ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОСЛАВНОТО ПАСТИРСТВО

 

ИОАН (ШАХОВСКИ),

АРХИЕПИСКОП САН-ФРАНЦИСКИ

 

На моето паство, дадено ми от Господа

 

… Той повика презвитерите църковни и… рече им: вие знаете, как от първия ден, когато стъпих в Асия, всичкото време бях с вас… как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и по къщите… чист съм от кръвта на всички, защото не пропуснах да ви известя всичката воля Божия. Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо…

Деян. 20

Чух, Господи, Тайнството на Твоя промисъл, проумях Твоите дела и прославих Твоето Божество.

Църковна песен, гл. 6.

 

П а с т и р с т в о

 

Едно пастирство

 

Няма нищо по-страшно и по-блажено от пастирското служение.

Чрез пастирите, земни и небесни, Господ пасе Своето стадо – вече вярващите и още недошлите във вярата души.

Истинското пастирство е продължение на Христовия живот в света. Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков (Пс. 109:4).

Колкото и пастири да има на земята или на небето, винаги остава един неизменен Пастир. Колкото и църкви да има в света, винаги остава една Църква – Православната – право славеща Христа, непричастна на никаква слабост или сквернота.

А пастир на земята, както и на небето, може да бъде само знаещият Единия Пастир.

Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене… (Пс. 22:1-4).

Като пастир ще пасе Той своето стадо; агнетата ще взема Той на ръце и ще ги носи на гърдите Си, и ще води дойниците (Ис. 40:11).

Ето, Аз Сам ще издиря Моите овци и ще ги прегледам. Както пастир проверява стадото си в деня, кога се намира всред своето пръснато стадо, тъй ще прегледам Аз Моите овци и ще ги освободя от всички места, дето бяха пръснати в ден облачен и мрачен… Ще ги паса на добро пасбище, и кошара ще имат на високите Израилеви планини; там ще почиват в добра кошара и ще пасат на тучно пасбище – по Израилевите планини. Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог. Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя, а затлъстяла и буйна ще изтребя; ще ги паса с правда (Иез. 34:11-12, 14-16).

Всеки причастен на пастирския труд знае колко радостно е да посреща изгубените по света, но пасени от ръката на Пастира вярващи. Такива души се срещат по кръстопътищата на различните житейски пътища и в тишината на пълното уединение. Както изглежда, никой не се е докосвал до тях, никой не се е опитвал да ги плени в духовен плен, никой земен пастир не се е приближавал към тях, търсейки тяхно спасение, и те никога и от никого не са слушали духовно ободряващи думи. А в същото време те цъфтят и растат духовно, все по-добре разбират пътя на вярата, все по-ясни им стават истинските пътища на живота. Понякога тези хора не само не получават никаква помощ от човек през живота си, но като че ли всичко наоколо им пречи, съблазнява ги и ги отклонява от пътя… А те въпреки това цъфтят и не се съблазняват от нищо, светят с небесен огън, просветлявайки тъмнината около себе си. Случва се дори нещо повече: онези земни пастири и наставници, които са пратени да подкрепят и ободряват душата, я отблъскват от благодатната светлина, със своето слово или живот я учат не на това, на което е учел Господ Иисус Христос. Тази съблазън нерядко започва още от ранно детство, когато детето не вижда Христовата светлина в своя дом. Но Господ води и неговата душа, съгласяваща се да приеме небесното ръководство. И ако душата се е съгласила на това вътрешно, тънко, съвестно ръководство, на това постоянно горене на сърцето, което се стреми към светлината и в страдание отблъсква тъмнината – никой няма да я грабне от ръката на Господа. И се изпълняват думите: “Моите овци слушат гласа Ми (говорещ в дълбините на сърцето и водещ ги към небесната светлина) и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми… Никой не ще ги грабне от ръката Ми” (Иоан. 10:27-28).

Само този може да бъде пастир и да води хората към вечен живот, който сам познава Пастира и когото Пастирът познава. Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават… (Иоан. 10:14). Такова е първото условие на пастирството.

У пророците е писано: “и ще бъдат всички от Бога научени”. Всякой, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене (Иоан. 6:45).

Бог на мира чрез кръвта на вечния завет въздигна от мъртвите великия Пастир на овците – Господа нашего Иисуса (Христа) (Евр. 13:20).

Ако е изглеждало и сега в много случаи изглежда, че народът на земята “няма Пастир” (“те бяха като овци, които нямат пастир”…), това значи, че Пастирът, стоящ около този народ, или не се забелязва, или се отхвърля от народа… Въпреки това Той остава Пастир.

Както Господ е Спасител на всички човеци, а най-вече на верните (1 Тим. 4:10), така Той е Пастир на цялото човечество, и най-вече на верните, тоест на онези, които Го слушат, вярват Му и вървят след Него.

Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми… (Иоан. 10:27). Такива са взаимоотношенията между Пастира и овците от Неговото стадо и Неговата кошара.

Има овци не от Неговата кошара, както и овци от друга Негова кошара: Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир (Иоан. 10:16). Има овци, които още не вървят след своя Пастир, още не принадлежат към Неговата видима кошара, но въпреки това те са Негови овци. Какво утешение за мнозина, които се безпокоят за участта на народите и душите, намиращи се извън видимата с човешки очи ограда на Църквата. И какво предупреждение към всички, намиращи се в тази видима ограда. Първите сега не са от тая кошара (не са от Православието или, може би, дори от християнството), но всички те, които живеят по съвестта и духа на Корнилий Стотник, ще дойдат при Него и ще седнат в нозете Му… А някои от тая кошара –от оградата на видимата Апостолска Църква – може да бъдат изгонени вън, както фарисеите (за духовна гордост) или садукеите (за неверие).

Блаженият Августин казва, че земната Църква е подобна на мрежа, хвърлена в морето. Не всички риби, които сега са в нея, ще бъдат извлечени на брега (Царството Божие); а някои риби, които сега не са в мрежата, ще попаднат в нея.

Не всеки, който мисли, че върви след Единия Пастир, в действителност върви след Него; и не всеки, който не върви след Него, наистина не върви.

Даже такива Негови гонители, какъвто бил Савел, са по-близо до Него, отколкото почитатели като Анания и Сапфира (вж. Деян. 5).

У Единия истинен Пастир няма лицеприятие и Той не гледа дали човекът е записан от хората в Неговото стадо, или не е записан. Той държи книгата на живота и Сам записва в нея човешките души, и никой освен Него не може да прочете тази книга, нито дори да я отвори (вж. Откр. 5:3-4).

……

Служение в храма

 

Неговата цел е: да разшири, да изнесе храма извън неговите материални предели – в домовете, в човешките души. Нерядко се случва обратното: този свят влиза в храмовете. В нашия век, може би не така ярко и грубо, както е било в Иерусалим, когато Господ, като направил бич от върви, изгонил търгуващите от храма, но светът и в наше време влиза в църковната ограда. В молебените и дори в панихидите на някои места нерядко се е внасял и все още се внася дух на манифестиране на земното[1], суха официалност, кимвално звекане, неумерени многолетствия – ласкателство на човешкия слух… О, ако хората винаги защитаваха и превъзнасяха преди всичко паметта на светлото и всемогъщо име на Разпнатия Цар, кротко раждащ се във Витлеем и отварящ на хората небето за слушане на ангелско славословие. Нали всеки, който идва в храма заради разпнатия Господ, иска да чуе това славословие.

Свещеникът винаги може да провери степента на своята църковна молитвеност при служене в празна или почти празна църква… Ако у него се появява особено благоговение и трепет само при пълен с хора храм (или в присъствието на някакви “високи” лица), това свидетелства за недостатъчно дълбока молитва и за известна осветскостеност на свещеника.

Както пчелите, които летят над полето и събират мед, го внасят в своите кошери, така и човешките души след истинска молитва отнасят от храма в своите домове небесна сладост и я раздават на света.

Свещена е красотата на православната църковност: иконопис, строителство, знаменни, гласови и други разпеви. Но не толкова красотата, колкото молитвеността на служещите и благоговението на всички молещи се въвеждат човека в оградата на храма и го задържат в нея.

 

Клирици и певци

 

Към певците, клириците и олтарните момчета пастирът в храма трябва да бъде повече строг, отколкото добър. Със своето неблагоговение някои клирици и певци буквално убиват молитвата у хората. Хората ще престанат да разговарят в храма по време на служба, ако не слушат разговори в хора, между клириците и в олтара[2].

Молитвената сила на църковната община отслабва при “професионалното”, показно пеене[3]. Църковното пеене (както и четенето) трябва не да разсейва хората, а да ги събира и съсредоточава вътре в самите тях. Колкото по-благоговейни и молитвени са певците в душата си, толкова по-благодатна е силата на тяхното пеене. Молещият се може с доброто, но театрално изпълнено пеене да се увлече и даже да изпита някакво сладостно душевно вълнение, но той напразно би сметнал това за молитва. Повишената емоционалност още не е молитва. Само след като се оттласне от тази емоция, човек може да премине към молитва, както, оттласквайки се от видимите представи, човек възлиза към безобразната, “безвидна” молитва, издигаща се над земните чувства. Този процес на възлизане от душевното към духовното значително се облекчава от благоговейността и духовността на пеенето. Съдържанието на духовните песнопения трябва колкото е възможно повече да съответства на съдържанието на душите на самите певци. Искреността, тоест съответствието на думите и звуковете на движенията на душата е истинското дело на православната култура, реална духовна енергия, без която църквата престава да бъде църква и става само нейн образ. Бог е Цар на цяла земя; пейте разумно (Пс. 46:8). Опитът на разумното пеене и четене се отнася преди всичко за самия пастир, но има и най-пряко отношение към всеки, който пее и чете на клира. Независимо дали певците пеят безвъзмездно, или се издържат с пеенето (което също е възможно), те трябва да помнят, че стоят в един лик с ангелите.

…………

Семейство

 

Както Господ Иисус Христос е Глава на Своята Църква, така и пастирът е глава на своята енория. Както Църквата е тяло на своя Глава, така и енорията е живо духовно “тяло” на пастира. Причастяването на пастира със Светите Тайни в известна степен е причастност към светинята на цялата енория. И изпълненото с Христовия дух пастирство е пастирство в енорията на Самия Христос. Велика е тайната на пастирското застъпничество за хората и се гради върху съвършената любов (вж. Изх. 32:32). По силата на това дълбоко, органично, кръвно (по Христовата Кръв) съединение на пастира с енорията и енориашите могат много да направят за своя пастир в разкриването на неговото пастирство – със своята молитва, изповед, причастие, смирение, отзивчивост, прикриване голотата на отеца, когато тя се открива, както у праведния Ной.

Освен духовното семейство, пастирът има и семейство по плът. Благославяйки съединението на Тайнството на духовния брак с Тайнството на брака по плът, Църквата разкрива една обща цел във всичкки благословени страни на живота. В последните години в Руската Църква ясно се откроява желанието на пастирите, встъпващи в служение, да остават в безбрачие (защото и ония, които имат жени, да бъдат като че нямат – 1 Кор. 7:29). Това е ценно за Църквата в нашите апокалиптични условия само ако изборът на целибата или учителното монашество в света е мотивиран от благодатния зрял размисъл на човека, тоест ако в основата на безбрачието е заложен дълбок духовен фундамент. Но за други иереи – и за цялото пастирско дело – е било и ще бъде спасително сътрудничеството на техните жени, осъзнаващи с пределна отговорност своето положение[4]. Това сътрудничество може да се изразява във водене на енорийско училище от съпругата на свещеника, в участието й в делата на църковната благотворителност; но нейната главна, съществена помощ се изразява в устройването на материалния дом на пастира, в опазването му от житейската суета и дребнавост, в създаването на домашно благоговение и във внимателното й отношение към нуждите на енориашите… Делото на такава жена на пастира може да се сравни само с делото на Ангел-Пазител.

……….

Тайнство на благодарението

 

Пастирът е призван към благодарение… Особено в днешните дни на ропот, “униние и недоумение” у хора и народи (Лук. 21:25)… Самото тайнство на Евхаристията – венецът на пастирското служение – е благодарение. Пастирът благодари за себе си, за всички молещи се и за онези, които още не са дошли на молитва. Благодари за живота и за всичко, издигайки Светата Чаша: “Тези Твои Дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко…” Сякаш целият живот на пастира е едно издигане на тази Чаша към Господа. Неговата Чаша – към Него – това е най-големият възможен за човека израз на благодарност и любов.

Участието на енорията в делото на свещеното благодарение е участие в Причастяването със Светите Тайни, а в други дни – във вкусването на светия антидор след молитвено прекараната литургия.

Правилно постъпва иереят, който насърчава миряните да пристъпват към Светата Чаша. Въпреки че за някои честото Причастяване е нецелесъобразно, но енориашите, които трябва да бъдат възпирани от причастие, в енорията винаги са по-малко от онези, които трябва да бъдат насърчавани. Истинската пастирска практика се състои в постоянното привличане на хората към все по-често причастяване. Пастирът, чрез изповедта и запознаването с енориашите и техните домове, веднага може да открие хората, които особено се нуждаят от укрепяване със Светите Тайни. Такива хора могат да бъдат и грешни, но искрено борещи се със своята греховна природа. Също и подхвърлящите се на силни нападения от злия дух. Такива хора имат особена нужда от Свето Причастие. За другите, които са победили проявите на своите страсти, Светото Причастие е необходимо като благодатно укрепяване на тяхната духовна свобода и още по-силно разгаряне на любовта им към Бога. Пастирът, познаващ от личен опит целителната сила на Светото Тайнство на Тялото и Кръвта, никога няма да се реши да лишава от този дар грешните хора, заради които дарът е слязъл от небето.

Разбира се, може да има и случаи на недостойно и неразкаяно пристъпване към Христовите Тайни: без решимост за оставяна на греха, без искрено желание за борба против него[5]. Тук пастирът трябва да бъде твърд в защитата на Светите Тайни от иудината целувка на човешката душа и в опазването на самата човешка душа от страшния огън на Тайнството. Но за всеки пастир е важно да повиши общата култура на евхаристийния живот на енорията. И ако в неделния ден в енорията при изнасянето на Светите Дарове: “Със страх Божи, вяра и любов пристъпете” няма причастници… тогава не се ли явява цялата църква отлъчена от тях?

 

 

 

 

 

Превод: Татяна Филева