ на Жан-Пол Сартр, „ нечестивият“ на Никос Казандзакис водят до абсурдизъм, нихилизъм и интелектуализъм. Тази констатация се потвърждава в „героите“ на техните творби, където с техните заблудени разбирания заемат отрицателни позиции спрямо проблемите на живота. Сред днешния изтощителен стрес екзистенциалното оцялостяване на вярата може да изпълни човека. Гореспоменатите автори, когато иронизират християните, невинаги грешат, защото небрежните християни дават немалко поводи за критика. Когато в християнския живот се среща охолство, празнословие, хладност и отпуснатост и аскетичекият евангелски дух настоятелно е запратен в пустинята, тогава не биват оправдани отчаяните автори, а биват онеправдани самите християни, които се затрудняват да оправдаят присъствието на стреса и неговите производни в техния живот. Настояваме върху това, защото смятаме, че е много сериозно.
Секуларизираният християнин, като живее без себеотричане, автентичност и отговорност, странства болезнено в трудни пътеки и безизходици. Той е призван да се завърне, за да намери мирното вътрешно единство, избавителната радост на свръхлогичното Божие благословение. Изцелението, трезвението и просветлението изисква търпелив системен труд на Божиите заповеди и постоянно смирено ученичество, за да може човек да стигне до добродетелите и до възпълването и интегрирането в Христос.
Всеки човек, който, живеейки и движейки се в света всекидневно без благоразумие и внимание, „се радва“ на нерадението, краткотрайното забавление и безгрижието на лесната радост. Но онзи, който чувства, че преодоляването на тези половинчати състояния ще му донесе като придобивка мир, се замисля драматично в пустинята на своята самота. Това е една добра възможност за комуникация с Църквата, с Евангелието, със светците, със св. Литургия, с четенето, с духовния отец, с братята в Христос.
Драмата на човечеството започва от бунта и изгнанието на първосъздадените хора. Оттогава имаме и появата на стреса, но и неговото премахване с искреното покаяние и надеждата в Бога.
Няма здравомислещ човек, който да не се тревожи за своето душевно здраве и хармония. Църквата предлага да видим отново внимателно живота ни, света, Бога. Там, където стресът изпитва човека във всекидневните премеждия, Църквата може да му даде помощ и изход чрез задълбочаване в евангелското слово, което говори постоянно за нещо отвъд ефимерното, актуалното и временното, без естествено да го отхвърля. Това не означава оттегляне от пулса на обществото, вялост, безразличие и безчувственост към случващото се. Но както казва Исаак Сириец, неразумните предпочитат малкия и настоящ покой пред царството, което е далеч, без да знаят, че е по-добре да претърпят земните болки и трудове на аскезата, отколкото да почиват върху ложето на настоящето и да бъдат осъдени за леност. На друго място казва: да мислиш за почивката е начало на помрачаването на душата.
Вярващият, връщайки се към своята вътрешност, разрушава тъмната тъкан на стреса. Безразличният, опитвайки се да измами себе си с лъжовни радости, се задушава в застоели води и измъчва душата си. Всички във всеки случай имат право на надежда. Никой не е лишен от правото на освобождаващото покаяние. Надеждата в Бога ускорява борбата. Смирението улеснява борбата. Божията милост поддържа смирението. Себепознание, себеизпитване и себенаблюдение ще привлекат благодатта.
Съвременният човек ще прогони скръбта на стреса с оръдията на светлината и на благодатта, чрез задълбочаване и изучаване в православната традиция, в етоса на светците и носталгията по преживяванията на детската невинност и божествено извисяване. Удивен ще осъзнае, че е сътворен за свръхнебесните селения, пред които настоящите проблеми стават нищожни.
Избавителния покой и избавяне от всяка трегова желая от сърце от Градината на света Богородица, свещеното място на безмълвие, на помирение, на трезвение, на преподобие и мир, на всички вас, които, всеки според силите си, се трудите за нещо по-добро и висше!
