Автор: прот. Игор Рябко
Източник: www.vichuga-voskr.cerkov.ru
Превод: Пламена Вълчева
Евангелското четиво в Петата неделя след Петдесетница ни разказва за изцелението на гадаринските бесновати (Мат. 8:28-9:1). В Евангелието от Лука се споменава за един бесноват (Лук. 8:26-39). Това показва, че въпреки разминаването в детайлите описаните събития действително са се случили, макар и да са били запомнени по различен начин от онези, които са станали техни очевидци.
Бих искал да насоча вниманието на читателите към един характерен момент от тази история, на който по правило проповедниците рядко обръщат внимание. Бесноватият е единственият човек (не е важно дали става въпрос за един или за двама души) от всички жители на Гадара, който приема Христос. И това било вследствие на това, че той преминал през ада на обладаността.
Ако имахме възможност да надникнем в душата на този нещастник, ние несъмнено щяхме да чуем въпросите: „Защо?“, „Защо аз?“, „С какво съм по-лош от другите?“. Огорчение, ропот към Бога, отчаяние… Но в края на страдалческия му път ние виждаме този изцелен човек да седи в нозете на Христос. А неговите благоденстващи съграждани, възмутени от гибелта на свинете си, да не допускат Спасителя дори да престъпи пределите на техния град.
Какво би отговорил бесноватият, ако можеше да погледне историята на своя живот от височината на вечността, на Божия въпрос: „Съгласен ли си да преминеш през гробищния мрак, влачен от легион бесове, за да станеш след това Мой син и да възвестиш Словото Ми на своите сънародници“? Не се съмнявам, че той щеше да бъде безмерно щастлив от милостта, която Бог му е оказал, като е допуснал да бъде измъчван от злобата на огромно множество служители на дявола.
***
Благодатта влиза в човека чрез болката и страданието, друг път за нея не съществува. Нашето „Не искам“, „Няма“, „Само не това“ се сблъсква с Божието „Така трябва“. Злото на този свят, със своята бездна от страдания и скърби, играе промислителна роля в съдбата на света и на всеки човек. Духовните отци неведнъж са казвали, че почти всички жители на земята се намират в състояние на духовна самозаблуда и бесноватост.
На едно друго ниво тези бесове могат да бъдат наречени житейски идеали. Всеки човек се стреми да осъществи в живота си някакъв идеал. Немалко от тези идеали са съвсем благородни. Пред поета, писателя, художника и въобще пред всеки гений често се откриват видения на мисълта, които остават нереализирани, защото надвишават мярата на постижимото. И ако тези хора виждат смисъла на живота си единствено в стремежа си към този идеал, рано или късно душите им ще се прекършат, защото ще се стремят, без да постигат, ще гладуват и жадуват, без да се наситят.
Един сирийски мъдрец сравнява светската красота (при това в най-възвишените ѝ проявления) с блудница, която привлича към себе си и възбужда желание, но не дава онова, което любовникът желае от нея. По същия начин и човекът, който страстно се стреми към нещо, изкачвайки се към висините на желаното, се чувства неудовлетворен, защото сиянието на този идол е изглеждал по съвсем различен начин, погледнат отдолу.
***
Връщайки се към трагичната съдба на гадаринския бесноват, ние виждаме, че той е трябвало да премине през болка и страдание, за да стане, за разлика от своите съграждани, последовател на Христос. След краха на всичките си земни надежди, след напълно и сякаш безвъзвратно изгубената надежда за изцеление и връщане към нормален живот, доскорошният бесноват открива пред себе си непознати до този момент хоризонти на битието.
В Евангелието не се говори за беседата, която Спасителят е провел с този човек след изгонването на бесовете. Евангелист Лука само пише, че гадаринците „излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха“ (Лук. 8:35). Но думите на Спасителя, които той чул, му дали сили и право да отиде и да проповядва Христос на жителите на своя град.
Той бил благословен с нов живот едва след ада на богооставянето. Вместо смъртна разруха в душата му се явила светлината на нетленния свят, в който няма място за страдание, защото там цари вечността.
* * *
Трагедията на нашия свят се състои в това, че болшинството от хора не осъзнават, че ще се изцелят от бесовете, които обитават душите им, само ако обърнат лицето си към Христос. Бог не нарушава свободата на човека. Пред нас винаги има избор. И ние трябва да го направим.
Онези, които са се докоснали до пламенната любов на Светия Дух, с ума си се прилепват към Него, превръщайки се в синове на Светлината и съсъди на Божествената благодат. Те напускат пространството на времето и навлизат в необятните простори на вечността, където вече няма, а и не може да има никаква болка. Онези, които милеят за свинете, пасящи на пасбището на сърцата им, така и си остават в каменните гробници, добре охраняващи душите си от Божествената светлина.
Изборът зависи от нас.
