Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Той произведе от една кръв целия род човешки
да обитава по цялото земно лице
Деян.17:26
(Из речта на ап. Павел в Атинския ареопаг)
Наскоро прочетох поемата на покойния ни поет Георги Рупчев „Смъртта на Тибалт“, която мнозина окачествяват като висш пилотаж в поетическото изкуство (не само родното такова).
Една дълбокомъдра творба, в която може да прочетем много истини. Като например, че хората „отровени умират от отровите, които произвеждат, премачкани умират от машините, които произвеждат“.
Четях поемата и когато стигнах до думите „А старата вражда на двата рода продължава“, нещо се раздвижи в мен. Нещо, което ми напомни за днешната действителност.
Разбира се, всеки, имащ обща култура на средно ниво, би се досетил, че в поемата, носеща в заглавието си името на Тибалт, става въпрос за враждата между двата веронски благороднически рода Монтеки и Капулети, описана от гениалния Шекспир в трагедията му „Ромео и Жулиета“. (Тибалт е братовчед на Жулиета).
Да, наистина трагедия, защото по-голяма трагедия от смъртта на двама млади души (в противовес на нерядко срещащото се акцентиране на колектива и държавата за сметка на отделния човек), здраве му кажи.
Но поуката от литературата, както са отбелязали не един и двама мъдреци, не може да ни предпази от непрестанните ни грешки.
И доказателство за това е, че ако в трагедията на Шекспир след смъртта на двамата главни герои враждата между двата рода се прекратява, то враждите, които преумножаваме от ден на ден и от век на век, не престават.
Нерядко в нашите взаимни вражди ние, колкото и парадоксално да е това, намираме радост и утеха. И макар че непрестанно издигаме лозунги за мир, а и често се молим за него, то на практика показваме, че не искаме да разкъсаме веригите на старите вражди.
Да има врагове и противници, е нещо, което утвърждава значимостта на изпитващия подобни чувства. То му носи удоволствие, дори бих казал, че за него е източник на вид опиянение.
Враждата трябва да продължи. Да, несъмнено. Защото как иначе ще се покажем достойни наследници на нашите предци. Щом те са враждували един с друг, значи и ние трябва да го правим. Щом те не са били в диалог с „врага“, то и ние нямаме право да сторим това. Какви наследници иначе ще бъдем на нашите прародители.
Е, вярно, имало е време, когато душите ни не са се пълнели с мъст, гледайки едни към други, но както казва един проницателен мъж: да живееш с омраза е лесно, а да обичаш е трудно.
Не, има неща, които трябва да си останат постарому. Така са живели в продължение на векове, така и трябва да продължим. Като в онова стихотворение на Робърт Фрост [1]: „Той няма да пристъпи бащините си слова/ и за да докаже, че те му харесват,/ повтаря: „Добри огради-добри съседи“ (превод: Теменуга Маринова).
С една дума, вид традиция.
А нашият противник дяволът, трябва да признаем, добре си върши работата и от ден на ден и от век на век потвърждава, че е — каквото е и буквалното значение на думата дявол — такъв, който разделя.
8 октомври 2026 г.
Бележки:
[1] Стихотворението „Издигане на стена”
