Автор: Светослав Костов
За начало на поста Църквата ни е приготвила откровение, което се тълкува без притча. Господ Иисус Христос директно ни казва какво иска от нас.
Той не говори за прелюбодейства, не говори за чревоугодничество, за лъжи и кражби, помисли и леност. Те отпадат, когато сме родени от Духа (1 Иоан. 5:18). За тях говорят апостолите — тояга за козите, стъпала за излизане от греховността, стълп на благочестивия живот.
Христос поставя по-висок светилник: когато гледаме нагоре към Него, с такава светлина на окото (Лук. 11:34) да погледнем надолу, както Бог гледа, към „най-малкия”…
Да не забравяме, че Той е Отхвърленият. В нашите сърца ние винаги Го откриваме така: прощаващ прегрешенията, въздигащ паденията, осветляващ тъмнината. И в най-горещата молитва, когато Христос е близо, Той пак е безкрайно свят и ние пак, поради нашата немощ, безкрайно грешни. В изкушенията — именно моментите да отхвърлим Бога — ние се приближаваме до Него. Той е вечно Отхвърленият. Жертвеният Агнец Божий, отдалечен от нас до смърт, за да благослови с живот (Иоан. 1:29, 10:17).
Та онова, към което Христос ни призовава, е онова, което Той прави за нас: ние сме гладните, жадните, бездомните, голите, болните, затворените. Така изпълнението на втората заповед ще гласи: както Бог на нас, така и ние на Него, на Този, Който „няма къде глава да подслони” (Мат. 8:20). Затова не бива да ни изненадва, че мярата на Божията любов е именно към отхвърлените.
Но кое всъщност различава овците от козите? Овцата е онази, която „слуша гласа му” (Иоан. 10:3). Тук се иска покорство пред стригача (Ис. 53:7). Велика е Божията Премъдрост, която със заръката за милостиня не само поставя крайна цел на благочестието, но и води към нея; тя е начинът да се научим да бъдем овце. И напомня, че който иска да бъде горен, да бъде слуга на всички (Марк. 10:43). Затова в картината на Второто пришествие виждаме, че този Съд не е осъждане, а отсъждане. То е отделяне на овце и кози по тяхната същност. Който е станал като Него (Иоан. 15:4), ще бъде с Него. Защото именно същността на делото определя делото — както дървото плода (Мат. 12:33). А доброто дело е добро, за да познаем Бога.
Така, братя, нека отхвърлим не Господа, а всяка земна корист против доброто. Да нямаме съмнения в Господнята благословия във и за Неговите дела. Да не слушаме лукавото притеснение „какво ще последва за мен, ако сторя това добро…”. Бог има грижата за своите овце, защото казва: „доколкото не сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, и на Мене не сте го сторили”.
Мярата е една душа. Един да бъде огорчен, Христос сме напоили с оцет. Тук става въпрос да се върши единствено добро. Няма стари лаври. И благословен е този стремеж, защото не се натрупва излишък от добродетел. Но да нямаме стремеж да чуем „на Мене сте го сторили” — от това трябва да се пазим.
С този двуостър меч се разсича светското време и постният период. Непосилно е, но да вярваме, защото Бог никога не дава възтежък кръст (1 Кор. 10:13). И още повече: Христос отъждествява Своите най-малки братя със Самия Себе Си. В милостинята към бездомния, гладния, болния ние се доближаваме до самото Божие Царство. С такава радост нека посрещаме Неговите най-малки братя, с вечното благословение на Отца. Амин.
