Автор: о. Харалампос Пападопулос
Подготвил: Константин Константинов
Човекът в действителност се бори. С какво? Бори се със самото съществуване. Не забравяйте, че всички ние сме деца на вика. Родени сме с вик на устата. Не сме родени със смях. Родени сме с плач. Родени сме с вик. Родени сме с рана. Ние сме деца, ранени, разбити, наранени. Какво е целият живот? Целият живот не е нищо повече от това. Опит да излекуваме тази рана. Целият живот е опит да превърнем този вик, плача на нашето поколение, в славословие, в благодарност към Бога. Това не е лесно. Не е лесно да превърнеш раната в източник на живот. Да превърнеш раната в чудо. Не е лесно този вик, който съдържа в себе си недоволство, въпроси „Защо”, тревога, сълзи, много самота, да го превърнеш в славословие и благодарност. Много пъти срещаме някой и казваме: „Колко е радостен”, или „Колко е благодарен”, или „Славослови постоянно”. За да стигне дотам, до славословие и благодарност, той е прекарал нощи и дни, години в пустинята на трудностите. Така че не е лесно. Затова, когато видим човек да се смее, това е благословение в живота ни. Когато видим човек, който е щастлив, да знаем, че той не е придобил този смях лесно, а чрез борба, чрез мъка, чрез кръст, чрез тревога. Затова се борим. Ние сме същества, които се борим постоянно. Борим се със съществуването, борим се с болката, борим се със загубата. Загубата от момента, в който се раждаме и идваме на този свят; ние постоянно губим нещо. Губя сигурността на прегръдката на майка ми. Губя сигурността на дома си. Губя невинното детство. Губя юношеството. Колко хубаво беше, когато бях тийнейджър. Колко хубаво беше, когато бях толкова млад. Колко хубаво беше всичко това. Загубих го. Изчезна. Рано или късно го губя. Започвам бавно да губя квартала си, родината си. Може би ще загубя любим приятел. Губя любовта. Хора, които ме обичаха и които аз обичах. Отблъснах ги и те ме отблъснаха. Вярвах за момент, че ще бъдем заедно завинаги. И все пак ги загубих. Това отново е загуба. В края на краищата създавам хора, с които съм се свързвал, обичал съм много и ги губя и скърбя. И всичко това отново е битка за нас.
И така, битката със Самия Бог в нашия живот е много важна. Тоест ако човек прочете текстовете на светците и особено ако прочете Свещеното Писание, пророците, ако прочете псалтира на Давид, ще види там човек, който постоянно се бори с Бога, губи Го и Го намира, Той му се явява и се крие от него. Понякога той е изпълнен с благодат, а понякога пресъхнал, понякога е изпълнен с жизненост, енергичност, благодарност и славословие в молитвите си, а понякога сърцето му е изсъхнало, опустошено, без капка благодат. Това е борба, това е мъка. И това е истинската връзка с Бога.
Сърцето ни е арена. Сърцето на всеки човек, на най-малкия, на най-важния, на най-големия, на най-малкия, на най-простия и най-сложния човек. Сърцето му е арена, на която всеки ден светлината се бори с тъмнината, дяволът със Самия Бог, а ние постоянно сме призвани да се борим и да решим накъде да тръгнем, накъде да се насочим. Накрая ще стигнем до това какво си заслужава да се направи в тази борба: да победим Бога или Той да ни победи. Може би в крайна сметка не е нужно да Го победим и трябва да Го оставим да ни победи, да се подчиним на Бога. Ще видим това постепенно.
Битката се води в дълбините на сърцето. Битката, за която говорим, не се води на повърхността. Не се води просто в съзнанието ми. Не се води просто повърхностно в емоциите ми, там, където всичко се променя много бързо, а се води в дълбините на сърцето, както казват светите отци. Светите отци казват, че всеки човек — малък, голям, богат, беден, черен, бял, добродетелен или недобродетелен, грешникът и негрешникът, покаялият се и непокаялият се — има дълбочина в себе си. Каква е тази дълбочина, която е недостижима, казват отците на Църквата. Нищо не може да докосне тази дълбочина. Това е дълбокото сърце. То е твоето съкровище. Това е отпечатъкът на твоя Бог вътре в теб. Самият Бог ти говори в теб. Той ти говори. Просто ти не го чуваш. Защото си се отдалечил от сърцето си. Ти си се отдалечил. Ти си самоизгнанник. Изгонен сам от себе си. Не Го чуваш. Но той е вътре в теб. Той ти говори всеки ден. Всеки ден се опитва да те води. Да ти показва, да ти дава знаци. Ти не ги виждаш. Защо? Защото отсъстваш от живота си, не присъстваш. Много пъти обвиняваме Бога и казваме: „Къде си, Боже мой?“. И много пъти казваме: „Къде е този Бог? Той е далеч, Той е студен, недостъпен, много далеч“. Но трябва да обърнеш въпроса и да кажеш не „Къде е Бог“, а „Къде съм аз“. В крайна сметка дали Бог отсъства, или аз не присъствам в живота си? Защото, ако аз не присъствам в живота си, тогава как ще видя знаците за присъствието на Бога, защото Бог със сигурност няма да дойде в живота ти, отваряйки тавана на къщата ти или чукайки на вратата, сякаш чакаш доставка. Бог ще дойде със знаци и белези в ежедневието ти, в дома ти, в офиса ти. Там, където си спокоен, там, където караш, там, където ходиш, там, където пазаруваш, там, във всичко просто и ежедневно, Той ще ти се яви, давайки ти знак или отговор на това, което си поискал. Така че, за да можеш да разбереш и да чуеш Бога, трябва да присъстваш в живота си. Вместо да търсиш отсъстващия Бог, вместо да прехвърляш отговорността на Бога, Който не те чува, обърни въпроса и поискай от себе си да присъстваш в живота си.
Така дълбокото сърце човека е място едновременно на сблъсък и на среща. В сърцето си ние често се сблъскваме с Бога. Не разбирам волята Му. Не разбирам защо ми е дал това изпитание или го е допуснал. Не разбирам какво иска от мен. Не знам точно какво трябва да направя и какво решение да взема. И тук идва сблъсъкът в мен. Имам страст. А Той иска да я преодолея. Иска да простя. Иска да обичам. Иска да се надявам. Но аз нямам сила. Аз се давя. Нямам дъх и кислород, а Той иска да се надявам и да не падам. Но аз падам на колене. Това са сблъсъци в моето битие. Но в същото време това дълбоко сърце е и място за среща с Бога. Там, в дълбокото сърце, ще се срещнеш с Него. Затова авва Исаак Сириец казва да не търсиш Бога извън себе си. Стъпалата на небесното царство са в сърцето ти. Те са вътре в теб. Самият Христос казва: „Царството е вътре във вас“. Вътре във вас е царството Божие, като с това има предвид да потърсиш в себе си вътре, да слезеш дълбоко в себе си: „И ще Ме намериш вътре, защото Аз съм те създал. Аз съм твоят Създател и Творец”.
Второто нещо, което е много важно да разберем, е, че тази битка с Бога не е неверие. В Църквата, в християнството, в същия момент, в който вярваш, можеш и да питаш. В труден момент, когато може да сме паднали и да се отчайваме, някои братя ни хващат за ръка и ние не чувстваме, че са близо до нас, а чувстваме, че са срещу нас, и ни казват: „Къде е вярата ти?“. С други думи, не стига, че изпитваме тревога, не стига, че минаваме през изкушение и изпитание, а идва и свещеник или брат и ме товари допълнително с вина и ми казва: „Къде е вярата ти, защото се огъваш, защо коленичиш, защо плачеш!”. Светиите плачели. Светиите имали моменти, в които се огъвали. Те имали човешки черти. Защо? Защото само когато си дълбоко човечен, можеш да станеш и дълбоко божествен. Ако не си човек, не можеш да станеш светец. Христос става Човек, за да ни доведе до божествеността. Ние често искаме да стигнем Бога, забравяйки да станем първо човеци. Искаме да станем светии, но забравяме да станем човеци. И често виждаме дори и ние, които сме в Църквата, че сме загубили човечността си и сме жестоки, безчувствени, критични, постоянно мрънкащи и ядосани. Винаги някой ни гледа, винаги виждаме врагове около себе си.
Много е важно да разбереш, че първо трябва да бъдеш човек. Когато казаха на Христос, че приятелят Му е умрял, а Той знаеше и беше наясно, че скоро ще го възкреси. Той не каза: „Колко хубаво, че умря, няма проблем! Скоро ще го възкреся зрелищно като на кино! Дойдете да видите какво ще направя!“. Христос не каза такива неща. Христос се присъедини към скръбта на сестрите Марта и Мария. И Евангелието казва, че се разплакал. Защо се разплакал? Защо се разплакал пред смъртта? Смъртта не е нещо хубаво. Смъртта не е творение на Бога. Смъртта не е нещо красиво, за да се харесва на Христос и Той да се радва. Когато Самият Христос знае, че вече се приближава към Кръста, какво прави в сърцето Си, нима казва: „Колко хубаво, деца, ще отида утре да се разпна!”. Напротив, Той казва: „Душата ми е наскърбена до смърт“, описва скръбта Си. Описва мъката Си, описва вътрешния Си конфликт и не само го описва, но има нужда от някой човек да бъде до Него и казва на учениците: „Останете с Мен“. А те отишли и заспали. Разбира се, три пъти ги помоли, три пъти ги събуди, казва Евангелието, за да останат с Него, да Му правят компания, да споделят, да почувстват човешкото присъствие. Кои сме ние, че считаме, че всичко човешко е недостойно и отхвърляме чувствата на хората и казваме: „Защо плачеш, защо се боиш, защо страдаш, къде е вярата ти?”. Самият Христос плаче, страда, коленичи, моли се, казва на Бога: „Отче Мой, ако е възможно, отнеми чашата на страданието“. Това е първата фаза. Но виждате, че след това Той прави още една крачка напред и казва: „Отче, както Ти знаеш, както Ти искаш, Аз се оставям на Твоята воля“. Това е естественият път на духовния живот. Човекът първо ще изрази недоволство, няма да може да приеме това, което чува. Детето ти се разболя. Ти самата си болна. Знаеш, че имаш рак. Остават ти няколко месеца или години живот. Когато чуеш това, ще заплачеш като човек. Ще те боли, ще се страхуваш. Всичко това е човешко. Но след това трябва да направиш следващата стъпка, която е да се оставиш на Божията грижа, на Божия план, на Божия опит. Да се оставиш на това нещо. Това направи Христос. Но без да отменя процеса на болката. Това не е грях в християнството. В исляма не можеш да питаш. Няма въпроси. В християнството съществува свободата да говориш с Бога, твоя Отец, и да Му кажеш: „Господи, не разбирам нищо от изпитанието, което ми даде. Не мога да намеря смисъл в това, което ми се случва“. И много пъти виждаме псалмопевеца да казва: „Къде си? Къде се криеш? Враговете ми са навсякъде около мен, изтощиха ме, разбиха ме, аз погивам, а Ти се криеш и мълчиш. Ела, покажи се, дай решение, дай отговор”. Светиите имат голяма близост с Бога, те са приятели с Бога. В православната духовност вярата не отменя въпроса, чувството, тревогата и т.н.
Друго, което искам да обсъдим, е видението на Иаков, когато се връща обратно в земята си, от която избягал в трудна ситуация. Майка му го изгонила, защото имал силна вражда с брат си и за да не се пролее братска кръв, му казва да се махне далеч от него. След много години Иаков се завръща отново в бащината си земя и там, една нощ, отива в пустинята, в една пещера. В даден момент се появява някой, който не бил човек. Иаков разбирал, че тук нещо се случва, и двамата започнали да се борят. Една борба, в която, както казва св. Писание, колкото повече Иаков се борел, толкова повече разбирал, че тук нещо се случва, и казал: „Няма да те пусна да си тръгнеш, ако не ми кажеш кой си, ако не ме благословиш”. И какво получава? Удар в бедрото. Запомнете това. Борещият се го ранява и си тръгва. И за Иаков това става поразяващо, вътрешно, духовно, екзистенциално дълбоко събитие, което променя целия му живот. Накрая Бог му казва: „От днес името ти няма да бъде Иаков, а ще бъде Израил”. Какво означава Израил? Израил означава „този, който се бори с Бога”. Нека се спрем малко върху това видение на Иаков и върху борбата му, за да видим няколко неща.
Първото, което искам да разгледаме, е кога започва тази борба, кога започва появата на този странен човек, т.е. на Бога. Кога? Когато остава сам. За да започна тази връзка, която е жива, която е борба, е нужна тишина и спокойствие. Трябва да намеря тихо място у дома. Това е много важно. Мнозина казват, че не усещат Бога, не чувстват Бога. Трябва да намериш начин през деня 1 минута, 3 минути, 5 минути, започни от 1 минута да мълчиш, да направиш упражнение по мълчание, да оставиш мобилния телефон, да изключиш телевизора, да седнеш за минута. Казвал съм това и ми отговарят: „Отче, една минута?“. Да, направи го и ще видиш, че няма да можеш да се успокоиш. Ще продължавате да говорите. Ако ви кажа сега да затворите очите си и да мълчим за минута, всички ще си помислите, че ще мине цял век. Мислите, че е така. Не можете да го понесете. Ще гледате с полузатворени очи съседа си. Ще си кажете, че и той прави същото. Събуди се, не се събуди. Седни вкъщи за минута. Но мълчи. Не правете нищо. Нито молитва. Нищо. Никакви думи. Само седи така. Виж колко е трудно. Бог, казваше отец Ефрем Катунакийски, е усещане. Чувстваш Го. Това е известие. Известие в сърцето ти. Казваш, че ще се помолиш за някой болен човек. И се молиш с броеницата с болка, със сълзи в очите и казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй раба си”. И там получаваш известие. Започваш да чувстваш покой. Започваш да чувстваш, че вътрешно се откриваш. Сълзите ти текат, без да правиш нищо. Това показва нещо. Нещо се случва. Или имаш изкушение, което логически погледнато би трябвало да те побърка. И все пак в себе чувстваш спокойствие, утеха. Някой ме държи, някой е тук, някой ме утешава, някой ме прегръща. Това е усещането за присъствието на Бога. Сладост.
Намерих във всички тези светци това, което ще ви кажа сега, а именно, че когато и където почувствате тази сладост, това вътрешно чувство, спрете там, затворете очи и се отпуснете. Ако сте на работа, спрете за малко. Няма да трае дълго. Папа-Ефрем каза, че това не трае повече от 2-3 минути. Но се остави. Защо? Защото това преживяване е толкова силно, че ще те държи цяла година. Как мислите, че живеят в Света гора? Веднъж попитах един млад монах от манастира „Симонопетра”. Казах му: „Отче, как живееш тук сред пустошта?“. А той ми отговори: „Със спомените за благодатта”. Със спомените. Другият живее с целувката, тази любов, тази прегръдка на майка ми, на жена ми. Има спомен, който го държи, нещо, което го държи. Тази благодат е толкова силна и толкова повратна в живота, че те държи дни, месеци, може би години. Това усещане, този опит, който си имал, това откровение, което се е случило в живота ти, но за да се случи това, както тук и при Иаков, трябва да има тишина, мълчание. Така че избери. Дали сутрин, ще обед, или вечер, избери и започни и кажи: „Днес ще седя една минута (а впоследствие ще увеличаваш времето), без да казвам нищо и след това започни бавно да казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. Нежно, тихо, без да се интересуваш дали имаш някакъв „успех“. Мнозина ме питат: „Отче, казах молитвата, успях!”. Но това не е рецепта. Не готвиш кюфтета да успееш или да се провалиш. Не я измервай, не я оценявай. Направи го и се остави.
Много е важно да ходиш на срещата с Бога. Тоест да кажеш, че всяка вечер ще имам среща с Бога и ще отида. Независимо дали имам желание, или не. Дали мога, или не мога. И ако не мога, ще отида и ще Му кажа: „Боже мой, дойдох, но нямам желание да Ти кажа нищо, но дойдох. Не знам какво да ти кажа”. Върви обаче. Но ти отменяш една среща, защото ти се спи, отменяш друга, защото си ял много и си преял. Отменяш трета, защото гледаш сериал. Друг път, защото отиде на кафе.
„Ще отида, казваш, когато вътрешно го почувствам. Ще отида на църква, когато го почувствам”. Добре, чакай да го почувстваш. Казва: „Ще се омъжа, отче, когато се почувствам готова”. Добре. Когато се почувстваш готова, ела и ми кажи. Кой се е чувствал някога готов? Добре, че не се чувствахме готови и се оженихме! Иначе никога нямаше да станем родители. Добре, че се влюбихме, бяхме заслепени и се оженихме. Защото, ако виждахме ясно, нямаше да се вземем. Добре, че тогава бяхме в мъглата на любовта и виждахме другия като бог, като ангел, и излязохме от егото си, отидохме и се оженихме. Защото, когато тази мъгла изчезна и го видяхме такъв, какъв е, после казват: „Как съм го взела, къде съм гледала!”. Така прави Бог, Бог ще те изведе с екстатична любов, ще те изведе от твоето его, ще те измъкне от твоята самодостатъчност, за да срещнеш другия и след това ще седнеш да изградиш любовта. След това ще трябва да го обичаш. Там е кръстът. Защото трябва да обичаш и хъркането му, и странностите му, и капризите му, и косата, която е опадала, и килограмите, които е качил, и това, което е направил. Разбира се, такава е любовта. Любовта няма фантазия. Влюбеността има фантазия. Хората никога не обичат другия такъв, какъвто е. Никога. Във влюбеността винаги обичаш това, което би искал да бъде другият. Не това, което е, а това, което би искал да бъде. Има фантазия. Добре. Разбирам. Така е решил Бог. Бог знае какво прави. Той ти дава тласък. Дава ти тласък и след това ти трябва да плуваш. Така е. Но любовта е реалистична. Любовта казва: „Виж, жена ми има едно, две, три добри качества. Но тя има и една-две-три лоши страни. И аз трябва да ги обичам. Няма да обичам само светлите моменти. Ще обичам и сенките ѝ. Няма да обичам само добродетелите ѝ. Ще обичам и слабостите ѝ”. И тогава това е истинската любов. Това е истинската любов, която приема другия такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто бих искал да бъде. И това е истинската любов към моето дете. Когато обичаш детето си такова, каквото е, а не такова, каквото би искал да бъде, ти го обичаш и го приемаш.
По-долу в описанието се казва, че борбата на Иаков с Бога продължила до сутринта. Това означава, че за да ти бъдат разкрити всички неща, трябва да се научиш да ги понасяш, а не да бягаш. Днешните хора търчат, нямат търпение, защото целият живот е бърз, като fast food, всичко става бързо. Информацията, знанията, скоростта на колите, всичко, всичко с едно натискане на бутон става толкова бързо, че хората са загубили връзка с голямата християнска и духовна добродетел, която е търпението. Търпението не е фатализъм. Търпението не е пасивност. Търпението не е хранилището на емоциите ми, които изхвърлям в коша или съхранявам това, което чувствам. Търпението е надежда, вяра и очакване. Търпя, защото очаквам. Така, че съм търпелив, защото очаквам любовта, откровението. Всичко в живота изисква търпение. Връзката с Бога изисква търпение. Нека не се поддаваме на всяко изкушение, което ни се случва, и да заменяме истинския Бог с фалшиви богове. Бог много пъти в живота ни ще допусне да се изкушим, да бъдем изпитани, да преминем през трудност. В този момент голямото изкушение е да изместиш истинския Бог и да поставиш фалшив, който е сурогат. Затова трябва да се научиш да издържаш в тази борба и в търпението, което ще проявиш, ще дойде откровението и дарът на Бога.
Другото, което е много важно, е, че там Иаков се бори с Бога и Му казва, че няма да Го пусне да си тръгне оттук, ако не му каже кой е. Той му се разкрива, дава му откровението, но го удря в бедрото. Наранява го в бедрото. Това означава, че в нашия живот не може да дойде благословение без изпитание. Означава, че в този живот всеки път, когато преминаваш през трудност, Бог ти подготвя благословение. Затова и отците на Църквата казват: големи изкушения — големи дарове, големи изпитания — големи благословения и в духовния живот малкото се превръща в много, но трябва да имаш търпение. Когато се научиш да славиш Бога за малкото, което имаш, Бог ще го направи много. Но ако не се научиш да славиш Бога, ще загубиш и малкото, което имаш. Нека ти вземе малкото, което имаш. И когато го изгубиш, ще разбереш какво си имал и никога не си благодарил на Бога. Ти казваш на Бога: „Боже мой, вземи от мен тази болест”, а Той ти казва: „Не я вземам, защото в тази болест съм Аз. Ако ти взема болестта, няма да Ме търсиш. Ако ти взема болестта, няма да Ме познаеш”. „Но аз страдам, аз изпитвам болка.”„Аз съм с теб. Ще те държа. Ще те подкрепям. Ще те утешавам. Ще те вдигам, ще те успокоявам. Няма да те оставя. Аз съм с теб. Не съм срещу теб. Но няма да ти ти я взема от теб. Защото ако ти я отнема, няма да Ме търсиш. Защото когато изпитваше болка, ти Ме потърси. Защото когато се разочарова, Ме потърси. Защото когато спа в ада, искаш Рая. Затова искаш в Рая. Защото спа в ада и видя колко е студено и мръсно там. Ако не беше болен, нямаше да си тук. Ако не ти липсваше нещо, нямаше да Ме потърсиш.” Затова казваш на Бога: „Боже мой, вземи от мен това изкушение”. Той ти отговаря: „Не мога да ти го отнема. Аз ще те държа, за да не се изкушиш. Защото ако ти го отнема, никога няма да Ме потърсиш. Никога няма да Ме намериш”. Тогава Бог ни се разкрива и казва на Иаков, че му оставя знак.
Затова не считайте за проклятие в живота си раната, която имате. Не считайте за проклятие болестта, раната, загубата. Знам, че боли. Разбира се, боли. Колко пъти сме плакали, колко пъти сме коленичили, колко пъти сме се молили. Но опитайте се да видите по друг начин, че тази рана е чудото на живота ви. Оттам, отвътре в теб, Бог говори и ти се разкрива.
Помисли кога си научил, кога си станал по-мъдър, по-зрял, по-опитен, кога си пораснал, кога си почувствал нежността и преживяването на Бога. Кога? Някой казва, че никога не е виждал Бога с изсъхнали очи. Само с просълзени очи можеш да Го видиш. Защо Бог иска да страдаме, питаме ние. Не е въпрос дали иска, или не иска. Има падение. Вътре в нас има тленност. Ние сме тленни. Боледуваме. Раняваме се. Раняваме другите. Правим зло на себе си. Правим зло на другите. Предават ни. Самият живот. Плътта ни е тварна. Болката ще дойде. Не питай защо, защото няма защо, защото това е глупав въпрос, защото си човек и се разболяваш и страдаш, това ще дойде. Въпросът не е дали ще дойде, то ще дойде. Трудностите ще дойдат. Въпросът е как ще намеря смисъл в това, което ми се случва. Това, че ходя на църква, не означава, че проблемите ми спират.
Имах една старица, една възрастна жена, добра жена от енорията, която идваше на службите, идваше на параклисите. Всеки път, когато звънеше камбаната, тя беше първа. Заедно отваряхме църквата. И един ден дойде и ми казва: „Отче, виж какво ми се случи, счупих си крака“. Казвам: „О, много съжалявам. Добре, не се отчайвай“. „Как да не се разочаровам — казва тя. — Няма Бог!“. Казвам: „Пресвета Богородице, какво стана?”, а тя рязко ми отговаря: „Ами да ходя на църква и да си счупя крака!“. Е, тези, които ходят на църква, не си ли чупят краката? Какви крака са това? Бионични ли са? Къде си ги виждал? Нима светиите не се разболяват? Свети Евстатий не е погребал почти всичките си деца? Света Богородица не е ли погребала единствения си Син? Христос не се ли качи на Кръста? Някой виждал ли е светец, който да не е преживял болести, проблеми, бедност, трудности. Какво значи това? Кой ти е казал, че ако ходиш на църква, няма да ти се случи нищо лошо? Кой казва това? Разбира се, много хора го казват, и като малък така ми казваха, че който ходи на църква, нищо няма да му се случи. Не е така. Каква е разликата между вярващ и невярващ или между човек, който ходи на църква, и човек, който не ходи? Каква е разликата? Болката така или иначе ще дойде в живота ти, не може да не дойде. Това е като да искаш нещо, което не съществува. Както е смехът, така е и болката. Както е сълзата, така е и радостта. Но когато дойде, ще имаш Божията благодат да те подкрепя. Молитвите на светиите да ти помагат. Не, че нищо няма да се случи в живота ти. Аз го казвам по друг начин, в църквата сякаш носиш дъждобран и навън вали, а ти минаваш през бурята и накрая не си мокър. Това е. Свети Паисий имал толкова много болести, но въпреки това се смееше и имаше светло лице. Свети Порфирий беше мобилна болница. Нямаше болест, която да не я имаше. И той беше светлина. Светлина беше този човек. Радост. Това ти дава Църквата.
В болката не е толкова важно, че ни боли, т.е. самият факт на болката. Това, от което ни боли повече, е болката, в която няма смисъл. Тоест не болката те кара да изпитваш болка, а това, че не знаеш причината за болката. Много е важно да разберем това. Тези, които издържаха болката, намираха смисъл в болката, перспектива. Даваха ѝ измерение. Другият казваше: „Умирам, отче, но страдам и чувствам, че нося кръста на Христос. Чувствам съпричастност, чувствам, че Божията благодат ме крепи“. Това придава смисъл, дава друга перспектива. Открива те по различен начин.
Така че не е само това, че изпитваш болка. Сякаш да кажеш, че ме уморява работата, която върша. Не ми харесва работата, която върша. Омръзна ми да ходя. Не ми харесва атмосферата там. Не ми харесва това, което правя. Не ме удовлетворява това, което правя. И вярваш, че ще си починеш в почивния ден. Почивният ден не те отморява. Почивният ден не те отморява, тялото може да отпочине малко, но не и сърцето. Не те отморява, защото пак ще дойде понеделник, вторник. И пак ще отидеш да правиш нещо, което не ти харесва. Пак ще отидеш да правиш нещо, което те изморява, което чувстваш, че не е твое. Ще отидеш в сряда, която не ти носи покой. Почивният ден не ти носи почивка. Ще ти донесе почивка, ако в тази работа, на която ходиш и която вършиш, намериш поне малко смисъл.
Кой ни го казва и показва? Самият живот. Колко пъти сте се уморявали за нещо, което ви е харесвало, но сте летели, докато го правите. Защо тялото се уморява, но душата си почива. Правиш нещо за детето си и се изморяваш. И все пак в себе си чувстваш успокоение, облекчение. Приготвяш маса за хората и се радваш. На следващия ден слагаш маса за свекърва си и краката ти се подкосяват. Какво се е променило? Не си почиваш поради почивния ден. Почивният ден е хубаво нещо. Много хубаво е, благословено е и добре че има и такива неща. Но искам да кажа, че ако не намериш смисъл в това, което се случва в живота ти, не можеш да живееш. Защото човекът не може да живее без смисъл. Трябва да намери нещо, за да има причина да прави това, което прави. Така че борбата с болката е непоносима, когато тази болка няма смисъл. Но когато превърнеш това в болката на Христос, когато го превърнеш в кръста на Христос, когато кажеш, че заедно с Христос понасяш този кръст, тогава се успокояваш и утешаваш. Не че не боли, но това, което се случва, има смисъл за теб. И този смисъл крепи сърцето ти. Защото, ако сърцето ти се срине, всичко ще се срине.
Друго важно нещо. В тази борба с Бога, в която често казваме: „Боже мой, защо ми се случва това в живота, защо онова и онова“, не очаквайте, че някога ще получите отговор или ще разберете по-дълбокия смисъл, или че ще се намери някой, който да ви обясни всичко на 100%. Няма такива отговори. Защото умът ни не може да вмести тайната на кръста и болката. Това ни превишава. Тогава какво ме успокоява? Не отговорът ще ме успокои. Ще ме успокои едно присъствие. Много е важно да разбера това. Когато Йов се борил с Бога и въпросите и казвал: „Защо ми стори това?”, приятелите му му казвали: „Претърпяваш това поради тази причина”. Дошъл друг негов приятел и му казал „Не, претърпяваш това поради тази причина. Страдаш заради това”. Дошъл друг. Жената му казала нещо друго. Всеки имал своя причина и свое тълкуване. Защо му се случвало това и самият той имал тълкувания. Никога не получил отговор. Книгата на Йов завършва, без да ни даде никакъв отговор в крайна сметка. Защо страдал, никой не ни даде отговор. Отворете книгата на Йов и намерете отговор. Кажете ми и на мен. Няма отговор. Никакъв отговор. Кога се успокои сърцето на Йов? Когато видя Бога. Присъствието Му го успокои, а не обяснението. Аз мога да ти обясня хиляди неща. Мога, казва другият, да ти кажа, че те обичам. Другият му казва: „Е, обичаш ме, но това не е достатъчно като обяснение. Много пъти, когато започне да ти казва, че те обича, му казваш: „Остави го. По-добре е да не обясняваш“. Съсипал си го напълно. И все пак една прегръдка може да ти каже много повече, да ти даде повече отговори, отколкото хиляди обяснения. Разбира се, присъствието на другия. Много пъти може да отида някъде, да отида на лекар, да отида на психолог, да отида при свещеник, да отида при приятел, да пием кафе, защото нещо ме мъчи, нещо имам. И да не ми даде никакво решение, но все пак да ме успокои, че в крайна сметка някой ме погледна, някой се погрижи за мен, някой видя, че съществувам. Какво иска другият в болката си? Какво мислите, че иска да му дадете? Обяснения, защото сте по-умни? Когато другият дойде да ни говори, той не иска отговор. Той знае отговора. Всички знаят отговорите в себе си. Всички ги знаят. Другият иска да почувства, че някой там стои за мен. Че някой ще бъде там и ще ми каже: „Ела, ще те изслушам”. Нищо друго не искам. Да почувствам, че съществувам. Христос е сред хиляди хора. Хиляди хора Го притискат. Не може да мине и казва: „Какво стана? Някой Ме докосна“. Учениците Му казват: „Кой те докосна, Господи, тук има хиляди хора. Всички Те докоснаха“. Той отговаря: „Не, някой конкретен човек. Защото почувствах, че сила излезе от Мен. Някой тук беше истински. Някой беше честен и искрен. Някой ме докосна”.
Затова не е нужно да кажа нещо мъдро, нещо страхотно, а само че има някой. Не искам да ми даваш ума си, сърцето си. Искам присъствието ти. Да почувстваш, че ти пука за мен, че ме гледаш. Аз също съществувам. Колко е важно да почувстваш, че някой се интересува от теб. Това също е молитва.
Сутринта дойде един човек да си вземе кафе там, където работиш, и ти му се усмихна. Това е молитва. Погледна го, видя го. Каза му „Добър ден“. Това е молитва. На улицата направи път на другия. Това е молитва. Всичко това е молитва. Молитвата в ежедневието. Духовният живот в ежедневието. Ето така. Прави това, което можеш. Днес казах на някой:
— Жена ти ми се оплаква, че от толкова години не си я завел на разходка, на екскурзия, да отидете за два дни някъде.
— Отче, давам ти думата си, че някой ден, когато ми дадат повишение, ще я заведа.
—Заведи я в парка отсреща засега, защото докато получиш повишение, ще си загубил жена си! Няма да имаш жена. Ще искаш да я заведеш в Халкидики, но вече няма да можеш.
— Така ли смятате, отче?
— Направи го просто, направи го непосредствено, направи го сега, малкото, незначителното, но важно за Христос.
Когато погледнете историите на светците, ще видите, че с незначителни, ежедневни, прости неща са имали преживявания с Бога.
В заключение, не трябва да се чувстваме виновни или да се страхуваме от тази борба с Бога. Връзката с Бога трябва да бъде жива. Да Му споделяме страховете си, тъмните си страни, тревогите си, добрите си страни, трудните си страни. Трябва да бъде жива връзка, както е връзката с нашия баща, с най-близкия ни човек. Второто е, че в никакъв случай не трябва да се страхуваме от трудните моменти, от изпитанията. Бог не е срещу нас, Той е с нас. Бог ни държи, не ни изоставя, не ни оставя. И другото много важно нещо е да осъзнаем и разберем, че Бог идва и ще дойде в живота ни. Не защото сме съвършени, а защото идва в живота ни, когато сме искрени. Да помним това. Бог не изисква от нас съвършенство. Бог иска от нас да бъдем автентични, искрени. И част от тази искреност е и борбата със Самия Бог. В крайна сметка, трябва да Му позволим да ни победи. Това е важното. Това е цялата тайна. Да позволиш на Бога да те победи. Защото ние вярваме, че с нашите добродетели и подвизи ще победим и контролираме Бога. Искаме да Го контролираме. Искаме да контролираме всичко. Докато духовният живот започва, когато се отпуснеш, когато се предадеш, когато се отдадеш, когато кажеш на Бога: „Ела в живота ми и ме промени. Победи ме“. Тогава започва истинският духовен живот.
