Автор: прот. Павел Аделгейм
Източник: www.adelgeim.livejournal.com
Превод: Пламена Вълчева
Днес, братя, чухме евангелската притча за злите лозари. Притчата ни кара да се замислим как се отнасяме към онова, което притежаваме, към онова, което сме придобили в живота. Господ казва: един човек насадил лозе, оградил го с висока ограда, изкопал лин, където да се стъпче гроздето, и построил кула, където виното да ферментира. След като благоустроил лозето, за да носи доход, стопанинът го отдал под аренда на лозарите, за да събират плодовете, да правят вино и да го носят на стопанина. Когато гроздето узряло, арендаторите не занесли плодовете на стопанина. Тогава той изпратил слугите си да приберат гроздето. Но лозарите отново не им отдали плодовете. Те решили да си присвоят лозето и да станат негови стопани. Затова прибегнали до сила. Набили хората, изпратени за плодовете, и ги прогонили от лозето. Стопанинът изпратил други слуги, но и с тях арендаторите постъпили по същия начин. Тогава стопанинът си казал: „Съвестта на арендаторите е приспана. Ще изпратя сина си, може би ще се засрамят от него”. Съвестта на арендаторите не била приспана, тя била умъртвена. Когато дошъл синът на стопанина, те си казали: „Това е наследникът. Хайде да го убием и наследството ще бъде наше“. Извели го вън от лозето и го убили.
Господ се обърнал към иудеите и ги попитал: „Какво ще направи стопанинът на лозето с неблагодарните арендатори, когато се прибере?“. Иудеите отговорили: „Злодейците ще погуби със зла смърт“. Господ отвърнал: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла“. За какъв камък става въпрос тук?
Разказаната на иудеите притча се отнасяла за самите тях. Бог избрал иудейския народ и им дал плодородна земя, както бил обещал на Авраам. Бог пазел и защитавал избрания народ. Но народът проявил неблагодарност: не спазил заповедите и изменил на своя Бог. Бог изпратил множество пророци, за да обърнат човешките сърца към Него. Накрая Бог изпратил Своя Син, за да разбуди съвестта им. Но иудеите предали Христос на кръстна смърт. По думите на един древен пророк: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла“. Отхвърляйки Сина Божи, народът изгубил своето избранничество. Върху крайъгълния камък Бог издигнал нов народ — Църквата Христова, от която сега очаква плодове.
Както всяка притча, така и тази може да се прилага към много ситуации. Едно от приложенията ѝ е в историята на старозаветния Израил. А друго — към призваната от Бога човешка душа. На нас е дадено много. Най-великият Божи дар — това е животът. Ние сме безкрайно благодарни на Бога за това, че съществуваме. Заедно с живота ни е даден дарът на ума, на сърцето и на съвестта. Ние имаме любящи родители и близки хора, които сме срещнали в житейския си път и които ни подкрепят и ни помагат в живота. За всичко това дължим на Бога благодарност. Ние обаче постоянно роптаем, засягаме се, дразним се, мрънкаме и хленчим, когато се вгледаме в собствения си живот. Струва ни се, че сме твърде бедни и нещастни и че Бог ни е дал твърде малко в сравнение с останалите хора. Господ многократно се обръща към нас и ни говори или с тихия шепот на любовта, или с гръмкия глас на Своите пратеници, пророците и Свещеното Писание. Ако не чуваме тихия Му глас и не му отговаряме, ако съвестта ни не се е пробудила, Господ ни говори чрез мълниите и гърма на скърбите, изпитанията и трудностите. Той разбужда душата ни, за да не заспи и да не умре окончателно, за да запази способността си да живее вечен живот, а не просто да живее в постоянна суета, водеща към смърт. Господ постоянно се обръща към нас и неуморно ни призовава. Синът Божи извърши нашето спасение чрез Своята кръстна смърт. Спасението се извършва и чрез нашия отклик на Божествената любов. Ако съвестта ни не откликва с благодарност на Божията любов, то ние нямаме досег с вечния живот. Продължаваме да живеем своя животински живот, да живеем в суета, със случайни впечатления, с раздразнение и ропот.
Тази притча ни кара да се замислим за нашия път и за нашия отклик на Бога. Да се замислим с какво живее сърцето ни и защо не откликва с благодарност на Божията грижа. Притчата ни кани да се замислим за спасението, за да не заспим във вечна смърт, а да се пробудим за живот с Бога и по Бога.
