Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Светостта не е някаква фантазия. Светостта не означава някой да стане свръхчовек със свръхчовешки способности. Светецът е обикновеният всекидневен човек, който приема живота си на сериозно, чийто живот се преобразява в перспективата на евангелското слово. Бог се прославя в Своите светии и светиите се прославят от Бога. Господ е дал на светиите Своята благодат и те са Го възлюбили и са се прилепили напълно към Него. Защото сладостта на Божията любов превъзхожда любовта към света и неговата красота. Светиите са подобни на Господа, но и всички, които пазят Христовите заповеди, стават подобни на Него. Светостта не означава да се опитвам просто да стана „по-добър човек“. Светостта не означава да стана по-морален. Светостта не означава да спазвам някакъв кодекс на поведение и после да си кажа: „Ето, вече съм наред“. Светостта означава да обикна Христос, да се свържа с Христос, да вкуся радостта на Христос. Светостта е любовта на Христос да завладее ума ми и да ме направи светъл човек, свободен човек — човек, който разбира, че животът не е затвор въпреки проблемите, а че животът е красив и е красив в красотата на Христос.
Следователно целият ми подвиг, ако щете и цялата ми аскеза, е насочена към това — да придобия тази връзка, да я съхраня, да се изпълня с Христос. Затова разбираме, че светостта е извън схемите, които обикновено си представяме. Светостта не е просто да бъдеш добър или лош. Дилемата не е дали си морален или неморален. Истинската дилема е дали си жив или мъртъв, дали имаш светлина или мрак, дали проблемите са те победили, защото сърцето ти не се е отворило за Христовата светлина, защото не е било преобразено от Христос.
Ето защо светостта не е „това“ или „онова“. Тя е път на свобода пред Бога. И сме видели, че има много пътища към светостта. Не е това, което всеки си въобразява чрез някакви стереотипи. Напротив — светостта е разрушаване на стереотипите и усещане за лична, жива връзка с Бога.
Понеже това ни изглежда трудно за вярване, почти невъзможно, ние си измисляме собствена „святост“, собствена религиозност и собствен път, по който уж ще срещнем Христос. Но накрая срещаме само себе си. Правим идол от себе си, крием се зад религиозни правила, за да се чувстваме значими, а сърцето ни остава мъртво. И не вдъхновяваме нито себе си, нито другите.
А светостта е нещо съвсем различно. Светецът е единственият истински революционер в този свят. Светецът открива път и призовава света да върви по него. Светът боледува и обеднява, защото е изгубил светостта — истинската святост, а не въображаемата. Защото в по-голямата си част ние сме въображаеми християни и въображаеми светци.
Само светостта може да спаси света — но в този дълбок и истински смисъл. И светостта не е за малцина, а за всички нас. Нашето време презира светостта именно защото култивира себелюбието. И затова цивилизацията върви към самоунищожение.
Свят е единствено Христос. Затова и в Литургията свещеникът казва: „Един е Светият, един е Господ“. Един е Светият — и ние черпим от Неговата святост. Тази святост ни преобразява напълно. Ставаме нови хора, ново творение, с нов ум, нови усещания и нов опит. Но това не става насила. Христос не ни отнема свободата. А когато истински се причастявам, когато истински участвам в Тялото Христово — това е възможно само ако жадувам за Христос, ако Го копнея.
Когато почувствам собствената си нищета, собствената си греховност, когато разбера, че нямам какво да покажа на Христос и Му кажа: „Аз съм провал, аз съм разруха, аз съм рана, аз съм болест, но Теб търся и Теб желая, Боже мой“ — тогава това съчетание от отчаяние за самия себе си и надежда в Христос ме прави способен да приема дара Христов: Неговата прегръдка, Неговата нежност, Неговото приемане. И именно това действа изцеляващо в живота ни.
Това го твърдят и психолозите, всеки според своята мярка. Става дума за приемането на собственото ни падение и за това в същото време да се намери Някой, Който да приеме и прегърне това наше състояние — и това е Христос.
Ние се изпълваме с множество психологически проблеми, вътрешни конфликти и неврози именно защото се опитваме да докажем, че сме нещо различно от това, което всъщност сме. Страхуваме се, че няма да бъдем приети. А онова, което наистина ще ни освободи, е най-накрая да се разкрием пред някого такива, каквито сме в действителност, и той да ни приеме. Именно това прави Христос.
Това се извършва в Божествената литургия. Това се случва в Тайнствата. Ние казваме: „Провалихме се, не се надяваме на Твоята любов“. И колкото повече признаваме това, толкова по-открити ставаме за Божията любов.
Защото светостта не е безгрешност. Светостта е покаяние. Степента на нашето покаяние определя и степента, и качеството на нашата святост. Ако осъзнаем това, ще разберем каква свобода е Църквата. Каква свобода е Христос. Той не е Някой, Който ни води чрез тревога и страх. Защото знаете ли какво означава това? Когато се страхувам от някого, аз не му се доверявам. А това е ад, не рай. Рай е способността да бъдем във връзка с другия човек. Както казва авва Макарий: „Рай е да виждам лицето на другия, да бъда лице в лице с него“. А адът е гърбът на единия да е прилепен към гърба на другия — без да виждат лицата си.
Какво означава това? Че другият се възприема като заплаха. Но другият не е заплаха. Той е благословение. А за да преодолея този страх, трябва да почувствам приемане и прегръдка. И тази прегръдка в Божествената литургия е прегръдката на Христос.
Следователно ние влизаме в този път на светостта, който не е само за малцина, а за всички. Не е само за подвижниците в пустинята. Той е за вас и за нас — за хората, които живеят в света. И всеки има свой личен път, свое лично срещане с Христос.
Не става дума просто да бъдеш „добро дете“, да ходиш на църква по задължение и да изпълняваш някакви правила. Става дума да се бориш с Бога, докато Христос стане любовта и копнежът на живота ти.
И това не е за безгрешните — нека го разберем. Не е за „добрите“. Това е за безумците, за ранените, за нас. Христос е за грешниците. Това не го казваме ние — казва го Писанието.
Кой прие прегръдката на Христос? Виждаме го в притчата за блудния син. По-големият син — доброто, примерното, „църковно“ дете — не позна тази връзка. А онзи пропаднал син, който напусна дома и разруши всичко, осъзна своя крах и се върна — именно той изживя тази връзка между баща и син.
Така и ние сме Божии деца и Христос е за нас. Всеки човек има своето падение, своя провал, своите проблеми. Не е нужно да се преструваме на нещо различно от това, което сме. Нужно е да приемем собствената си реалност.
Църквата не е място, което приема само добрите, чистите и съвършените. Не. Тя е работилница на светостта, защото е лечебница. Тя е странноприемница. Тя е болница и лечение за болните. Тя е място, което приема уморения пътник, за да го успокои и облекчи. Защото животът е пътуване, което завършва в царството небесно.
Нека най-после се освободим. Да не се страхуваме от греха. Да не се страхуваме да разрушим образа, който сме си изградили. Да не се тревожим да пазим имиджа си и да изглеждаме успешни. По-добре сто пъти провалени, отколкото фалшиво успели. Именно признаването на нашия провал ще ни отведе към Божията любов.
Всеки човек има в себе си възможността да търси Бога. Този копнеж е вложен вътре в нас. Но поради падението и начина ни на живот това търсене е било заглушено. Затова е важно отново да събудим този копнеж, който носим в себе си. А Божият промисъл и Божията любов ни дават безброй възможности — чрез някое лице, чрез някоя дума, чрез ласка, чрез рана. По всякакъв начин Бог, Който е премъдър и изобретателен, действа за нашето спасение, за да ни напомни смисъла на съществуването ни и този път към светостта.
„Много пъти и по много начини Бог е говорил на отците“ — и по много начини говори и на нас, давайки ни възможността за святост. За да разберем, че светостта не е състезание, в което трябва да достигнем някакво ниво и после да си кажем: „Браво, постигнах го“. Светостта е да живея Божията радост. Светостта е да живея Божията любов. Светостта е да живея истински — с Бога, с хората и със самия себе си. Да бъда свободен човек. Цялостен човек. Уравновесен човек. Следователно не е важно какъв етикет ще си поставим — дали сме светци, или не. Важното е, че светостта е опит от живота. Тя е опит от светлината.
Някъде Достоевски казва: „Красотата ще спаси света“. А тази красота е Христос. Това е красотата — Христовата святост. И ние черпим от светостта на Христос, а не от самите себе си. Не се насилваме и не се „изстискваме“, за да постигнем някакви аскетически успехи.
Защото аскезата няма за цел да кажем: „Постигнах нещо“. Какво е аскезата? Това е начин съществото ми да се отвори към Бога. Какво е аскезата? Смирение. А какво е смирението? То е освобождаване от собствените ми идеи, представи, способности, цели и планове — и оставяне в Божията любов.
Следователно всеки човек е призван светец. Но едва когато почувствам Божията святост, тогава започвам истински да се изпълвам, тогава започва да осъзнавам собствената си голота и собствената си греховност. За да стане това обаче, трябва да бъдем отворени към Божиите призиви, които са различни и всекидневни — за да се събуди в нас копнежът по Него и да застанем пред Неговото присъствие.
Малкият ни опит показва, че някои неща, които изглеждат лоши, могат да бъдат Божий призив. Едно изкушение, един провал, една скръб, една трудност, дори един грях — всичко това може да стане повод сърцето ни да се отвори за Христос. Опитът от Неговата любов е началото на пътя.
Човекът, способен да приеме Божията любов, е този, който не се е устроил удобно в своята духовна смърт — той е съкрушеният човек. Именно чрез съзнанието за нашата греховност се отваря вратата към общението ни с Бога. Ако не почувствам Божията святост и Неговата милост, няма да мога да се покая.
Споменът за добротата и светостта на Отца в далечната страна — именно това укрепи блудния син и го утвърди в покаянието. А това е пример и за нашия живот, и за нашите семейства. Някой от членовете на семейството може да се отклони. Ние си мислим, че ако го насилим и задържим до себе си на всяка цена, ще се спаси. Не. Това, което ни се предлага, е възпитанието в свобода. Ако човек иска — нека излезе навън. Нека се сблъска с живота. Само когато страдаме и се учим, може да настъпи истинско завръщане. Нищо добро не става чрез насилие. Нужно е възпитание в свобода. Човек трябва лично да преживее, да се научи и истински да се върне.
Следователно всеки човек е призван към святост. В светостта няма еднаквост, а пълнота. Не съществува някакъв клониран духовен модел, при който трябва да направиш едно или друго, за да влезеш в това пространство на светостта, в този опит от Божията любов. Христос е безкрайно многообразен и пътищата към Него са различни за всеки човек.
Най-важното е да има нещо, което да ни докосне и разтърси. Това, което води към светостта в началото е усещането за собствената ни греховност и опитът от Божията любов. Да го кажем по-просто: трябва нещо да ни трогне. Какво означава „трогване“? Това са две движения едновременно — движение на човека към Бога и движение на Бога към човека. Две движения, които се срещат. Това е истинският смисъл на духовното трогване.
Всеки светец през своята епоха е бил изгубеният, самозаточилият се човек в своя свят. Този, който всеки ден и всеки час е губел душата си. Този, който е станал неизвестен и анонимен за света, но е получил уникално име във вечността. Човек трябва да остане в неизвестност, за да стане познат на Господа. Какво означава това? Да не живея с тревога дали ще бъда признат от хората. Разбира се, нуждата от признание крие нужда от любов, но крие и чувство за малоценност. Не ценя себе си, не се обичам и затова ми е нужен някой, който да ме утвърди. Но Онзи, Който истински ме познава и признава, е Христос.
А вие, живеейки сред толкова много хора, в среда, различна от тази тук, в Гърция, където почти всички са православни християни, по-лесно преживявате това чувство на неизвестност и затова може би имате по-жива възможност за лична връзка с Бога — колкото и странно да звучи.
Познаваме много страдащи, измъчени, незабележими хора, които са много близо до светостта — по-близо от мнозина, които външно изглеждат като хора, отдадени на аскезата и монашеството. Това са обикновени хора, които трябва само да се обърнат към Бога, да хранят глада си от Него и да лекуват раните си с Божията милост.
Следователно пътят към светостта не е такъв, какъвто си го представяме — не е за съвършени и свръхчовеци. Църквата не изисква от нас да не грешим. Самите светии именно това правят — те поемат върху себе си греховете на хората и болката на света. Църквата иска от нас да имаме чисти сетива. Тоест сърцето ни да бъде отворено за Христос. Светиите нямаха никаква затворена индивидуалност. Те не бяха заключени в своето „аз“ или в някаква отделеност, а бяха пространство на безкрайно приемане за всички — освен за егото.
Кой е светецът? Това е човекът, който приема всички, но не приема егото и себелюбието. Светецът е смиреният, съкрушеният човек, който приема себе си и живота си и казва: „Да бъде благословено всичко, което идва“. Светецът е този, който приема всички — и онези извън Църквата, и онези вътре в нея; и онези, с които е съгласен, и онези, с които не е; и хората с чист живот, и онези, които са потънали в грях. Той приема всички с чувство на прегръдка и приемане. Това е светецът.
Представяли ли сте си така светостта? Ние обикновено си мислим за велики аскетически подвизи. А светецът е човекът, който се е превърнал в приемане за всички хора, защото е надскочил границите на собственото си „аз“. Надскочил е своята затворена индивидуалност. Победил е егото си.
Следователно светостта не е окончателно съвършенство в този временен свят. Тя е, доколкото е възможно, явяване вътре в нас на Божието царство и на божествената красота.
Св. ап. Павел в Посланието до Колосяни описва образа на светостта и отправя свое предложение. Какво казва?
„Облечете се, прочее, като Божии избраници, свети и възлюбени, в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение; търпете се един други и си прощавайте взаимно, ако някой има оплакване против някого…“
Да бъдем кротки, милостиви, да имаме състрадание — както и Христос ни прости. „А над всичко това облечете се в любовта, която е връзката на съвършенството. И Божият мир да царува в сърцата ви.“
Тоест да имаме любов, да имаме мир в сърцето си.
И казва още много други неща. Спасението не е въпрос само на знания, правила, закони или планове. То е предложение за живот, което придава вечна стойност на човешката личност. А най-обнадеждаващото е, че основата на светостта е усещането за собствената ни пълна немощ, провал и нищожност, съчетано с надеждата, която извира от Божията милост. Единственото, което е нужно да направим, е да се обърнем към Божията милост и да кажем: „Съгреших“. Не просто за да ни прости Бог, а и за да бъдем оправдани, както казва свети Йоан Златоуст.
Светостта е кръстът на смирената любов към всички и към всичко — не само към хората, но и към цялото творение. Ето какво означава истинската свобода: да можем да обичаме дори враговете си. Да се жертваме за другите, подражавайки на Христос на Кръста. Толкова сме свикнали да слушаме тези думи, че вече не осъзнаваме колко дълбок обрат представляват те за „разумните“ и „справедливите“ според логиката на този свят. Ако искам да бъда справедлив според светските мерки, няма как да вляза в тази святост.
Светостта е преминаване отвъд границите и пределите, които ме отделят от другия човек. Тя е надмогване на собствената ми логика и личната ми справедливост. Животът на светостта е химн на любовта, а животът на любовта е химн на светостта. Само онзи, който е свят, може истински да обича, и само онзи, който истински обича, е свят. Това е предложението на Църквата.
Светецът отваря пътища и призовава света да върви по тях. Светостта на Бога се въплъщава до нас. Къде да я търсим? Не при прорицателите и чудотворците. Божията святост се открива в разпнатите, които се усмихват, и в изморените, които служат на ближния си. Ако трябва да обобщим всичко казано за светостта в света, то е именно това: ще я открием при ранените и страдащите, които въпреки всичко носят радост, противопоставяйки се на отчаянието и безнадеждността, които дяволът се опитва да внесе в живота ни.
Да изгубиш всичко и въпреки това да раздаваш радост около себе си — защото си вкусил от истинския живот, който не може да бъде унищожен. Както се казва в Божествената литургия: „Агнецът Божий се раздробява и не се разделя, яде се и никога не се изчерпва“. Истинското не свършва. Не се губи. Не се изтощава. Лъжливото и грехът се изчерпват — както блудният син, който накрая стигнал дотам да умира от глад.
Затова — да изгубим всичко и пак да раздаваме радост, като нищо нямащи, но всичко притежаващи.
Предложението на Църквата е разбиването на нашето его. Да разрушим стените, които ни затварят в самите нас, така че сърцето ни да се отвори към другия човек. Ние сме уплашени, затворени в интересите и несигурността си, и слагаме маски, за да играем собствения си театър. Светостта означава да разрушим тези граници на себезатварянето. Тя е среща на човека с Бога и с ближния. Да достигнем до думите на апостола: „Никой да не търси своето, а ползата на другия“. Да умеем да упокояваме и утешаваме другия човек.
Светостта означава хората да могат да се радват на присъствието ти. Да искат да бъдеш близо до тях. Често се оплакваме: „Хората не ме обичат, не искат да са около мен“. Но и ние носим отговорност — не привличаме хората към себе си. Светецът е човек, когото хората обичат в живота си. Радват му се. До него намират покой.
Знаете ли как се разпознава светецът? Седиш до него, той може дори нищо да не каже, а ти усещаш Христовия мир. И казваш: „Тук искам да остана. Колко хубаво е с този човек“. А ние, за съжаление, често сме се превърнали в лъжливи „светци“ и фалшиви християни, от които другите бягат, защото ги задушаваме със злочестието и токсичността си.
Когато се бориш с несправедливостта или предателството на близък човек и надмогнеш собственото си чувство за справедливост, поставяйки любовта над него, защото виждаш Христовия образ в другия — тогава започваш да благоухаеш на святост. Нашата „справедливост“ и нашата логика често са просто крепости, зад които се крием, защото се страхуваме да не загубим нещо. А най-големият ни грях е именно страхът. Но ако не се изгубим заради другия, няма да намерим Бога.
Един от отците казва: „Придобий сърце — и ще се спасиш“.
Но за всичко това не са достатъчни само нашите усилия. Човешката природа е слаба, а Божията благодат е всемогъща. Именно Божията благодат може да ни освети, дори да сме много слаби и грешни. Нужно е само да стоим пред Бога като хора — без помисли, без вътрешни шумове, без фантазии.
Много е важно да се научим да се справяме с помислите си. Защото човек, в своите проблеми, вътрешни конфликти и вина, непрекъснато храни мисли, които го измъчват. Тези помисли са нашият ад и нашето страдание. Затова не трябва да влизаме в разговор с тях. Оставяме ги. Предаваме се в Божиите ръце като малко дете и така започваме да влизаме в лична среща и общение с Христос чрез молитвата.
Светостта се изгражда постепенно. Човек не достига до нея с един внезапен скок. Бог тихо и внимателно привлича човека към Себе Си и деликатно влиза в сърцето му. А за да съхраним това добро състояние, е нужно в ежедневния си живот да не влизаме в разпри, да не съблазняваме никого и да не нараняваме никого.
Мястото, работилницата на нашето освещаване, е Църквата. Църквата ни дарява опрощение на греховете чрез молитвите на свещениците. Богослуженията, светата Литургия и участието ни в Тялото и Кръвта Христови ни правят членове на Христовото тяло, чиято глава е Самият Христос. Затова Църквата е свята. И ние, като нейни членове, ставаме свети чрез нея.
Ние принасяме на Бога като дар самите себе си и нашите близки — „сами себе си, един другиго и целия си живот“. И когато Му поверим целия си живот — себе си, близките си, проблемите, страданията, тревогите и болките си — Той ни дарява в отговор Себе Си, Своята святост.
Църквата не преподава просто теории и морализаторство, нито „произвежда“ добри хора. Както вече казахме, в Божествената литургия има един дълбоко разтърсващ момент, който носи съвсем различно възпитание и различна нравственост. Когато свещеникът издига Агнеца и възглася: „Светинята е за светите“, народът отговаря по начин, който преобръща човешката самоправедност и чувство за достойнство: „Един е Свят, един е Господ — Иисус Христос, за слава на Бога Отца“.
Никой човек не е свят сам по себе си, колкото и да се подвизава. Единственият Свят е Христос. И когато приемаме Неговото Тяло и Кръв, ние ставаме причастни и на Неговата святост. Нашата святост е поради Него. Тя е дар, който получават онези, които дори в своята греховност са се научили постоянно да жадуват за Христос, да Го желаят и да Го търсят. И не можеш истински да копнееш за Христос и да се съединяваш с Него, без да обичаш, без да страдаш за всеки човек и без да уважаваш цялото творение.
Светецът смята себе си за най-малкия и най-грешния човек — онзи, който прегръща с любов всички и всичко.
