Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Вярата е любов, доверие в Бога, свобода. Дали молитвата е нещо различно? Разбира се, че не, тя е любов, свобода. Спомнете си Давид, който отишъл и поразил Голиат. Той нямал оръжия, Саул му дал своята броня, но тя не му ставала и я свалил. Както правим ние, когато искаме да се наложим над другите, слагаме фалшиви маски. Една английска писателка пише: „Tолкова много маски носим, че всеки път, когато ги сваляме, отнемаме нещо от истинското си лице и накрая губим човека“. Защото този, който вярва, има лице и затова може да застане пред Бога. „Да исправится молитва моя, яко кадило пред Тобою.” Молитвата, както и вярата, е целият човек, а не обикновени думички. Целият човек трябва да стане молитва.
Отците на Църквата, тълкувайки събития и лица, виждат навсякъде молитвата. Давид взел пет камъка, с прашката си изстрелял един и с него повалил Голиат. Той бил истински човек, нямал какво да крие. „Аз съм един младеж, той е горила, двуметров обучен воин. Аз няма да преструвам“. В молитвата и вярата не е нужно да слагам маска, а имам нужда от лице. За да влезеш във вярата и молитвата, трябва лицето ти да е чисто. Давид отишъл и взел пет камъка, той бил овчар, това знаел, това било неговото оръжие, и още с първия изстрел повалил Голиат. И отците на Църквата, за да ни покажат силата на молитвата, казват, че тези пет камъка са (думите): „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Давид не изстрелял друг камък, един бил достатъчен. Дори само това, че наричаш Христос Господ е достатъчно, св. ап. Павел казва, че не можеш да наречеш Христос Господ, освен чрез Духа Светаго. Имаш Божия благодат дори само да казваш „Господи” — преп. Порфирий казваше „Господи!”. И ти очакваш да продължи: „Иисусе Христе, помилуй ме!”, но той не го казваше. „Господи… Господи…” и в даден момент го попитали:
— Какво казваш, геронда? Не казваш ли молитвата? Казваш само „Господи!”?
— Какво да кажеш, чедо мое? Нима можеш да кажеш нещо друго? Казваш „Господи!” и казваш всичко, живееш всичко, чувстваш всичко, целия Рай! Имаш всичко. Какво друго да кажеш, думите са оскъдни.
Той казвал „Господи!” и вътрешно се изпълвал. Ставал съобщник на Рая и не било нужно да каже нищо повече. Но за да кажеш това „Господи!”, се иска вяра и любов. Помислете каква сила имало това „Господи!”, което светците казвали и живели.
Преп. Ефрем Катунакийски ходел да служи при преп. Йосиф Исихаст, който имал за духовно чедо игуменката Евпраксия, на която казал:
— Чедо мое, изплети една скуфия, защото има един отец, който идва в студа в полунощ да ни служи.
Игуменката Евпраксия изплела скуфията и когато папа-Ефрем отишъл един ден да служи в „Св. Василий“, старецът му казал:
— Ела, чедо мое, донесох ти една скуфия за подарък, за да не ти е студено, когато идваш!
Когато получаваме подарък, не го ли отваряме пред човека, за да го уважим, за да му благодарим? Той взел скуфията и я сложил на главата си. Веднага щом я сложил, почувствал топлина, радост, любов, мир.
И казал на стареца Йосиф:
— Геронда, целият горя! Какво е това, което ми даде?
Старецът Йосиф се засмял:
— Бре, чедо мое, не се бой, нищо не е! Игуменката ти я изплете с молитва и затова чувстваш нейната молитва.
И сега казваш: ако тази скуфия — нещо материално — е приела Божията благодат чрез молитвата, колко повече ще я приеме молещият се човек, който е Божи образ и има безсмъртна и вечна душа. Ако дървото, ако конецът, ако скуфията, ако платът приема Божията благодат чрез молитвата, представете си какво може да приеме човекът! Ние не се молим и въпросът не е да се моля, а да стана молитва. Мога ли? Какво означава това? Начинът, по който мисля, молитва ли е?
Преп. Порфирий имал един помисъл, човешки помисъл. Когато служил, отвън имало един човек, който продавал аудиокасети и дискове. На площад „Омония” се намирал пазарът, хората отивали да пазаруват, разбирате какво ставало. Е не можело да не си помислиш нещо, човек си. Вижте как разсъждавал старецът. Той казвал: „Бре, благословеният, не може ли да намали музиката? След като знае, че имаме св. Литургия, вижда хората да влизат вътре”.
Но след това се молил с молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. И вече казвал: „Ах, клетият, кога ще продаде нещичко да нахрани дечицата си, да занесе парички у дома? Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Помисълът се изкачвал и издигал. Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Защото това имал в ума си, а не нещо друго. Христос ходел по коридорите на ума му. И накрая този помисъл, който тръгнал от прости и човешки неща, се превърнал в молитва.
Един ден човекът го срещнал и му казал:
— Геронда, не те ли дразни музиката?
— Детенцето ми, аз се моля да продадеш повече касети и дискове, да занесеш повече пари у дома си.
— Наистина ли го казваш, геронда?
— Наистина.
— Аз, геронда, заради това, което каза, когато храмът отвори врати, ще изключвам музиката!
Защото помисълът станал молитва. Молитвата станала Божия благодат и Божията благодат възвисила стареца и просветлила другия човек.
Молитвата не означава да отправя молитва, а да стана молитва. Може да не му говоря нищо за Бога, но ако словото ми е утешително, пламенно, сърдечно с любов, тогава е молитва. Всичко може да стане молитва, аз мога да стана молитва, както мога да стана и вяра, а не просто да имам вяра или да отправям молитва.
Молитвата няма за цел само Бога. Всичко, което Христос ни е дал, има за цел човека. И Христос ти казва:
— Каквото правиш, го прави от сърце. Моли се със сърце.
Защо ми го казва? За да намеря сърцето си най-накрая. Защото сърцето е моят корен, моето отечество. Както се пее в една песен: „Най-сладкото отечество е сърцето”. Намерихме ли сърцето? Не. Бежанци сме. Затова трябва да намерим сърцето, защото в сърцето ще намерим Христос. Царството Божие вътре във вас е. Защото именно молитвата ще ни върне в нас, защото цял живот сме извън себе си. Не може ли в даден момент да застанем в себе си? Цял живот сме разпръснати — в едно, в друго, в излишни и безсмислени неща. Прахосваме времето си, ума си, сърцето ни, душата си, битието си. Разпръснати навсякъде.
Преп. Ефрем Катунакийски разказва хубав случай. Един послушник казал на стареца си:
— Геронда, аз казвам молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” и нищо не разбирам нищо. Покажи ми нещо от молитвата.
— Добре, чедо мое. Върви на реката с (плетения) кош, напълни вода, казвай постоянно молитвата и ще видиш, че ще донесеш тук коша пълен.
Послушникът отишъл, напълнил коша с вода, казвал „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” и водата се задържала в коша.
Но дошъл дяволът, който не иска да бъдеш нито в себе си, нито в Христос, срещнал го по пътя и му казал:
— Приятелю, как се казваш?
— Йоргос.
— Откъде си, Йорго?
— Солун.
—А, хубаво. Какво училище завърши?
— Еди-кое си.
— Еди-кой си беше ли ти учител?
— Да, да.
И т.н. Кошът не само се опразнил, но и изсъхнал.
Затова сме не само празни, а и сухи. Изсъхнали сме отвътре. Суша в нас. Нищо не можем да задържим. Идваме на св. Литургия, на нея две думи са достатъчни, друго не е нужно.
Вземи да „Възлюбим един други”, „Горе имеем сердца” или „Мир всем” или нещо от Евангелието, достатъчно е. Запази го в себе си. Как е възможно? Докато ние излезем от олтара, а вие — от храма, и сме го загубили, изсъхнали сме. Дадена ни бе толкова много жива вода, толкова благодат, преживяхме жертвата на Христос, навсякъде тече Христовата кръв, навсякъде ухае на Христовата любов, но аз, докато изляза навън, съм загубил това, нищо не остана в мен. Нещо минимално да ми беше останало, би ми стигнало. Нищо не мога да задържа в себе си, защото реално не се помолих, защото никога не се прибрах в себе си, защото винаги бях разпръснат, в тази лудост. И сега се питаме защо сме объркани, защо търчим и нищо не можем да направим, защо чувстваме стрес. Как да не чувстваш стрес, след като се луташ, търчиш и накрая нищо не правиш, а имаш всички трудности, които са направили толкова труден живота ти, защото ти си сянка на себе си, следователно не си в себе си. И когато Христос идва да те прибере малко в теб, се противиш. Трябва вътрешно да се освободиш. Когато видиш себе си, ще се освободиш. Ще видиш истината си и истината на Бога, защото в себе си ще срещнеш Христос.
Вярата е любов, свобода. Молитвата е любов, свобода. Не се различават. Онзи, който истински вярва, начинът му на живот е вяра и истински се моли.
От кое място ще срещна Христос? Трябва да четем за мъченията на светиите, колкото и да са страшни. Светите отци казват, че ние не можем да измислим мъченията, които палачите прилагали на светиите. Дяволът им ги внушавал, как да ги измисли човешкият ум?! Всъщност понякога човешкият ум е по-изобретателен от дяволския ум и го надминава. И той стои изумен и казва:
— Не бях помислял това!
Виждаш в мъченията това демонично състояние, много кръв, варващина, но не се плашиш. Защо? Защото там е присъствието на вярата, на любовта, на смирението, на Христос. Каквото и да прочетеш там, не те плаши.
При мъченичеството на св. Андрей някой отхапал пръста му. Защо? Счупили челюстта на свети апостол Руф. Нанесли удар с брадва по лицето и отрязали три пръста на новия свещеномъченик Филумен Кипърски.
Нещата са много прости. Защото на св. Руф трябвало да затворят устата, която изричала истината, както и на св. Филумен. Св. ап. Андрей видял св. Йоан Кръстител да сочи Христос. Така и той сочил в живота си Христос — „Ето Спасителя!”. Така казал и на брат си ап. Петър: „Намерихме Месия, намерихме Рая”. Св. ап. Андрей през целия си живот сочил Христос. Затова яростта на злото искала да отсече всичко, което сочи и говори за Христос. И в живота на светци, и в нашия живот.
Когато човекът вярва със сърцето си, когато сам стане вяра и молитва, за него се открива мястото на срещата с Христос — сърцето. Затова светът се опитва да прегради пътя и мястото, където човекът може да се срещне с Христос. И когато се срещне с Него, ще се срещне с всеки човек. Извън и далеч от сърцето, без Христос, без човека, чувстваме дълбока екзистенциална самота, която се опитваме да покрием с греха, но така самотата става по-дълбока, по-трагична и болезнена.
Трябва да стана вяра, да стана молитва, защото вярата е любов, молитвата е любов и свобода, защото молитвата ме изкарва от безизходиците. Когато целият човек е молитва, тогава не са нужни думи. Както св. пророк Илия, който целият станал молитва. Неговата аскеза, молитва, ревност, желание било всички да повярват в Бога. Всичко това било молитва, не били нужни думи.
Покаянието. Покаянието е любов, пълна свобода. Защото преди всичко, когато се покайвам, най-накрая съм обикнал себе си. Както казва и преп. Мария Египетска, която въплъщава и олицетворява покаянието: „Това, което наричах живот, бе хула срещу природата”. Както казваме, когато водим греховен живот: защо да не си живеем животеца, един живот имаме, защо да не му се насладим? Но това не е живот, а хула срещу живота и естеството.
Кога човек реално обича себе си? Когато иска да освободи себе си, да принесе себе си на Бога, да очисти себе си, да избави себе си от всички състояния, в които се е затворил, тогава обича себе си. Докато грехът е най-голямото принизяване на човека. Колкото повече съгрешавам, толкова повече принизявам себе си и не разбирам това и опразвам себе си, излагам себе си. Когато обаче се покайвам, тогава най-накрая обиквам себе си, срещам себе си, състрадавам на себе си. И трябва да направя нещо за себе си. И това, което ще направя, не е яденето, което ще изям, не е леглото, на което в даден момент ще легна и ще отморя, а нещо друго, по-дълбоко, по-истинно, духовно, свято — да спася този човек, който ми е билдаден, това чудо, което превърнах в рана. Този рай, който превърнах в ад. Да спася този човек. Бог ми е поверил вечност, аз съм Негов образ. Какво друго да искам?
Покаянието е любов към човека, но и към Бога, защото чрез покаянието вече стоиш на място, откъдето виждаш ясно Божията любов. Затова Давид казва „Помилуй ме, Боже”. „Помилуй ме” е висотата на покаянието. Когато казвал това, той бил „разбит“, разтопил се пред Бога. Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията… Той виждал Божията любов, милост, щедрости. „Милостта Ти е океан и щедростите са множество”, така един поет предава стиховете на покайния псалом. Колко велико нещо е покаянието. И след като човек преживява тази любов — към себе си и към Бога — чрез нея се освобождава. Помните ли хубавия стих на песента? Докато те обичам, те освобождавам. Докато обичам себе си, покайвайки се, виждам Божията любов, опитвам се да се отдам на нея и така се освобождавам. Покаялият се човек е изключително свободен човек.
Преп. Мария Египетска и всеки светец живели покаянието. И покаянието не е само думи. Ние казваме: „Ще отида да се изповядам, наближава Рождество Христово“. Защо, през лятото не се ли покайваме? Какво е моето покаяние, моята изповед? Нещо инцидентно, нещо, което има връзка само с празниците? Блудният син се покайва и не казва: „Да се върна вкъщи да се наям, защото тук огладнях, да се върна у дома да се облека, защото там имам хубави дрехи, а тук нямам“. А казва: „Ще се върна и ще кажа: отче, съгреших пред небето и пред тебе“. Така, когато човек започне да зачита и да обича истински себе си, покаянието не е егоистично, не е самохвално, не е греховно, когато човек види Божията любов, иска да застане пред Бога и да се изповяда. Това е истинското покаяние. Блудният син се изповядал, преди да се изповяда. Затова св. Йоан Лествичник казва: в първата част на молитвата си да се изповядваш. Във втората част помоли Бога, ти си Негово чедо, а в третата Му благодари. Защото те обича, защото ти дава не това, което искаш, а това, което трябва да вземеш. Молитвата ти да бъде изповед, благодарение, моление. Изповядвам се, преди да се изповядам.
Някой идва на изповед и казва: „Какво да кажа сега?“. Това, което трябва да кажа, ме изгаря, не мога да го задържа и трябва да го дам на Христос. Понякога изповедта ни няма никаква връзка с покаянието ни.
Помилуй ме, умий ме. Това са стъпалата на покаянието. Блудният син се изповядал. Адам не се изповядал. Бог създал хубава атмосфера и по пладне, когато попитал: „Адаме, къде си?“, за да види себе си и да се осъзнае, Адам не се изповядал. Това, което го умъртвило, било, че не изповядал падението си, защото егоизмът не му позволил.
В крайна сметка покаянието не е само изповед, а и дело. Св. Йоан Златоуст казва, че покаянието означава да се отделиш от лукавството, да намразиш порока, да се потрудиш и да обикнеш добродетелта. Това, което виждаме в живота на светците ни.
Вярата е любов, молитвата е любов, покаянието е любов. Любов към един човек, когото много онеправдах и понизих, и към един Бог, Когото забравих. Ако живея тази любов на вярата, на покаянието и молитвата, е сигурно, че ще почувствам неповторимата радост на свободата…
