Автор: Архим. Ефрем Ксиропотамски
Превод: Константин Константинов
Когато си спомням за първите си стъпки в монашеския живот и размишлявам за този благословен период, си мисля за кратките съвети на моя старец, за тези прости наставления, които бяха пълни със смисъл, почерпен от неговия опит и преживявания. Когато си спомням за тях, виждам в каква здрава основа те се превърнаха за моя монашески път. Това бяха прости съвети по основни въпроси на монашеския живот и по-специално на послушанието, като например: „Утешил си своя старец, утешил си Бога. Не си утешил своя старец, не си утешил Бога” или „Каквото начало си поставил, него ще следваш: добро начало, отличен край. Лошо начало, много лош край” и много други подобни духовни наставления, които бяха за нас, в първия етап на нашия монашески живот, а също и по-късно, духовна сила, компас, който сигурно ни водеше в нашия монашески път, в този пожизнен път. И наистина, на по-късен етап от живота си видяхме колко верни са били тези прости думи.
Авва Паламон казва следното: „Истинният, съвършеният послушник не е нужно да пази Господнята заповед” [1]. Това означава, че послушанието заменя всички Божии заповеди. И това е велика истина и реалност, че истинният послушник няма нужда да спазва нищо друго, защото послушанието, като всеобхватна добродетел, е събрала всичко в себе си.
Светските хора, съдейки със своята логика и горд помисъл, казват, че послушанието в монашеството възпрепятства прогреса, активността, самодейността, защото нямаш свобода на действие, свобода да правиш това, което искаш, и така монахът претърпява духовна кастрация. Тези хора, които не са вкусили духовния живот, не познават опита на отците, съдейки само с разума и гордостта, не могат да вникнат в духа и смисъла на послушанието и казват, че с това поробване монахът разрушава себе си.
Но колко погрешен е техният помисъл и колко далеч е от истината за нещата! Когато човек реално подчини себе си на Христос, той придобива духовно измерение, придобива цяла духовна философия в себе си, придобива истинска свобода. Който работи за своята воля, е роб на своите страсти.
Вземете светския човек. Колко болен е душевно! С привидната си външна свобода той става роб на страстите и слабостите. И виждате злото навън. Не можеш да докоснеш другия; той се гневи, хули, смущава се, дразни се. Толкова много страсти поразяват човешкото сърце в името на привидната свобода.
Напротив, привидното поробване от Божията воля чрез стареца дава на послушника истинска свобода от страстите, дава здраве на душата, обединява духовните сили, които са били разбити от безразсъдната свобода, и го поставя по-горе от болестите, които поразяват, деформират и измъчват душата.
Той става свободен по дух, свободен в мислите и помислите си, избягва тази тирания. Чрез Божията благодат и благодатта на послушанието сърцето и дори тялото се освобождават от сквернотата. Той става господар на страстите, а не роб.
Ще ви дам един пример, който може би знаете, от Патерика, за един послушник, истински послушник, силна духовна личност. Един от многото, от безбройните примери за това какво точно прави послушанието.
Имало един младеж с монашеско призвание. Намерил някъде един старец и му се подчинил; приел това за Божия воля. Но този старец, макар и духовник, не бил истинен в живота си. Послушникът се научил като ръкоделие да плете кошници. През деня плетял кошниците си, на сутринта старецът ги вземал, отивал в първото село, продавал ги и отивал в едно кафене, където ядял, пиел и харчел всички пари. Накрая купувал малко хляб и го занасял на послушника си. Това ставало не ден или два, а в продължение на години.
Нормално било в послушника да се появят помисли: „Този човек не постъпва правилно. Взема моя труд, пропилява го и вреди на душата си”. Но той не се занимавал с тези помисли. Застанал над тях, защото разбрал целта си. „Не съм дошъл да работя за човека — мислел си той, — дошъл съм да работя за Бога и да се спася. Старая се да проявявам послушание и това ще ме спаси. Затова върши си работата и не гледай какво прави старецът.” Разбира се, това негово търпение, това абсолютно послушание, го обогатило с много благодат и с много вътрешен труд и съзерцание, така че той се молил и за своя старец.
Години по-късно, една сутрин, той казал с голямо смирение на своя старец: „Авва, много те моля, не отивай днес в селото, защото ще дойдат мои близки и те моля да бъдеш тук!”. Старецът казал: „Ще остана”.
Сутринта минала, станало обяд, старецът започнал да се тревожи, защото и страстта започнала да действа. Толкова години такава страст — искала да се храни всеки ден. Той му казал: „Чедо мое, не виждам никой да идва. Ще тръгвам”. Освен това старецът виждал, че послушникът е приключил с кошниците, и искал да ги занесе там, където бил свикнал. „Авва, моля те, прояви малко търпение! Непременно ще дойдат“ — му казал послушникът. Старецът го послушал.
Надвечер лицето на послушника засияло и той казал на стареца: „Авва, моите близки дойдоха!”. Старецът не виждал нищо, не разбирал нищо. „Неговите близки”, неговите приятели, с които духовно общувал, били Божиите Ангели, които предния ден го известили, че ще го отведат. Старецът казал: „Чедо мое, не виждам никого”. Виждал само лицето на послушника си, което сияело. След известно време послушникът скръстил ръце и с това сияние и тихо изражение предал душата си на Ангелите, за да я отведат пред Божия престол.
Тогава старецът се осъзнал и съвестта му започнала да го изобличава: „Какво направих! Убих моя човек, през всичките тези години го измъчвах, оставях го сам, оставях го гладен, отнасях се зле с него. Какво направих аз, окаяният! Аз съм убиец…” и много други неща, които съвестта знае да казва, когато започне да изобличава.
Един подвижник, който познавал послушника, видял във видение как той коленичи пред Божия престол в молитва и казва: „Господи, ако съм спасен, то съм спасен чрез този човек. Защото с това, което ми стори, той изкова в мен и укрепи търпението, послушанието, незлобието и много други добродетели и стана повод да се спася. Моля те, Господи, погледни милостиво към този човек и му дай покаяние!”. И наистина, старецът стигнал до много голямо и дълбоко покаяние. Той си построил колиба до гроба на своя послушник и не след дълго починал и отишъл при него [2].
Това са великите чудеса, това са великите подвизи на послушниците, които придобиват свобода и се съединяват с Бога чрез молитвата.
Опитът на старците, опитът на дълговековният монашески живот казва: „Утешил си своя старец, утешил си Бога. Не си утешил своя старец, не си утешил Бога”. Старецът поема върху плещите си цялата отговорност за душите без възнаграждение. Той дава всичко, ден и нощ сам изразходва себе си. Никой не може да узнае тайния живот на един старец — въздишките, сълзите, молитвите, труда и горчивината, с които се храни. От момента, в който става сутрин, до момента, в който затваря очи — ако ги затваря, — той се раздава, стапя и простира любовта си към всички и ежедневно разпва себе си, за да могат другите да възкръснат духовно.
Той не иска никакво признание, но има едно малко изискване — да не бъде огорчаван. Когато старецът се огорчава, Бог се огорчава. В Стария и Новия Завет почитта към родителите по плът е много важна: „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята” [3] и „който злослови баща или майка, със смърт да се накаже” [4]. Ако почитането на родителите по плът е задължителна Божия заповед, колко повече трябва да почитаме духовните си отци! Едните ни раждат биологично, докато духовният родител ни възражда и възкресява духовно. Тази почит не спира до стареца, а преминава към Бога. В монашеството старецът има апостолска приемственост, той е наследник на апостолите. Господ казва: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята” [5]. Затова, каквото и да правим, го правим за Бога, а не за човека. Бог поставя стареца като видим образ, за да проявяваме послушание към него, защото ние нямаме Господа пред себе си, за да проявяваме послушание към Него.
Старецът не печели нищо от нашите усилия, подвиг и послушание към него, а само труд и тревога, борба, съвети и горчивина; това е неговият жребий и неговото възнаграждение. Затова полезното за нас е да благоугодим на Бога чрез стареца, като проявяваме колко се може повече съвършено послушание, защото това е нашата придобивка, това е нашият вечен успех. Ако човек успее във всичко, ако превъзхожда във всичко, но се проваля в основата, в основата на послушанието, тогава всичко е напразно. Това, което Бог търси и ще потърси на Своя Съд, е доколко сме проявявали послушание.
Послушанието има толкова много духовни ползи. Но най-главната е, че човек се освобождава от тиранията на страстите и влиза в пряка връзка и съприкосновение с Бога. Св. Симеон Нови Богослов казва, че истинският послушник се уподобява на Божия Син, става подобен, приравнява се с Божия Син. При това, какво е нашето спасение? То е въпрос на послушание.
Господ се подчини на Своя Отец и не дойде да върши Своята воля, а волята на Своя Отец, който Го изпрати. Заради това послушание и смирение Бог му дал името Иисус и от това име демоните се страхуват [6].
Великият авва Варсануфий казва нещо кратко, но то е велика истина, защото само истини чрез благодатта на Светия Дух са изричали отците: непослушен монах, син на дявола. Защо? Защото той върши делата на дявола. Колко много примери видяхме и преживяхме през тези няколко години, с монаси, които вършиха своята воля, не се подчиняваха и накрая се провалиха или отидоха в света, или ако останаха, вегетират духовно, влачейки дрипите на страстите.
Който се стреми и работи правилно по Божия път, по който Бог го е призовал, има застъпничеството и помощта на Самия Бог с Неговата благодат и помощта на светите Ангели и Божиите светии. Особено тази Божия благодат се простира върху удостоилите се с особената чест и благосклонност да бъдат послушници. Това мога да засвидетелствам, подпечатам и подпиша от моя опит в послушанието.
Монахът послушник е най-благословеният и най-щастливият човек, когато, разбира се, го иска. Той е най-свободният и без отговорности човек на земята, човекът, който има най-големите предпоставки да напредва по духовния път, да напредва в добродетелите, да се изпълва с любов, да познае Бога и да влезе в съприкосновение и лично общение с Него. Тежестта, която сковава човека и го прави неспособен да напредва, е отговорността, грижата и заниманието с много неща и желанието за много придобивки. Основното условие, за да вървим напред, да се изкачваме по нанагорнището, е да нямаме никакъв товар. А от този товар, ако го иска, послушникът вече се е освободил, от момента, в който се е отдал на послушание на Бога. За какво друго трябва да се грижи послушникът, освен за душата си, освен да отхвърли страстите, да познае Божията благодат чрез неразсеяната молитва, доколкото е възможно, да обгърне с молитвата си всички отци и всички хора, за да се бори с конкретните страсти, където вижда, че трябва да постави центъра на тежестта на борбата, да опознае полето на сълзите, на умилението, на братолюбието, на смиреномъдрието?
Свети Йоан Лествичник, този велик отец на монашеството, който така проникновено анализира добродетелите и пороците и прави дълбока дисекция на сърцето на всеки човек и особено на монаха, в уникалната книга „Лествица” твърди: „Благоразумният послушник, дори и да възкресява мъртви, да има дара на сълзите и да се е освободил от борбата, винаги смята, че това се извършва по молитвите на духовния му отец и остава чужд и далечен на суетното превъзнасяне” [7]. Никой човек, независимо дали е исихаст, или духовно силен, не може да стъпче самомнението и гордостта, освен послушника.
И ако гордостта и самомнението се превръщат в пречка в живота ни, чрез послушанието ни се дава тази чудесна възможност да ги стъпчем. Светецът казва, че дори и послушникът да получи сълзи — което е велик дар от Бога, чрез който се постига умиване от греховете и познание на Бога чрез покаянието, чистотата, усещането за богатството на Божията благодат; и ако се освободи от страстите, ако възкреси мъртви или извърши чудеса, той мисли и размишлява, че по молитвите на неговия старец е станало това, и така остава чужд на суетното и пагубно самомнение.
Силно впечатление ми направи един малък отказ от Стоте глави на свети Диадох Фотикийски, който казва следното:
„Доказано е, че сред основните добродетели послушанието заема първо място. Защото то първо унищожава самомнението, а после ражда смиреномъдрието. Затова за онези, които с радост го приемат, то се превръща във врата, водеща към Божията любов. Именно това послушание Адам нарушил и паднал в дълбините на ада. Това послушание Господ обикнал в Своето Въплъщение, послушен до разпване и смърт към Бога Отца, без жертвата Му да намалява по какъвто и да е начин Неговото божествено величие. И направил това, за да унищожи злото на непослушанието на Адам чрез Своето послушание и да възстанови блажения и вечен живот за онези, които ще живеят в послушание. Затова онези, които искат да се борят с дяволското самомнение, трябва преди всичко да поставят като начало послушанието. Защото то ще ни покаже постепенно, по незаблудим начин, пътищата на всички добродетели” [8].
Послушанието е велико дело. То не е нещо малко. То е основата и покривът на къщата. Една къща не може да стои без основи, но не може да стои и без покрив. Никой няма да обича истински и искрено Бога, нито хората, нито братята си, ако не премине през вратата на послушанието.
Както нашият Господ казва в Евангелието, че който не влиза през вратата на кошарата, не е пастир, а крадец и разбойник [9], така и този, който не влиза през послушанието, не се наведе, не се смири, не може да обикне. Той ще обича користно или лицемерно, ще обикне по други причини, но не божествено, искрено, спонтанно. Той няма да обикне духовно. Когато човек навлезе в тази атмосфера, в това пространство на духовната любов на Бога, тогава той усеща и вкусва други неща. Божията благодат го променя така, че чувствата, умът и знанието му се променят и той наистина богословства, т.е. изрича Божиите думи, мисли, движи се и чувства богоугодно.
Но за да достигнем до това състояние, отци мои, трябва да платим цената на нашата борба, на духовното усилие, което са положили всички свети отци. Ако гордостта ни не бъде смазана, ако не се научим да казваме „Благослови” и „Благословено да бъде”, нищо не става. И трябва да го научим на дело, за да не казваме едно с уста, а друго със сърце. Защото ние можем да избягаме от стареца, но кой може да избяга от Бога? Понякога съм виждал братът едно да казва с уста, а друго да има в сърцето си. Да лукавства и да има коварство. Другаде да се цели и потайно да крие делата си и да се опитва да измами стареца си.
Разбира се, Бог просветлява стареца и му дава друго чувство, за да може да разбере това лукавство и коварство, но горко на онзи, който се държи чепато.
Послушникът, когато наистина се подвизава правилно, е заобграден с особена благодат, която той самият не усеща, но я отразява осезаемо към другите; той е, както го наричаме, благодатен. Има особена духовна красота, защото е благочестив човек, дори и да има страсти, дори и да има слабости.
Затова, отци мои, нека се погрижим за това велико дело на послушанието, за да ни покрие Божията милост и да можем да усетим Божията благодат тук, в този наш временен, преходен живот, но и за да можем най-вече да придобием по молитвите на преподобните отци благословения Рай, който е нашата истинска и постоянна, светла и блажена родина.
Бележки:
[1] πρβλ. Ευεργετηνός, Τόμος Α’, υπόθ. λγ’, κεφ. δ’ 7
[2] πρβλ. Ευεργετηνός, Τόμος Α’, υπόθ. λζ’, κεφ. α’, §2
[3] Έξ. κ’ 12
[4] Έξ. κα’ 16
[5] Λουκ. ι’ 16
[6] πρβλ. Φιλιπ. β’ 6-11
[7] Λόγος Δ’, κεφ. μη’
[8] Αγίου Διαδόχου Φωτικής, Τα Εκατόν Γνωστικά Κεφάλαια, μετάφρ. μοναχού Θεοκλήτου Διονυσιάτου, Άγιον Όρος — Θεσσαλονίκη 1977, σ. 101.
[9] πρβλ. Ιωάν. ι’ 1
