ORA ET LABORA

611 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Всички се възхищаваме на светците. Те са постигнали онова, което ние само бленуваме в нашето недостойнство и ежедневни падения. Достигнали са целта на християнския живот — осветили са своите инстинкти и са обожили своята личност, възприемайки в пълнота благодатта на Светия Дух. Тези „гении на религиозността”(според С. Булгаков) са нашите жалони по пътя към духовното себепознание и царството Божие. Завоювали са място в него, след като са смирили себе си, докоснати и пречистени от Светия Дух. И всичко това, при положение че са толкова различни и уникални в своята самоличност, като камъчетата на брега на морето и проблясъците на огъня в камината. Образци за духовна храброст и жертвена ревност, стълбове на благочестие и душевна чистота. Всеки от тях носи ореола на светостта, защото е останал докрай верен на Спасителя. Призвани в предопределението си и предопределени в призванието си.

Но всички те са се трудили и са се борили със старата си природа, с лошите си инстинкти и неизбежните връхлитания на бесовете. Житията на светците сочат обикновено само знаковите събития по трънливия път към царството Божие — кога и от кого са били подлагани на гонения, видимите изкушения, които са преодолели, преживените мъчения и героичната им смърт. Но само онзи, който може да чете между редовете, е наистина способен да си даде ясна сметка за неизбежните и чисто човешки грешки, безсънните нощи, прекарани в борба, съмнения и преосмисляне в търсене на правилното решение, взето сред бурята на житейските превратности. Само и единствено в неизбежната борба, в стихията на личната „метаноя” (преоценка на ценностите, преосмисляне) се раждат чистите плодове на човешката душа и личността се превръща в съсъд на Светия Дух. Затова и на всеки, които води духовен живот, са толкова близки думите на Спасителя: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). Тази духовна деятелност трябва да бъде разглеждана в две посоки — неспирна работа със себе си и извършване на дела на добротворство. Вярващият води борбата си на два фронта — вътрешен и външен, дълбоко съкровен и външно отговорен. Затова и животът му е пълен с непрестанно напрежение и минава по линията на най-голямото съпротивление.

Християнинът не трябва да бъде статичен, а динамичен, не самодостатъчен, а отворен към болките на другите. Само така той може да се движи в туптящия ритъм на живота и да изпълнява завета на Христос: „Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат” (Рим. 12:15). Богочовекът е най-истинският пример за пълно покритие между думи и дела, за пълна отдаденост на Своята историческа и духовна мисия. Вярващият води война на два фронта — вътрешен и външен. Светците, отразявайки Божията сила и слава, носят този завет с посланията на своите светли жития. Вяра, която не помага на другите, не само не е никаква вяра, но е предмет на обсъждания и подигравки от страна на невярващи и еретици. Тя е не само „мъртва без дела”, но и самоизолирана и безплодна. На истински вярващия са чужди самодоволството и чувството за превъзходство над околните. Християнството търпи най-силните си нападки и критики от различни посоки не толкова заради доктрината и особеностите на своето учение, колкото заради липсата на личен пример в поведението на своите последователи. Високите изисквания на доктрината невинаги са подкрепени от реалните постъпки на вярващите. В историята на св. Църква достойнството на християнството винаги е имало за спътник недостойнството на християните. Добрите дела и практическото смирение са нещата, които увличат другите и истински ги убеждават в правото на евангелското учение. Животът на християнина е нищо повече от ежедневно служение на Бога и на ближните, независимо от неизбежните трудности и заобикалящите го обиди и подигравки. Само по този начин огънят, който слиза отгоре, може да бъде предаден на хората и да предизвика пожар в техните сърца. Човекът е факел, който може да бъде запален, а не ведро, което трябва да бъде напълнено. Който спечели сърцето му, ще получи подкрепа във всичко и ще бъде последван. Затова две хиляди години се води битка за неговата душа, този вечен храм на живия Бог. Небето говори чрез дръзновението на своите пратеници, апостоли по дух и призвание, и неговият език е разбираем, дори и за най-закоравелите души. Достъпността и грижата за околните са най-добрата проповед във всички условия и обстоятелства. Всички те са се борили чрез реални дела с „духа на тежестта” в бита на хората, опълчвали са се срещу силните на деня, движили са се срещу течението на събитията, поемайки риска да изгубят временното пред олтара на вечното. Има толкова много мъжество и благородство в житията на св. Николай и св. Спиридон, на св. Иларион Мъгленски и св. Козма Етолийски. Те изобилстват от примери за реалната им намеса в живота на хората, за откровеното им застъпничество на задържани граждани, несправедливо осъдени и наклеветени, за изпращане на безвъзмездна помощ и намеса след лична и настойчива ангажираност. Всички те са се превърнали в легенда не само за своите съвременници, но и за поколенията след тях.

Един от подвижниците на благочестието на XX век, старецът Паисий Светогорец, обичал да повтаря на поклонниците, идващи при него: „Длъжни сме да превърнем чуждата болка в своя”и говорел на всички, че вярващият трябва да е отворен за нуждите и скърбите на другите. Повече да доказва с дела, а не да убеждава с думи. Неговото житие е типичен пример за това. Когато бил млад монах в Коница и имал послушание да бъде в съжителство с инославни, той се превърнал в пример за добротворство и практическо смирение, без да произнесе дори и една проповед и да влиза в богословски спорове, доказвайки правотата на Православието. С личния си пример спечелил сърцата им и голяма част от тях повярвали и приели богооткровеното учение на Православието.

Житията на светците са доказателство за актуалността и достъпността на християнството във всеки период и епоха от историята на човешкия дух. Твърденията, че учението на Иисус от Назарет е само за мечтатели и идеалисти и че неговият дух е непригоден за реалностите на живота, са опровергани от най-искрените му последователи. Не само техните молитви, но и техните живи дела осветиха мрака на битието. Те приближиха небето до земята и одухотвориха твърдта. Разкриха радостта в страданието и намериха утеха в болката. Примерът им винаги е бил живата вода, която напоява тази вечно напукана и изсъхнала от зло земя. Те са пряко потвърждение за неговата адаптивност към всеки един етнос и личност. Четирите евангелия не само не противоречат, но и са тясно преплетени с вечното евангелие на живота, отразявайки неговото богатство и пъстрота дори и в най-дребните детайли на битието. Нека в тяхната светлина потърсим и намерим основание да продължим по нашия път към царството Божие. Амин.

Ora et labora — (от лат.) моли се и работи

За първи път този текст е публикуван в списание „Амвон”, бр. 2, 2012 г.