Автор: архим. Варнава Янку
Подготвил: Константин Константинов
Всеки, който изпада в някакво страстно състояние, когато има зависимост, „поробване“, смята, че всичко зависи от самия него и че когато пожелае, може да се освободи от своите страсти. Това го виждаме и в самите себе си — казваме си: „Добре, може да имам тази страст, но когато реша, ще го спра“. Но зад това винаги стои една зависимост, слабост или страст.
Появява се нуждата от лечение поради вината, която се създава, но едновременно с това, за да избегнем отговорността, създаваме в себе си и в околните усещането, че това е контролирано състояние и че във всеки момент можем да се освободим. Човекът смята, че ако усили волята и решителността си, нещата са прости. Ако обаче се опита да го приложи директно на практика, ще види, че нещата не са такива, каквито си ги е представял, и ще започне да среща трудности.
Когато живееш дадено състояние и задоволяваш своя нужда, всичко ти изглежда наред, не е трудно. Когато обаче започне да липсва това удовлетворение, тогава започва напрежението и виждаш дали наистина волята ти е достатъчна.
Но има и нещо още по-важно. Освен навика и привичката, както казваме, които човек си мисли, че може да преодолее със собствена сила, по-решаващи са „тъмните места“ в личността на всеки човек, които му отнемат красотата на свободата.
Защото може да съществува едно общо желание всеки от нас да се освободи от неща, с които не се гордее и които не го правят красив в собствените му очи, но пътят към свободата е напълно индивидуален и специфичен за трудностите на всеки човек. Това е свързано с тъмните страни, които всеки носи вътре в себе си.
Затова генерализациите са проблем и в духовния живот, и в Църквата. Правим хубави проповеди, казваме какво е грях, но до личната връзка, в която да се разкрие реалността на всеки човек и той да има съзнание за себе си, сме много далеч. Защото, за да извадиш наяве реалността на всеки човек, първо ти самият трябва да си се излекувал, да си познал себе си.
В Църквата често се крием зад красиви проповеди и не гледаме трудността на всеки човек. И не разбираме, че всички имаме една и съща слабост — по един начин при единия, по друг при другия. Има една обща основа — човешката слабост.
Страстите и зависимостите са действия, изрази и прояви, които показват болестта на душата и патологичното състояние на личността. За да може човек да направи нещо, е важно да открие причините — защо се намирам в това състояние, и още по-нататък — защо трябва да се освободя от тези неща. Какъв е мотивът да се освободя и какъв е начинът.
Имаме три основи: защо съм в това състояние — да опозная себе си и да осъзная; по какъв начин се лекувам; и защо трябва да се излекувам. Дали това е просто принудителна нужда за биологично оцеляване, или е тревога да намеря личната си стойност, или нужда да се свържа със себе си и с другите, или страх да не разочаровам близките си и средата си и да не се изложа.
Причините са много. При всеки човек те са различни — може да е наследственост, средата, в която е израснал, травматични преживявания в семейството, обществото или Църквата, вътрешни конфликти, психическо и физическо насилие и много други.
Осъзнаването на личните причини и тяхното тълкуване значително помага на човека да разбере проблема си. Това, от една страна, е работа на психолози и психотерапевти. Но отвъд това, всички причини имат един общ знаменател с екзистенциално и духовно измерение — липсата на смисъл в живота.
Така имаме две нива: психологическото, което е индивидуално и конкретно, и екзистенциалното, свързано със смисъла на живота. Те не са противоположни, а могат много добре да си сътрудничат. За да имам истинско осъзнаване на духовното търсене, трябва да познавам и психологическите причини.
Например ако някой иска да стане свещеник — дали наистина обича Бога, или просто търси професионално удобство? Или го прави от фантазии за власт, честолюбие или други вътрешни мотиви?
Следователно първо трябва да се разберат причините, а после да се търси и екзистенциалния смисъл.
В дълбочина, отвъд психологическите причини, стои празнотата на душата — въпросът за смисъла на съществуването. Защо живеем? Ако това не се изясни, има проблем.
Да вземем пример от духовния живот — изповедта. Повечето хора защо се изповядват? Защото търсят усещане за Бога, лична жива връзка с Него? Или защото искат магическо решение на проблемите си, за да се устроят? В такъв случай центърът остава в самите тях, автономен и отделен от Бога. Това не е възстановяване на отношенията с Бога. Следователно е важно човек да открие смисъла на своето съществуване — за какво живее. Обикновено ние в Църквата говорим за нравствени проблеми, но не отговаряме на този по-важен въпрос.
Хората не искат да им казваме толкова кое е добро и кое е лошо, кое е грях и кое не е грях, кое е нравствено и кое е безнравствено. По-скоро на нас, свещениците, ни е по-удобно да говорим за такива неща, за да не влезем в по-същественото — да им покажем къде е Бог, как се побеждава смъртта и как се придобива истинска, жива връзка с Него. Но тъй като и ние самите нямаме толкова жива връзка с Бога, липсва личният опит. Рационализираме нещата и превръщаме духовния живот в психологическо и морално явление. И за да прикрием собствената си постоянна вина, обвиняваме света колко е лош и неморален. Неморални сме ние, защото нямаме етос, а етосът е живот.
Следователно проблемът с душевната празнота се решава чрез търсенето на смисъла на съществуването — проблемът на живота, проблемът на отношенията и проблемът на смъртта. Всичко това много просто може да се изрази с един въпрос: за какво живеем, защо сме се родили.
Това е първостепенен въпрос за всяка душа, но и причината, поради която много хора, когато този въпрос не бъде удовлетворен — защо живеем — остават неудовлетворени и неспокойни. И това е здравословно, защото е естествено да имаме отговор за смисъла на живота. Това екзистенциално настоятелно и „крещящо“ в нас питане: защо живеем може да не го назоваваме, може да не го осъзнаваме ясно, може да не го рационализираме лесно, но то съществува вътре в нас. То действа и е като рана в сърцето ни.
Човекът се опитва да преодолее тази екзистенциална тежест и депресия чрез действия, които мисли, че го освобождават, но които в крайна сметка се превръщат в затвор и плен. Опитва се да „изпусне“ тази своя депресия чрез различни зависимости. Ако се вгледаме, във всички форми на зависимости — а те са много — в основата стои депресията. Тя е изходът на човека, който няма радост.
Може да има и по-конкретни форми — икономически натиск, емоционално или социално притискане, нещо в средата, което го задушава. Тази притискаща реалност поражда депресия и човек търси лесен изход — да се „изключи“, да забрави, да влезе в състояние на забрава. Така се раждат зависимостите във всичките им форми.
Човешката природа е жадна. Тя е създадена за Бога и затова носи неутолим копнеж към Безкрайния. И само тогава човекът намира покой.
Трагедията, която живеем, е, че сме създадени с безкраен стремеж към Безкрайния, но Бог не е непосредствено „осезаем“. Това създава неспокойствие.
Когато тази нужда не бъде удовлетворена и не сме вкусили тази връзка — която е дар, а не завоевание — остава гладът. И той е толкова голям, колкото е обектът на желанието — самият Бог. Така човек остава вечно гладен, ненаситен. Той е създаден да утолява своя глад само от Безкрайния, но когато Него го няма, остава безкраен глад. Затова човек от една страна е създаден за това, а от друга — това не му се дава постоянно и той живее в тази трагичност.
И все пак той трябва да „нахрани“ своя глад. И тъй като Бог отсъства (или не бива преживяван), според характера си всеки човек намира заместители — от най-„приемливите“ и социално одобрени, като работа, образование, забавления, отношения, политика, социален и икономически успех, емоции. Всички те могат да се превърнат в заместители. Затова е нужна зрялост — не че те са лоши, а е нужно да се разбере каква е тяхната роля и как се свързват със смисъла на живота.
Когато няма такава връзка, всичко се превръща в механичен процес, чрез който човек се опитва да се самоутвърди. Тогава това става зависимост. И до най-крайните и неприемливи форми — наркотици, насилие, алкохол, хазарт, свръхсексуалност. Всички те обслужват една и съща вътрешна нужда, но по погрешен начин.
Затова човек със зависимост не е просто „лош човек“, не е престъпник или морално покварен. Той е човек, който търси живота, но го насочва в грешна посока, за което отговорност носят и самият той, и средата му — семейна, социална, църковна.
Какъв е духовният смисъл във всичко това? Сърцевината на духовния живот, ако трябва да го изразим накратко, е покаянието. Покаянието означава „уцелване“ — да уцеля целта. Грехът е „пропускане на целта“, т.е. насочване на търсенето в грешна посока. А покаянието е обръщане на това търсене към правилната посока — към Живота. Това е възстановяване на вътрешното равновесие. Насочване на съществуването и свободата към Онзи, Който ни е нужен и ни липсва. Така човек се насища — не от неистината, а от Истината, от светлината. И намира своята стойност и благородство като личност.
Какво се случва тогава? Придобивам екзистенциално себеуважение. Най-важното, до което води духовният живот в Църквата, е да направи човека причастник на Божията любов и поради това той изпитва радост. Само този, който има радост, може да се освободи от всякаква зависимост.
Не си зависим от вината, а от радостта, която ти дава Божието присъствие. Колкото повече човек обвинява себе си и обкръжението си, толкова повече се свива, защитава се, разрушава се вътрешно и настъпва „късо съединение” — започва един порочен кръг, който отново и отново връща зависимостта. Вината ражда зависимост, зависимостта ражда вина, и вината отново зависимост. Един порочен кръг. Този кръг се прекъсва чрез покаяние. А покаянието не е съд, в който гледаме колко си съгрешил или не си съгрешил. То е „уцелване на целта“, обръщане към живота, преживяване на живота. Затова е важно.
Изповедта не е описание, не е разказване на подробности от живота ни. Тя е предаване на нашето съществуване, в което казваме на Бога: „Изгубен съм, но се връщам при Теб. Обърках всичко, но се връщам към Твоето милосърдие“. „Ти си за тези, които са мъртви, и аз съм такъв” — и се предавам отново на Бога. И в мен се случва обръщане. Какво е това обръщане? Вече не ме интересува дали съм „добро дете“ или „лошо дете“. Интересува ме, че искам живота и че Бог ме приема.
Това е екзистенциалното себеуважение. И тогава усещам безусловна любов — че Някой ме обича без условия и изисквания. Само тогава и аз мога да обичам. Тогава зависимостите нямат място в живота ми. Те не обслужват нищо — защото няма празнота, която да запълват. Вече съм изпълнен. И така постепенно зависимостите отпадат. Това, което казваше свети Порфирий: ако намериш светлината, тъмнината ще изчезне. Няма да се бориш с нея — тя просто си отива. Ако намерим светлината, ако намерим собствената си стойност и дори когато някой човек ни обича по човешки, психологически, ние се радваме и животът ни се променя — представете си какво става, когато почувстваме, че някой ни познава и ни обича истински.
Защото често живеем в една игра на лицемерие — в света и в Църквата — в която се преструваме, за да бъдем приети. Слагаме маска, за да бъдем „харесвани“. И така се появява лицемерието.
Следователно въпросът е: да бъда такъв, какъвто съм, и да не бъда отхвърлен. Това е началото на изцелението.
В изповедта, ако човек се открие такъв, какъвто е — без защити, и почувства, че е истински изслушан и приет — той вече е изцелен. Няма нещо повече. Това е лечението. Някой да ни чуе такива, каквито сме, не такива, каквито се преструваме, и да ни приеме. Такъв е Бог. Това е духовният живот — същността му. Нищо друго. Оттам започва всичко. Ако това се случи, започва изцелението, защото се появява пълнота. Усещаме утеха. И най-голямата утеха е да бъдем приети — от другия и от Бога. Най-голямата утеха.
И това, което ни поразява, е, че Бог не е като нас — мрачен, дребнав, който проверява и съди всяко нещо. Той идва с една и съща любов към всички — и към светия, и към грешния. Със същото спокойствие, нежност и чувствителност се приближава към човека. И това ни удивлява, пленява и „ни побърква“ в добрия смисъл. И когато сърцето се изпълни, тъмнината си отива, защото тя е опит да се задържим някъде.
Дори светците са имали такива борби, борили са се с Бога, губели са Го заради скрития си егоизъм, докато се смирят. И тогава смирението се изразява в неосъждащ дух и любов към всяко Божие творение. В тази борба какво се случва? Приемам и се съмнявам. Боря се с мислите си. Страх ме е да не загубя. Привличат ме навикът, мързелът, лекотата на сетивата. Затова е нужна бдителност, уважение към сърцето и укрепване. А укрепването на сърцето е духовният живот. Защото най-големият грях е да не уважаваме сърцето си, да не го пазим и да го нараняваме без причина.
Нека видим няколко стъпала в този духовен живот. Първото е търсенето — да започна да приемам живота си сериозно, да разбера, че моят живот и моето време са ценни, и да живея всеки миг смислено. Но всеки човек тълкува различно какво означава „живея живота си“. Ние имаме предвид да уважавам сърцето си и да бъда истинен. Тоест да съществува това търсене.
След като има търсене, има и покаяние — което означава промяна на начина на мислене, не само промяна на психологическо или морално поведение, което може да прикрива и егоизъм и болни състояния, а да има богословска основа. Тоест да бъде промяна на ума, промяна на нагласата, възстановяване на отношенията с Бога, със самия себе си и с хората.
Защото много пъти „покаянието“ и плачът, и злочестието, които човек изпитва, не са истинско покаяние, а състояние на наранен егоизъм. Човек си е създал една представа и фантазия за себе си. И когато тази фантазия не е задоволена, той се измъчва, смята това за неприемливо и се опитва да се преструва на нещо различно от това, което е.
Третият елемент е радостта — преживяването на Божията любов и доверието в Бога. Говорим не за психологическа радост, а за истинска, духовна радост. Как можем да я поддържаме? Можем да се радваме. Скърбя за своите слабости, разочаровам се от себе си, но се удивлявам на Божията любов и това ми доставя радост. Радостта е най-силното оръжие срещу изкушението. Свети Йоан Златоуст казва: „Хиляда пъти на ден да съгрешиш, ако хиляда пъти кажеш: „Съгреших”, Бог ще те освети“. Това е сила да се противопоставиш дори сред падението.
Най-голямото падение е отчаянието. Ако човек каже: „Аз все правя едно и също, не мога да се променя“, това е най-големият грях срещу самия него. Каквото и да правя, какъвто и да съм, трябва да пазя радостта и надеждата — и тази радост е оправдана, защото не идва от мен, а от Друг.
Четвъртият елемент е светотайнственият живот — чрез него връзката се подхранва, човек духовно узрява и расте. Това е любовна връзка с Бога, активиране на любовното отношение, участие в Божията любов.
Колкото повече човек развива тази любов, толкова по-зрял става. Защото истинската връзка не е статична, а динамична — тя се развива. Всяка връзка, която се приема за даденост, умира. Истинската връзка има движение, промяна, път „от слава в слава“. Всичко статично няма живот. Светотайнственият живот е динамична връзка, която те развива, която те учи да познаеш себе си в дълбочина.
Друго важно нещо е автентичността — да отхвърлим християнското и социалното лицемерие. Повечето от нас сме като главата лук — много пластове, но без истинско ядро. Ако не знаем кои сме, какво лекуваме?
Следващото е духовното развитие — четене, учене, вътрешно израстване. Човек има нужда от слово, което го храни и го държи буден.
Друг елемент е понятието за отношенията. Наричаме Божествената литургия „Евхаристия“ — благодарим на Бога. Да се научим да живеем евхаристийно — това е знак за духовен живот. Литургията не е отделно събитие, а израз на целия живот. Хлябът и виното са символ на целия ни живот — всичко принасяме на Бога и Той ни го връща преобразено. Следователно целият живот трябва да се живее с благодарност. Животът не е лош — той е благословение. Проблемът е в злоупотребата с него. Църквата ни учи да живеем всичко с благодарност.
Друг важен елемент е Църквата като общност. Това има огромна лечебна сила — една от най-големите терапии срещу зависимостите е социализацията. Човекът трябва да се научи да живее в отношения, да не е сам. Защото „горко на онзи, който е сам“. Грехът е изолация, а покаянието е връзка. Затова съществува Църквата — не за да ни е трудно, а защото сме призвани да сме заедно: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“. Раят е връзка и общение, а не място. И същевременно това е и изцеление — колкото човек е по-изолиран, толкова е по-уязвим към зависимости. Колкото повече живее в истински отношения, толкова повече се освобождава. Дори ако тези отношения не са съвършени — няма значение. Важното е да започнат. Да не се отказваме.
Следващото е разбирането, че другият е моят Бог — образ на Бога. Не само светият, но и грешният. И колкото по-грешен е човек, толкова повече става „Бог за мен“, защото ме смирява и ме учи.
В брака например другият не е „дявол“, а път за спасение. Никой няма право да кара другия насила да се промени. Промяната е свобода — между човека и Бога.
Накрая: никой не се лекува сам. Ако кажеш: „Мога сам“, вече си далеч от лечението. Когато кажеш: „Не мога сам, нуждая се от Бога и от хората“, тогава започва изцелението. Същността на греха е автономията от Бога и изолацията от хората. Здравето е общение с Бога и общение с хората. Духовността се познава по способността за отношения — по искреността, свободата и любовта. Истински духовният човек е този, който умее да създава отношения. И така духовният живот и автентичният църковен опит са лечение за човека, който страда от зависимости и страсти.
