Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Днешното кратко евангелско четиво разказва как Спасителят призовал първите апостоли. Всичко е много просто: Христос ги призовава и те тръгват след Него. Не е нужно да имаме дар на прозорливост, за да съзрем зад простотата на евангелското повествование непростата траектория на мислите, стремленията, желанията и житейските пътища на апостолите Петър, Андрей, Иаков и Иоан. В простотата на евангелския текст обаче се крие един повод за съблазън — може да ни се стори, че апостолите не са хора като нас, че за тях е изключително лесно да оставят занятието си, дома си, близките си и да последват Учителя и Бога незнайно къде. По принцип практиката показва, че възприемането на апостолите като някакви особени, напълно несходни на нас хора, е доста популярно. Достатъчно е в разговор да използваме като аргумент примера на апостолите и в отговор ще чуем характерното: „Ама нали са апостоли?!“. Сякаш техният пример не може да бъде пример за нас поради особеното им вътрешно и външно устроение, което принципно се различава от нашето. Нещо подобно можем да чуем и когато се позоваваме на примера на светиите или на някои съвременни праведници. От всичко това се налага очевидният извод: ние не сме в състояние да видим в светиите и праведниците пример за подражание и на нас ни се струва, че Бог е създал тези хора по някакъв специален начин и че между тях и нас има непреодолима пропаст. Това, разбира се, не е така. Между хората не съществува никаква качествена разлика. Разбира се, ние се различаваме един от друг, но не и по отношение на връзката ни с Бога. Христос съвсем неслучайно е избрал за Свои апостоли най-обикновени хора. Хора, които по нищо не са се отличавали от повечето свои съвременници. Въпросът не е само в това, че други, по-талантливи и колоритни хора не са тръгнали след Него. Основната причина е именно в това, че по този начин никой е нямало да твърди онова, което ние днес често казваме за особената природна сила на апостолите. Тяхната сила не е в тях самите, а в Бога. Точно както и ние сами по себе си не значим нищо и не можем нищо, и затова единственият възможен път е този, по който са вървели апостолите — те са дали на Бога възможност да действа в тях и чрез тях. Това тяхно позволение ни предава днешният евангелски текст с простите думи: „И те веднага, оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. Независимо от колебанията, съмненията, страха, неверието, апостолите са дръзнали да направят това. Христос се обръща към всички нас, но за съжаление, далеч не всички са готови да откликнат на Неговия призив и да оставят мрежите на своята привързаност към сигурния, предсказуем живот. Не всички са готови да повярват, че Бог е благ и че не може да доведе до състояние на безизходност този, който с чисто сърце и отворен ум върви след Него.
Помогни ни, Господи, да чуем Твоя призив в сърцата си, да Ти вярваме и да Те следваме!
