Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Иван Обрешков си отиде от този свят на крехката възраст от 27 години. Талантът му на църковен певец, за разлика от броя на годините, обаче беше солиден.
Разбрах, че е починал от Иван Бръмбаров, наш общ приятел и църковен певец. На 30 ноември 2016 г., деня, когато се чества паметта на св. ап. Андрей Първозвани, той ми звънна и каза: „Обрешков е починал”. Спомням си, че новината ме шокира. Винаги когато от този свят си тръгва млад човек, нещо ни пробожда. А пък и ние, пеещите на Бога, сме наясно, че не сме много. И когато някой си тръгне от този грешен свят, това дава отражение върху цялата църковно-певческа картина у нас.
Иван Обрешков е възпитаник на Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет при СУ. Разказвал ми е, че когато е учел в Пловдивската семинария, покойният протопсалт Аргир Малчев († 2019) е бил този, който го е въвеждал в тънкостите на едногласното византийско църковно пеене.
Както отбелязах, в деня на Христовия ученик и брат на св. Петър, който пръв беше повикан към апостолско служение, Бог призова и раба си Иван псалт.
И понеже името Андрей означава мъжествен, ми се ще да отбележа и това, че Иван беше мъжко момче. И излъчването, и стойката му бяха такива, а и в поведението му имаше една, бих казал, типично мъжка черта — не задаваше излишни въпроси, не се ровеше в деликатните човешки кътчета и не интригантстваше.
Е, Иван си имаше и слабости, които допринесоха за бързия му край, но предвид нелекия му живот — загубата на родителите му — това не беше необяснимо. Мой близък духовник казваше, че преди да тръгнем да съдим някого, трябва да помислим дали, ако бяхме на негово място, нямаше да постъпваме по-зле от него.
Години преди Иван да почине, на същия този Андреевден, на който той напусна този свят, бяхме заедно на певческия клирос в едноименния столичен храм в кв. Банишора, изпълнявайки празничните песнопения. Иван беше облечен в тъмен костюм — и сега ми е пред очите — под който имаше червена риза, подчертана от черна вратовръзка. След тържествената служба се събрахме на обяд. По време на обяда Иван направи поздрав за компанията, като изпя една от най-красивите и въздействащи български народни песни, пасваща идеално на плътния му баритонов глас — родопската „Руфинка болна легнала“.
Няма да забравя това изпълнение, беше прочувствено. И до днес, когато чуя тази тъжна песен, се сещам за Иван и неговия възторжен глас, контрастиращ на житейските му несгоди. Въобще Иван Обрешков беше певец, който живееше в пеенето си. Не отбиваше номер, както се казва. Сиреч, беше от тези, от които има какво да научиш за църковно-певческото изкуство.
Знам, че в столицата Иван пееше в няколко храма, между които люлинският „Св. Климент Охридски“ и ротондата „Св. вмчк Георги Победоносец“.
Иван Обрешков беше работил много върху гласа и пеенето си, а сериозността, която личеше при изпълнението му, сякаш свидетелстваше: искаш ли да пееш на Бога, бъди честен, отдаден и нещадящ себе си.
В месеца, когато се навършват 10 години от смъртта на този талантлив църковен певец, нека си спомним за него, произнасяйки дори само едно „Господи, помилуй“. Но от сърце. Иван го заслужава. Той пееше точно така — от сърце.
