Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Признайте си честно: имате ли врагове? Истински, класически, искрено ненавиждащи ви, периодично създаващи ви проблеми и изобретяващи най-неподозирани неприятности? Ако нямате — жал ми е за вас. Говоря съвсем сериозно. Защото, ако нямате истински врагове, то тогава и вас самите… засега също ви няма, и вие, ако позволите, все още не сте станали субект.
Притчата за немилосърдния заемодател се отнася не само за нашите врагове и длъжници, но и за един своего рода „духовен алгоритъм“, който ако бъде разбран от нас, ще ни помогне с голяма степен на вероятност да предвидим какво ще се случи с нас в бъдеще. Този „алгоритъм” е много прост: в отношението Си към нас Бог „отразява“ отношението ни към… враговете. Защо обаче в началото си позволих да кажа, че ако човек няма истински врагове, то тогава не е субект и като че ли все още отсъства? Вече долавям категоричното възражение на най-ревностния и нетърпелив слушател: нима мога да имам врагове, когато не враждувам с никого, като обичам всички и на всички всичко прощавам? Какви врагове мога да имам, когато следвам заповедите и постъпвам по християнски?
За този аргумент имам един необорим контрааргумент: Самия Христос. Ако е имало такъв човек, който действително е прощавал на всички, обичал е всички и към никого не е таил ни най-малка злоба, то Той е Иисус Христос. Но както прекрасно знаем, всичко това не Го е предпазило не само от наличието на врагове, но и от подлото убийство на Кръста. Или може би някой счита себе си за по-свят от Самия Господ Иисус Христос?
Следователно нашата привидна „мирност“ и „любвеобилност“ или съществува само в главата ни, или е свързана с нещо коренно различно. Може би това съвсем не е любов, а обикновено отстъпване? Нагласата да бъдем неконфликтни, постоянно да капитулираме пред другите и по всякакъв начин да избягваме каквото и да било напрежение? И действително — как да враждуваш с човек, който сам по себе си не представлява нищо?
Искам веднага да направя уточнение: по никакъв начин не призовавам към враждебност. При никакви обстоятелства. Да пази Бог! Всеки от нас е призван да бъде изключително внимателен, деликатен, уважителен към другите, да избягва ненужните конфликти. Но врагове със сигурност ще имаме. И това е много добре.
Първо, единствено враговете са способни да сведат до нас онази истина, която приятелите са готови много рядко да изкажат на глас. Приятелите ни обичат, мислят за нас, не искат да ни причинят дискомфорт и болка. Затова често скриват истината за нас от самите нас. А враговете, обратно, ще излеят всичко, което мислят за нас, върху ни, и то максимално преувеличено, ще го гарнират с пиперлив език — истински разкош! Основната работа е свършена, анализът — проникновен, небезразличен, с пределна ангажираност и немалка пристрастност — е направен, а ние трябва само да оставим бурята да ни отмине и внимателно да погледнем след нея: вероятно в целия този порой непременно ще открием някое безценно зрънце истина, а може би и не само едно!
Второ — простете за баналния трюизъм! — как ще се научим да прощаваме, ако нямаме истински врагове — страшни, безцеремонни, изпълващи сърцето ни с ужас? По какъв начин ще упражняваме този толкова важен за християнина навик да преодоляваме собствените си амбиции и свръхценни представи, стереотипи и навици — ако до нас няма подходящ смутител на нашето спокойствие?
Затова, приятели мои, пазете враговете си, ценете ги, не се опитвайте да ги предразполагате и изкуствено да ги превръщате в псевдоприятели, и тогава струните на вашата великодушна, опрощаваща душа ще бъдат толкова добре опънати, че Бог ще съумее да изсвири върху тях Своята мелодия на вечния живот!
