Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Съвременният човек не вярва в промяната на личността. Той е свикнал да приема нещата като даденост и често самата мисъл за промяна на събитията и особено на самия себе си приема като някаква провокация, която го тласка към състояние на тревожност и безпокойство. Затова и по всякакъв начин се старае да я избегне и дори да прогони мисълта за нея като излишно натоварваща сивата рамка на блудкавото му ежедневие.
Но християнството като учение и най-вече като живо послание е показало и показва, доказало е и доказва, че човекът може да се промени напълно и абсолютно съзнателно, и то в една светла и красива посока. И най-яркото доказателство за това са житията на светците, тези истински угодници Божии, които са победили старата си природа и след като са преживели своята дълбоко лична и съкровена „метаноя“ (промяна на личността, преоценка на ценностите, покаяние) са достигнали до освещаване на своя ум, душа, сърце и воля и са изобразили в себе си Христос. Достигнали са целта на подвизаването си в духовния живот — обожението на своята личност — и с това са заслужили да застанат отдясно в царството Му.
Това е тяхната тайна, но и техният пример за всеки от нас, простосмъртните, които сме повярвали в Богочовека Иисус. Когато четем житията им, ние утихваме, вгледани в детайлите на тяхното битие и оглеждайки се в тяхната светлина, често притаяваме дъх от възхита пред всичко онова, което са мислили, говорили или сторили в своя скромен житейски път в конкретното време и епоха, в собствената си траектория нагоре към тайните на небето.
А ние оставаме долу, ниско, далече от всичко тяхно и ги приемаме като някаква застинала даденост, хипнотизирани от висотата на подвига им. Виждаме ги като готови икони и въздишаме, вгледани в тяхното малко личностно съвършенство, забравяйки, че и те са били хора като нас. Индивиди със своя самобитност, личности в развитие, преминали през различни етапи в своето поведение, преживели лична драма, имащи своите заблуди и настроения, изживели безсънни нощи, мигове на съмнения и дълбоки раздиращи противоречия. Били са толкова различни, но въпреки пъстротата и многопластовостта на инстинктите си са изживели дълбоко този вътрешен прелом в стихията на „невидимата бран“, в борбата с видимите и невидимите врагове. Трябва и сме длъжни да се вгледаме в тях, но да ги виждаме в развитие и личностна динамика, движещи се от знание в знание, от сила в сила, превъзмогващи и превъзмогнали условностите на битието и своите съкровени, но и неизбежни за всеки „роден от жена“ комплекси.
Предадени и оплювани, неразбрани и недооценени, пожертвани пред олтарите на идолите на този грешен и покварен свят. Защото те не са били от него, предпочели са царството на духа вместо царството на кесаря, като са понесли бичовете на неблагодарността и пълната отхвърленост. Превърнали са се в жертва, готови на саможертва в и чрез Христа Спасителя! Извършили са всичко това, този нечовешки труд и битка до последен дъх поради една-единствена причина — имали са вяра! Но не абстрактна и размита от мисловни уговорки и хиляди „ако“, а проста, жива, настойчива и преобразяваща вяра. И от мига, в който са повярвали, възпламенени от „небесния огън“, са били обзети от тази тиха и така неразбираема за невярващите лудост и са решили съзнателно да последват Спасителя по тесния път до несъкрушимото Му царство. Там някъде отвъд общоприетото добро и зло, разчупвайки примката на битието, в която са били поставени. Със силата на своята лична воля, след свято насилие над самите себе си и с помощта на всепроникващата Божия благодат. Пресушили са блата и са ги превърнали в градини, където са израснали красиви цветя. Но с разгорения пламък на вярата. Вяра не по-голяма от „синапово зърно“, но трепяща и сама по себе си чудо над всички чудеса.
Тя е била техният пътеводител към всяко предизвикателство и възкачване нагоре по стъпалата на духовната лествица. Истинската вяра е откровение повече от всички останали и привилегия, която малцина могат да разберат, понеже са попаднали в паяжината на представата си за света. За тази необикновена вяра пламенно говори св. ап. Павел: „чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали; други пък бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство“ (Евр. 11:33-40). За вярващия наистина всичко е възможно!
Вярата активира ума, възпламенява волята, одухотворява, вдъхновява и мотивира както нищо друго. Тя преобразява човека, извежда го от примката на света и го насочва към пътя на светлината. Тя е най-силният мотив за всичко и нейната победа над логиката е най-яркото доказателство за това. Светците са неувяхващият пример за това. Вярата е тяхната малка, преживяна, съпреживяна и споделена с другите тайна, с която са преобразили себе си и света.
На тях ние, съвременните православни, сме длъжни да подражаваме и следвайки това добро подражателство, да протягаме ръце към небето и да молим, да просим и умоляваме тяхната помощ и горещо застъпничество с молитвите им пред престола на Вседържителя Христос и с тяхната реална намеса в нашите малки житейски светове, за да ни избавят от хилядите недоумения в кръволичещите пътеки на този себепроклел се свят. Те са нашият пример и в тях ние трябва да се вглеждаме по пътя нагоре. Техният копнеж е да се обръщаме към тях като към живи, а не сякаш са някъде там, над и встрани от нас, застинали и почти забравени в своето надличностно битие. Техните очи гледат отгоре към нас, окаяните и грешните, и с радост очакват всеки, които искрено се обръща към тях.
Те да ни вдъхновяват и окриляват да водим своите борби, като не забравяме наставлението на св. Паисий Светогорец (1924-1994), че „пред съда Божи най-важното нещо е доколко всеки един от нас се е борил със своята стара природа.“Амин.
