Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
В Евангелието срещаме немалко епизоди, които първоначално ни се струват напълно обикновени, но след като се вгледаме в тях малко по-внимателно, установяваме колко много сме се заблуждавали. Днешното четиво е именно такова. Пронизващо. В него виждаме как се издига една цяла планина от проблеми. Болно дете. Отчаян баща. Безсилни ученици. Горчивият възглас на Христос. Непоносимите думи за предстоящото убийство на Учителя. И сред всичко това — думите на Иисус за неверието на учениците — причината за техния неуспех.
Когато чуваме тези думи, неизбежно се изпълваме с удивление: ако дори най-близките ученици са чули тази диагноза — неверие! — тогава каква диагноза би очаквала нас, които сме грешни? И ако те са имали проблеми с вярата, при нас този проблем е още по-голям! Въпреки това нека по-внимателно да разгледаме контекста и да поразсъждаваме.
Кои са учениците, претърпели публично фиаско в опита си да извършат изцеление? Онези, които не са били взети от Иисус на планината Тавор — където се е случило Неговото Преображение — а са останали долу, в подножието на планината. Поставяйки се на мястото на тези ученици, си задавам въпроса: а аз как бих се почувствал, ако Учителят избере не мен, а другите? Бих се почувствал дълбоко засегнат. Значи те са по-добри от мен. А аз съм просто „втора ръка“. Но веднага след това се появява друга мисъл: това съвсем не е така! Просто сега ще докажа на останалите, че и ние не сме по-долу от тях! А ето и удобен повод — един баща е довел при нас детето си, което вероятно е болно…
Още от детските си години съм разбрал, че обидата, примесена с остро желание за самоутвърждаване, е лош съветник в което и да е начинание. Защо? Защото всичко това са болезнените реакции на едно наранено самолюбие. Кратко припламване на душата, от което ще остане само дим и прах. Когато в дадено дело участва егото ми, това дело се разпада. Когато твърде много ни вълнува как прекрасно се справяме с нещо, тази „прекрасност“ бързо се изпарява.
Вероятно на останалите ученици не им е достигнало съвсем мъничко смирение, за да проумеят, че в това дело са сами, без Иисус. И зрънцето недоверие към Учителя се е оказало достатъчно, за да ги извади от състоянието на вяра, да пусне фалшива нотка в сърцето им и да наруши предишната хармония. При такова вътрешно разстройване, колкото и да ти се иска, няма как да почерпиш сила за изцеление от самия себе си.
Този евангелски епизод ни дава един много важен урок: преди всичко да следим на каква „вълна“ е настроена душата ни — дали в нея се отразява макар и в малка степен отглас от Божествената хармония, или тя е оглушена от собствените си викове на обида, претенции и ярост?
