Автор: архим. Варнава Янку
Превд: Константин Константинов
Светците ни поучават от своя опит и преживявания, защото пострадали и се научили, не ни говорят теории, а разкриват съдържание на живота си. Свети Порфирий говори за скръбта, говори за скръбта по Бога, която е благословено състояние и наистина е дивно, че в Църквата това, което смятаме за отрицателното, всъщност не е отрицателно. Това са състояния, които дават живот. Св. Порфирий казва, че скръбта по Бога има в себе си радост. Велико нещо. Това е разликата между скръбта по Бога и светската скръб. Скръбта по Бога съдържа радост. И нещо, което показва дали наистина сме в тази рамка, както Бог ни иска, е радостта. Този елемент на радостта е необходим, както и надеждата, както ще видим по-надолу. Надеждата и радостта са преживявания, които показват, че човекът върви по здрав път и живее по Бога. Напротив, скръбта и отчаянието показват, че сме извън пътя на Божията благодат и покаянието. За да разберем дали имаме истинско покаяние, това са двата необходими елемента — радостта и надеждата. Ние си мислим, че покаянието е злочестиво, депресивно състояние, но подобно състояние не само не е от Бога, а и крие много голям егоизъм. Постоянно занимание със себе си, с нашите страсти, с нашите грехове, с едно, с друго, не показва реално разположение към покаяние, промяна и обръщане към Христос, а фиксиране в аз-а и начин да намерим оправдание, но извън Божията благодат.
Св. Порфирий казва, че скръбта по Бога съдържа радост в себе си. Тоест за всичко, което правим в Църквата, за всеки подвиг и усилие знакът дали сме по Бога е радостта. Въпреки че може да имаме бури около нас, проблеми, грехове, падения, радостта е сигурният критерий, както и надеждата, че сме в Бога. И нямаме предвид психологичната радост, която е състояние на лъжеусещане за радост, фантазия и разполжение за задоволяване на нашия егоцентризъм. Говорим за духовната радост, онтологичната радост, радостта на Христос, защото някой смята за радост задоволяването на своите страсти и похоти. Имаме предвид дълбоката духовна радост.
Св. Порфирий казва, че човек напредва поради нея и не допуска в него да живее депресията, която уврежда душата. Вижте колко поразително говори светецът. Нека да внимаваме, защото това е много силен израз. Казва, че когато съществува смирение, не съществува депресия. Депресията всъщност е егоцентрично състояние на наранен егоизъм, при което нашите очаквания и целите в живота ни, са били осуетени. Стъкмихме една фантазия в живота, построихме едно здание и казваме: „Животът ми е това и за да му се наслаждавам, трябва да е такъв!“. Но когато това рухва, идват раните на егоизма, осуетяването на очакванията поражда в нас депресия и това означава, че не съществува смирение. Депресията уврежда душата, казва светецът. Скръбта по Бога всъщност е покаяние, при което казвам на Бога: „Да, на много лош хал съм, скърбя за това, което съм, но не аз съм спасението, надявам се на Теб, на Твоята любов, оставям се на Твоя промисъл“. Това оставане на Бога е най-голямата наука в духовния живот, когато полагам пред Бога всяка грижа, занимание, тревога, зная моя хал, но зная и милостта Му, не оставам в моя хал, не го искам, отхвърлям го, уповавам се на Божията милост. Това привидно изглежда противоречиво — от една страна, скръб поради страстите ми, но от друга страна, радост за Божията милост и надежда в Бога. Това изглежда противоречиво за разума. Това противоречие за нас е причина и повод за духовно раждане, съчетаване на скръбта с нашия хал, от една страна и от друга страна, надеждата и насърчението ни от Божията любов. Затова на друго място св. Порфирий казва, че Бог не иска нашите добродетели, а иска осъзнаването на греховността ни. Добродетелите ни в крайна сметка може да се окажат нашата сквернота пред Бога, когато повярваме в тях и мислим, че те ни водят до Бога и Рая. Това, което ни води до Христос, е жаждата ни за Него, копнежът ни за Него, нашето търсене за Него, съзнанието за греховността и съкрушението. Тогава упражнявам добродетелта, не за да се оправдая пред Бога, а за да пребивавам в Неговата благодат, която ми дава даром. Всичко това създава един етос. Ако не изясним това в нас и не го решим, сме в погрешна посока, нито сме балансирани, нямаме духовно и душевно равновесие, но и отношенията ни не вървят добре, постоянно ще имаме проблеми. Защо? Когато крепя моето оправдание върху моето аз, върху моите сили и самоувереност и казвам: „Боже мой, сега си длъжен да отговориш на моите желания, защото съм добро детенце, от малък съм в неделното училище, нямам грехове. Порядъчен съм, постоянно съм в църква!”. Разбира се, чуваме това и се смеем, но това приема различни форми. Ние мислим, че сме оправдани пред Бога, защото сме добрите деца. Това наше съзнание поражда коравосърдечие към другите хора и себеоправдание. Вземаме една ролетка и мерим нещата, ако видите какво става при съпрузите. Да, но с каква основа? Въз основа на математиката или въз основа богословието на Господ, Който оправдава грешника, който се покайва, който оправдава човека, който скърби и има изкушения, но не се отчайва. Казано и по друг начин, най-големият грях е скръбното утеснение, което пленява и задушава душата ни, не я оставя да напредне, но чрез него в даден момент и тялото ни ще се разболее. Според отците повечето болести имат за причина тази скръб. Св. Порфирий казва, че когато съществува смирение, не съществува депресия, защото, какво е смирението? Боже мой, това съм аз, това заслужавам и това, което ми даваш, е много. Така че каквото и да сполетява смирения човек, той го приема с удоволствие, приема го с уют и знаете ли колко голяма свобода е да не претендираш за нищо? Ние претендираме за разни неща в живота ни, защото нямаме живот в себе си, и претендираме за неща и състояния, за да почувстваме, че сме нещо и нещо имаме. Човекът, който има живот, а живот има покайващият се човек, смиреният човек, не претендира за нищо. Депресията е състояние, при което се потискам, задушавам се от неща, които искаме, но не се получават, от страхове, които ни преследват, от тревоги. Но защо настоявам тревожно върху нещо, което ме потиска? Защото за мен това е живот и е живот за мен, защото за мен Христос не е реален живот. Смиреният е свободен човек, наслаждава се на живота си, както и да се случват нещата. Казва: „Бог знае”. Много хубаво нещо е да се радваш и на най-незначителните неща, но ние в Църквата си въобразяваме и си мислим, че ще станем някакви свръхчовеци, ще летим на небето, ще виждаме Ангели, ще имаме видения, някакви фантазии и Бог магически ще реши проблемите ни и ще намерим и прозорлив старец, ще видим и видения и чудеса, докато най-голямото и разтърсващо чудо е да дишаш и да славиш Бога, да виждаш лицата на хората и да казваш: „Ето чудо! Ето Христос пред мен! Ето Божия образ!”, да ядеш яденето си и да казваш „Слава Богу”, да виждаш природата и да стигаш до славословие към Бога. От тези малки неща човек ще напредне към големите. Когато с простота и със смирение приемем нашия живот и не се противим, ако сме неизменни в този път и се научим да отнасяме живота си към Христос, постепенно незначителното става огън в нас, става съкровище и го чувстваме като значително, чувстваме постоянното присъствие на Бога в живота ни. Това е дивно. Затова нека разберем, че депресията означава натиск и кой е този, който чувства натиск? Претенциозният човек, мрънкащият човек, оплакващият се човек — тоест егоистът, егоцентричният, който пресмята и планира нещата, но сметката му не излиза и започва да обвинява живота и другите. Какво ще си изпати след това егоистът? Силно се разстройва с всяко едно нещо — как са му говорили, кои са му говорили, скърби, че нещата не могат да вървят по-добре и прави сметки, това е егоистът; той скърби за всяко нещо. Смиреният казва: „Направих грешка, такъв съм, ще се поправя, ще се постарая”. Ще започне отначало, ще пада, ще става, с простота го приема. Мнозина може да не ни разберат правилно и казват: „Отче, ще вършим грехове и след това ще се каем?”. Не така, осъзнавам моето състояние, скърбя, боли ме, но не сядам да се подлудявам, защото, когато тръгна да се подлудявам, означава, че аз съм бог на себе си. И човек напредва с простота, уют и непринуденост. Осъзнава своя грях, знае своето състояние, но в същото време казва: „Не това ми дава живот и радост. Някой Друг е Живот и Радост, Някой Друг ми дава и в даден момент Бог ще ме помилва”. И знаете ли кога чувстваме, че ни милва? Това зависи от нас как гледаме на Него, ако Го смятам за милосърден, ще се смили над мен, ако Го смятам за чепат, претенциозен, съдия, няма да почувствам нищо. И как гледам Бога? Проектирам това, което имам в себе си, в лицето на Бога. Един човек, който се покайва, вижда милостта, вижда любовта, вижда светлината на Бога. Смиреният, казва св. Порфирий, е свободен и независим от всички и всичко. Колко хубави думи. Това малко дразни, думата „независим от всички и всичко”. Но няма ли да имаме отношения? Но реалните отношения предполагат независимост, не предполагат нагласа да завладея другия и единият да се намесва безразсъдно в живота на другия, да изсмуква и поглъща живота на другия. Смиреният е свободен и независим от всички и всичко, няма зависимости, няма обвързаности, не претендира. Когато не претендираш и не изискваш, тогава можеш да обикнеш. Ние казваме: Обичаш ли ме? Значи трябва да го докажеш, да направиш това и онова”. Ех, какво терзание са тези отношения, те не са трайни, а смърт. Реалните отношения не съдържат претенции, когато не претендираш, си свободен и независим човек, но само смиреният е такъв. Следователно смиреният не е това, което имаме в ума си — едно злочестие и ропот на религиозния човек, който мнимо се изповядва, за да докаже, че се кае. Това са глупости. Това са психологически състояния, проблеми и рани. Смиреният човек е свободен човек, има благородство, има достолепие, има благост. Тези, които го приближават, чувстват утеха и свобода, чувстват мир, защото не ги задавя. Смиреният човек не иска нищо от теб, радва се на това, че съществуваш, защото твоето присъствие е Христово присъствие. Когато човек започне да се оплаква, прави така, защото е комплексиран човек, защото егоистът е комплексиран човек, който се опитва да покаже, че е нещо повече, не е лош човек, егоистът е ранен човек, изтерзан човек, човек, който навярно не е бил обикнат в живота си, който не е познал Божията любов, любовта на хората. И веднага щом му кажеш нещо, ще се отбрани, за да докаже, че не е така и че е повече от това, което външно изглежда. Това, казва свети Порфирий, е терзанието на егоистичния човек и в живота си той ще среща трудности, ще прави сметки и равносметки, търговски отношения ще има накрая. Този човек вижда всички неща през своята призма. Когато си наранен човек и имаш егоизъм и претенции и през тази призма тълкуваш хората и събитията, в повечето случаи това е погрешен начин и крие подозрителност, която измъчва и терзае човека. Смиреният е свободен и независим човек от всички и всичко. Това става само чрез съединението с Христос, по думите на свети Порфирий. Тоест дори смирението не е добродетел и подвиг, при който човекът е успял да изконтролира себе си, да култивира себе си, да внимава в поведението си. Не, това смирение е плод от съединението ни с Христос, от личната ми връзка с Христос, когато покаянието означава лична връзка с Христос, търся Го в живота ми, покайвам се, обръщам центъра на живота ми от други пътища и състояния към Христос и Му казвам: „Искам да станеш моят живот”. Христос не е за праведниците, а за грешниците. Някой може да изтъкне като претекст: аз съм грешен, не съм за Бога. Това са лъжливи оправдания. Ако признаваш, че си грешен, тогава ти си за Христос. Кога ще отида на лекар? Когато съм здрав? Когато съм болен, ще отида. И така, отивам при Христос, създавам връзка с Него и това ражда смирение в мен, защо? Казахме, че комплексираният човек е егоист, който претендира и настоява. Смиреният е изпълнен вътрешно. Когато вкусиш любовта на Бога и почувстваш, че Бог те обича и се занимава лично с теб, чувстваш, че си цар и нищо не ти липсва. Затова един изпълнен човек не претендира за нищо, защото е намерил Всичко — Христос. Той не влиза в конфликти, за какво да се влиза, когато имаш всичко и си изпълнен, за какво да имаш претенция, с кой да се скараш? От кой да бъдеш съден? И от кого да се оплачеш? Когато си изпълнен вътрешно, си изпълнен с живот, не издържаш, Всичко е Христос. Следователно си смирен и спокоен човек, и какво правиш тогава? Славиш Бога, славословиш Бога и молитвата ти е благодарение — защото ние мислим, че молитвата означава само да изискваме и да искаме. Навярно най-висшата форма на молитва е славословието и благодарението към Бога. Какво е св. Литургия? Казваме св. Евхаристия. Твоя от Твоих… Това обогатяване и това славословие, което е израз на смирението и на пълнотата на живота ни, как ще се прояви в отношенията ни? С това да дам на другия, а не да взема. В Писанието се казва, че е „по-блажено е да се дава, отколкото да се взима”. И каква по-характерна черта на смирението от това да иска да дава, а не да иска да взема, и да иска да дава не с целесъобразност, за да контролира другия и да го кара да се чувства задължен, а да бъде естествено състояние на човека. Когато даваш, това е израз на благодарност и в отношенията с другите хора. Представете си в едно семейство всеки да бърза да даде на другия, щяхме да се избавим от 80 % от изповедите. Това правят хората, оплакват се, говорят и говорят.
Свети Порфирий, казва, че реалното покаяние означава всички сетива да работят съгласно закона на Господа, да бъдете готови да се понизите — понизяване (кеносис) пред всеки. Някой казва да поговорим за съпрузите, да ги поучим как да живеят. Какво да научат? Ако имаш този път на Христос, знаеш как да живееш, не искаш много неща. Какво казва тук старецът? Бъдете готови да се понизите пред всеки, да сте смирени пред всеки, да сте открити. Колко хубаво. Кеносис — понизяване. Това направил и Христос. Понизи се и от Бог стана Човек за нас и се разпна и се понизи на Кръста, за да ни спаси. Именно този кеносис спасява другия. Искаш ли да спасиш другия? С други думи, искаш ли да го окрилиш, за да полети? Понизи се заради него, смири се заради него, разпни се заради него, пролей кръвта си заради него. Това, което казахме и преди, представете си някой да бърза да ти даде, а не да вземе от теб. Това трябва да бъде принцип, правило и ценност на живота ни. Представете си ако правехме това в живота ни, нямаше да има проблеми в отношенията ни, щеше да бъде рай и щяхме да живеем в Рая отсега. Но когато започнат въпросите Защо едно, защо друго, как ми говори, онеправда ме, излъга ме, не ме разбра” и т. н. Сега ще кажете: „Добре говори попът, но я да се постави на моето място да видим какво ще прави!”.
Свети Порфирий казва, че това е свобода, да бъдете готови да се понизите пред всеки. Ето свободата, говорим за свобода. Светът какво разбира под свобода? Правя каквото ми доставя удоволствие, но това е робство, защото не това ти доставя удоволствие. Това, което доставя удоволствие, е сърцето ти да се изпълни с Христос. И наистина, когато съществува тази свобода на понизяването пред всеки, чувстваш вътрешен уют, а когато чувстваш, че хората те онеправдават и трябва за нещо да претендираш, това е робство. Но когато ос на живота ти е кеносисът, това е свобода. Това са хубави неща, но можем ли да ги приложим? Когато си сред изкушението, във всекидневните трудности, ще помниш това, което казахме или това, което си прочел? Само това няма да помниш в онзи час. Първото, което ти идва наум, е да заколиш другия. Но това е истината. Какво правим? Трябва да започнем, лека-полека да вървим по този път и това не става без Божията благодат, трябва да излезем от нашата сигурост, да се научим малко да коленичим, да имаме лична връзка с Христос, да почувстваме Божията любов, да омекне сърцето ни, да заподозрем какво означават тези неща и лека-полека да променим живота си. Постепепно започваме от малките неща, първо да не роптаем, да не сме претенциозни толкова много, да не сме толкова зависими от хората, да ги уважаваме и тогава придобиваме благородство и нежност в сърцето си и няма да бъдем груби хора. Това благородство ще смекчи сърцето ни и ще го направи приемливо за Божията благодат, защото Бог дава Своята благодат. Един пример. Могат да се причастят десет човека, но не всички да вкусят Христос по същия начин. Един празнува, живее възкресение, а друг излиза и започва да върши грехове. Христос е същият, но всеки дава плод съобразно своята възприемчивост. Когато сме внимателни, благородни, уважаваме хората, става по-възприемчиви за Божията любов, за Божията милост. Нужна е и аскеза. Не казвайте: „Това са крайни неща, не са за нас”. А да се опитаме лека- полека и нежно, както казва св. Порфирий, и ставаме истинни хора, защото ние сме като дувар, не функционираме в живота си, в отношенията ни, не разбираме, не излизаме от нашето аз, чуваме, но не чуваме, гледаме, но не виждаме, не усещаме другия, неговото състояние, не се поставяме на неговото място, антените ни са ни плътно затворени, единствената антена, която работи в нас, е тази на мобилния телефон. Умът в сърцето ни не лови сигнал от другия, за да го разберем и да се отнесем по съответния начин. Много е важно човек да има чувствителност, антените му да ловят сигналите и посланията, които другият му изпраща, за да се труди положително и да утеши другия човек. Това е духовният живот, това е зрялостта и това е аскезата, която ще създаде предпоставките да приемем Божиите дарове, даровете на Божията благодат.
Един такъв човек, който е внимателен в живота си и в отношенията си с хората, по този начин ще има и молитва. Не може да не разбираш другия и да разбереш Бога. Когато се молиш, не е възможно да усещаш Бога и да не усещаш другите хора. Най-умният човек е молещият се човек, защото, когато се моли истинно, се отварят всички негови сетива, умиротворява се и тогава чува незначимите неща, които са най-значимите, чува звуците и диханието на Бога, и за да чуеш диханието на Бога, трябва напълно да замълчиш. Смиреният човек е този, който в безмълвие чува незначимите неща, които са най-значимите. Този човек е човек с чувствителност, цялото му същество е изпълнено с нежност, която може да не се вижда външно, но се вижда вътрешно. Двама човека виждат някой човек и по един начин ще го види единият, по друг начин молещият се човек, ще влезе в сърцето му, ще види неща, които навярно другият не вижда. Това ти помага да създадеш истинни отношения с другия. Какво означава връзка, какво означава общуване — да изляза на кафе и другият да ми сподели живота си? Това не е отношение. Това е отмора, добро е за отпускане, но не е връзка. Връзката е нещо много по-дълбоко, да можеш да усещаш същността на другия човек, неговия логос на битието, тревоги, мъки, в какво състояние се намира, по какъв път върви, дали има логос на битието, кое е името му в крайна сметка, защото името изразява логоса на битието му, съкровището в сърцето му, там, където където е активирана свободата и любовта. Това е личната връзка. Ако не зная името на човека, ако не зная коя е неговата любов, която е неговата същност, каква връзка ще създам? Ще губя връзката и ще си разменяме само информации — кога си роден, каква зодия си, каква диплома имаш, колко път се ожени, колко ти е заплатата, какво ти е хобито… Свети Порфирий казва: „Там, където е любовта, там е свободата”. Ето къде е свободата — там, където е любовта. Но коя любов? Най-злоупотребяваната дума, най-изопачената дума е думата „любов”. Всеки ѝ придава каквото си съдържание иска. Казваш на другия: Обичам те!” и той прави 15 сценария в ума си. Но тази любов, която Христос е, е свобода. И думата „свобода” означава, че отивам там, където обичам. Любовта има свобода, живеейки в Божията любов, живеете в свободата. Когато имам опит от Божията любов, не искам нищо, не се нуждая от нищо, имам всичко, богат съм и тогава само раздавам. Това е свободният човек.
***
Обикновено разбираме другия в степента, в която разбираме себе си. Как да разбера себе си? Хората мислят, че разбират себе си, ако си направят психоанализа, и това е полезно и нужно, не го обвиняваме, но придобиваме дълбоко съзнание за себе си чрез живата и реална молитва. Когато познаем себе си в това измерение на покаянието и молитвата и влезем в съприкосновение със себе си, тогава започваме първо да ценим себе си и да обичаме, да виждаме ценността, която Христос ни дава, човек разбира вечната си ценност, разбира това, което Христос му е дал. Представете си — да разберем, че можем да станем свети и да се съединим с Христос, колко ценно е това. Така ценим себе си, обичам себе си и започвам да се моля, започвам да познавам себе си сред това безмълвие, надежда и радост, както казва свети Порфирий, които са необходимите предпоставки на духовния живот. И когато позная себе си, ще придобия по-добро зрение и слух и уши, ще се очисти антената и ще виждам другия и ще го разбирам…
