Автор: архим. Варнава Янку
Подготвил: Константин Константинов
Темата, която ще разгледаме, е малко странна. Изглежда малко необичайна в епоха, в която всички абсолютизираме и се възхищаваме на интелигентността, мнението, знанието, ума. Скандално е да се говори негативно за нещо такова. Ето защо заглавието „Бремето на мнението“ е доста неприятно за такава епоха. Нека го разгледаме с простота, но и с практичност. Св. ап. Павел пише: „Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ”. Тоест какво означава това? Всичко е загуба в сравнение с най-важното, което е смисълът на съществуването. И кое е най-важното? Познанието на нашия Господ, познанието на Иисус Христос. Не мозъчното, интелектуалното знание, а екзистенциалното, опитното. Отдалечаването от тази посока, от познанието на Христос, това отдалечаване е падение. И когато казваме познание на Христос, това не означава да анализирам учението на Христос, а преживяването на Христос. Отдалечаването от тази посока на среща с Христос, на опитна връзка с Него, представлява грях и разделение. Когато Той престане да бъде цел на живота ми, тогава това е падение. Дори да съм най-правилният човек във всичко, най-съвършеният, най-интелигентният и най-моралният. И това отдалечаване от тази цел, от тази посока, която е познанието на Христос може да се случи или чрез съзнателно отричане, тоест да отричам Христос, или поради болна духовност. Нашето отделяне от Христос и автономизиране не премахва това, което душата ни търси — този механизъм, който съществува в нас, търсенето на Бога — въпреки нашата автономия продължава да съществува желанието за знание, за истина, за просветление. Но докато не насочим тази склонност, това търсене към Източника — Христос, ние упорито се затваряме в нашето собствено мнение. Тоест моето желание да имам моето мнение и да го поддържам е естествен механизъм, който Христос е установил. Но вместо да го насоча към Христос, аз го насочвам към моето собствено разбиране и мнение. Докато упорстваме в това мнение, в тази наша гледна точка, пропастта между нашата личност и Бога се задълбочава, което се проявява и като междуличностна трудност и неспособност да се свързваме и да обичаме. Преподобният Йоан Лествичник в книгата си прави анатомия на душата и споменава, че симптом на гордостта са възразяването, самоволието и непокорството. Разбира се, смисълът на мнението не е просто разбирането или преценката за събития и житейски ситуации, които сме длъжни да имаме, за да бъдем функционални. Човек не може да няма мнение и гледна точка за живота си. Не е това. Мнението е естествена функция на човека и естествена негова способност да може да различава нещата и да следва истината. Но това мнение трябва да бъде обучено, за да бъде гъвкаво и в съответствие с Божията воля. Но със сигурност имаме тази функция като естествено събитие и дар от Бога. Духовният човек е социален, интелигентен, гъвкав, ефективен, използвайки даровете си в служба на общото благо. Но мнението, което не служи на това, а се превръща в издигане срещу Бога и срещу другия, е робство и ме кара да се въздигам срещу брат ми и срещу Бога. Тогава това представлява огромен проблем. Следователно мнението, което се превръща в мания към себе си, затваряне в себе си, защита на себе си, издигане срещу другия, представлява проблем, който се случва не само в духовния живот, но във всеки аспект на живота ни. Впрочем духовният живот засяга целия човек. Това болнаво знание надува човека. Става стена, която го изключва от Бога и от другия. Води до самодостатъчността на знанието на първосъздадените хора, които предпочели самодостатъчността, която поражда въображаемото знание на ума, пред богатството на знанието, което идва от връзката с Бога. Господ казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”. Това не са думи, просто за да минава времето; това е предложение, с което ни призовава да Го следваме. Отричането от себе си е преди всичко отричане от моето мнение, от моите убеждения и отваряне с вътрешно мълчание и молитва към Божията воля. „Който иска да върви след Мене — казва Той — нека се отрече от себе си.” Ние го слушаме като думи, но можем ли да го превърнем в житейска практика? Какво означава да се отричам от себе си? Отказвам се от желанията си, отказвам се от волята си. Но това, което е по-сурово в нашата епоха, по-трудно, е отричането от моето мнение. Изчерпваме духовния живот във външни форми или в религиозни идеологии, без да навлизаме дълбоко и съзнателно в сърцето си. Тоест духовният живот не е учение, християнският живот не е идеология, а преди всичко е съзнателно да науча тайните на сърцето си, които Бог ми разкрива. Имаме образа на благочестивия християнин, но сърцето ни е помрачено от трудно лечими страсти. Може да спазваме формите, може да имам вид на християни, но имаме нелечими страсти. И кои са те? Идеята, която имаме за себе си. Коравосърдечието, негъвкавостта, инатенето в нашето мнение, които пораждат вражди и конфликти. И когато изкушението не ни хвърли в безнравственост, може да ни хване в капана на религиозния фанатизъм, при това в името на нашата моралност, което води до разпокъсване на църковното тяло, което представлява по-голямо падение. Един старец, който почина като светец, когато обсъждахме един човек, ми каза: „Отче, едно е Божията преценка и друго — човешката“. Затова, казва той, ще се изненадаме на Божия съд. Ние хубаво лъжем себе си и света с това, което „продаваме“, използвайки мнението и нашата собствена гледна точка като средство. Но вътрешността на сърцето ни само Бог я знае. И освен това, безнравственият може някога да се покае, защото падението му е видимо. Но твърдоглавият, който вярва в своето мнение, което дори облича в богословска мантия, откъде ще черпи надежда за покаяние? Колко пъти на нас, свещениците, се задават въпроси уж от незнание, а отговорът призовава към подвиг на свобода и избор, а не към рецепта, защото християните искат една рецепта, която нашият духовен отец да ни каже, за да се чувстваме осигурени, без да поемаме отговорността пред Бога. И когато Той ни предлага и ни призовава към подвига на свободата и избора, тогава доминира разочарованието. И ако не съвпада с убежденията на този, който пита, тогава той го отхвърля мълчаливо. Защото много пъти задаваме въпроси, за да научим нещо, но не защото имаме смирение и дух на ученичество. А питаме, за да изпитаме другия или за да утвърдим себе си. Как разбираме, че питаме честно с дух на ученичество? Когато преди това сме попитали Бога, смирили сме се, помолили сме се, страдали сме, поели сме отговорността и тогава има смисъл да попитам, за да науча. Мирът и любовта към враговете, които изграждат единството, са свидетели на Божието присъствие. Някой ще попита: „И как ще разбера кога живея по Бога, как някой човек има Божията благодат?”. Мирът на сърцето ни и любовта към враговете са свидетели на Божието присъствие. Любовта към враговете е по-висша от всяко мнение и гледна точка. Тя е по-висша от всяка добродетел.
Христос не се е правил на умен. Той не е искал да бъдем силно интелигентни, а ни е дал възможността да живеем, и това е животът. И ние имаме живот, когато имаме любов към враговете си. Инатът в нашето мнение, бремето на мнението, е най-големият трън в живота ни. Това може да звучи преувеличено. Но нашият опит показа, включително в изповедта, че основният проблем, който ни разбива всички, е този трън: бремето на мнението. То е основната причина за конфликти и разделения. Нашето мнение е стена, която нито човек може да събори, нито Бог. Нашето мнение е сигурност за самите нас. Смятаме, че то е нашето имущество. То е това, което сме изградили досега. И как да го съборим? Не е ли нашето имущество? Ние не вярваме, че нашето имущество е милостта и благодатта на Бога, а силата, която се проявява чрез нашето мнение и доколко то се налага на другите. Докато човек не почувства пълнота и покой в Божията благодат, той се чувства екзистенциално непълноценен и малоценен. Чувства, че нещо му липсва, чувства, че не стъпва здраво на нозете си, и се опитва да преодолее този недостиг, като укрепва себе си с фалшивата сила на своето мнение. Тоест инатенето в моето мнение, в моята гледна точка, която може да бъде тълкувана и психоаналитично, все пак има своята духовна основа. Това е симптом, който крие нещо по-дълбоко. Защо имам такава мания към собственото си мнение и искам да доминирам над хората и в живота си? Защото искам постоянно да бъда утвърждаван, защото имам недостиг, комплекс за малоценност в себе си. Човекът, който е вкусил Божията любов, е толкова изпълнен, че иска да се скрие от нещата на света, не търси почитта на света и няма мнение за нищо. Какво мнение да имаш, когато вече живееш? Какво мнение да имаш, когато смъртта е победена в теб? Какво мнение да имаш, когато Христос ти се разкрива?
Христос е отвъд мнението и гледната точка. Той е жизнен опит. Но когато нямаш това, трябва по някакъв начин да покажеш, че съществуваш. И как съществуваш? Като доказваш на хората колко си важен. И как ще го докажеш? Когато победиш другия в идеи, гледни точки и мнения. Какво е това? Има ли духовна основа? Това е симптом, че човекът е мъртъв, няма живот в себе си. Този, който има живот в себе си, се наслаждава на живота и нищо не го интересува. Той е свободен. Следователно колкото по-комплексиран е човекът, толкова по-твърдоглав става. Нашите преживявания, идеи, страхове, желания и страсти формират нашето мнение и вътрешно съдържание. Какво е човекът днес, ако някой може да го опише? Всичко това ли е? Това ли е нашата перспектива? Или е нещо друго, по-дълбоко? Целият ни хоризонт е нашето мнение. Човекът става своето мнение. Горко, ако някой влезе в противоречие с неговото мнение. Всички ни признават кога? Когато приемаме тяхното мнение и го признаваме. Дори в Църквата се делим на групички. Обединяваме се, доколкото имаме общо мнение. В крайна сметка, съгласни сме, ако имаме общо мнение. Ако някой не е съгласен с нас, го чувстваме като опонент, като враг. Много пъти, ако не сме съгласни с някого, веднага чувстваме стесняване, сякаш има стена. Това не е ли духовно злочестие? Трудно ни е да създаваме отношения с хора, които имат различно мнение. Духовният човек, човекът Божий, е този, който обича без пристрастия другия, който има различно мнение. Това е духовният човек, който обича без пристрастия този, който има различно мнение и го приема като член на същото тяло. Той има различно мнение от моето, но аз го обичам по същия начин, което означава, че го чувствам като член на същото тяло. Приемам го като Христос. Отвореният човек, чието мнение е Божията воля, е свободният човек. Авва Исаия казва относно човешките взаимоотношения: ако искаш нещо да се случи, а братът не иска, отстъпи ти, за да не загубиш мира и единството и да не наскърбиш другия. Не кой е по-прав или по-умен. Следователно любов и уважение и смирение пред другия. Само така ставаме обичани от другите. Иначе ставаме бреме за другите и за себе си.
Свети Софроний казва, че можем да следваме мнението на другия в ежедневните неща, стига това да не засяга нашата духовна ипостас.
И така, мнението е истинско бреме, защото докато знам, че това, което ми казват, е правилно, много пъти справедливо и в съответствие с Божието слово, аз обаче с пристрастие оставам на моето мнение от инат. Защо? Защото се конкурирам. Много пъти целта ни не е търсенето на истината, а борба за доминиране над другия, което прикрива нашата малоценност, нашата несигурност и липсата на доверие към другия. Мнението е претекст. То е начинът да се боря с другия и да го победя. Това носи смут, напрежение и в крайна сметка затваряне и изолация. С мнението човек се разпокъсва, губи своята интегритет. Защото едно казва, декларира, че вярва в Христос, друго мисли вътре в себе си, планира нещата как да бъде ефективен, и трето прави. Декларира, че е християнин, но предпочита своето мнение пред познанието на Бога. Колко християнски семейства (знаем това) са в твърде проблемни ситуации с неприятни последици и като инструменти използват парадоксално духовни аргументи. Колко християнски семейства се намират в проблемна ситуация и се нуждаят не само от духовна, но и от специализирана помощ. Защото съществува мнението, което подкрепяме и с духовни аргументи. Но зад нашите аргументи не стои Христос, не стои Неговото слово. Стои нашето аз, което иска да победи. Тази душа пренебрегва, че победител е този, който дарява живота си, своето мнение, в полза на другия. Не „както аз искам, Господи”. Целта сега не е да станем глупави и да нямаме мнение. Защото човек не може да направи това. Дори монахът не го прави лесно. А целта е да стане „в името на Христос”. Тоест нашата воля да бъде в съответствие с Божията воля. Моето мнение да се отъждествява с познанието на Бога. Както се случи в момента на страданието на нашия Господ, който каза: „Нека ме отмине тази чаша”, а след това казва: „Да бъде не Моята воля, а Твоята”. Тоест да се доверяваме на промисъла и любовта на Бога. Следователно, когато говорим тук за мнение, ние не се лишаваме от волята си и мнението си, а се предаваме на Божията воля. Моят стремеж е да отъждествя волята си с Божията воля. Мнението създава страсти. Изпълва ни със замайване, разсейване, шум от грижи, тактики, лицемерие и зловоние на най-дълбокото „аз”, което ни разделя от другите. Кой е зловонният човек? Този, който е разделен от другия. Има много „съвършени” зловонни, които заради убеждението си в своята правота се разделят от другите хора. Както, за да разберем, едно семейство, двама родители. Родителите имат своите деца. Грижата на любящите родители не е да кажат кой е прав, а да примирят децата. Първото нещо е децата да се примирят. Не да се въздаде справедливост, както някой си въобразява, което води до разделение и раздяла. Ако децата им са разделени, те предпочитат да пожертват справедливостта. Това прави и Бог. Мрачността, безпокойството, тревогата са резултат от мнение с инат, което се е превърнало в цел и съдържание на живота ни. Знаете ли, много психологически проблеми, вътрешно разстройство, паник атаки, меланхолия се дължат на това. Чувстваме се провалени. И се чувстваме провалени, защото другият не ни утвърждава, приемайки нашето мнение или защото нашето мнение и гледна точка не доминират. Не можеш лесно да говориш с човек, който има мнение, защото не знаеш как ще го приеме, как ще реагира, доколко е способен да слуша. Мнението се превръща в колесница на нашето съществуване и тогава отхвърлянето предизвиква депресия и болест у човека. Може да срещнем в живота си хора, които имат трудност по този въпрос. Как да се справим с тях? Необходими са специални и деликатни подходи. Човекът, доминиран от бремето на мнението, е духовно слаб, несигурен и това го кара да преувеличава нещата, да бъде свръхчувствителен и лесно обидчив. Казваме: „Ох, колко съм чувствителен!”. Плаче веднага. Свръхчувствителният и лесно обидчив човек е болен човек. Той е егоистичен човек, лесно се наранява, не може да се задържи в живота и предпочита да се изолира и да провокира другия със своята изолация.
Това злочестие е нашият проблем. Е, можеш ли да не се съгласиш с такъв човек? Защото, несъгласявайки се с мнението му, сякаш разрушаваш живота му. Когато говориш и общуваш с него, е необходима голяма предпазливост. Как го гледаш, как говориш с него, как реагираш? Ако има разногласие, трябва да промениш мнението си, да смениш темата. Ако не смениш темата, той ще си тръгне, ще те обвини, ще страда и ще те накара и ти да страдаш. Защото ще дойде и други пъти, за да започне разговор, уж да каже мисълта си. Но целта е друга. Не да обсъди мнение, а да бъде оправдан. За да се успокоиш, какво правиш? Трябва да се съгласиш с него. Да му кажеш: „Абсолютно съм съгласен с теб във всичко, ти си прав”. Само тогава се успокояваш. Някой ще каже: „Това е лицемерие”. Не става по друг начин. Просто ще има смут. Но ще има ли връзка? Няма възможност за връзка. Човекът е затворен. Това е единственият начин обаче да го обгрижиш, да почувства твоето приемане. Защото този човек е наранен човек, травмиран човек. И не можеш да се бориш с травмиран човек, за да покажеш, че си победител. Ти ще отстъпиш, а зад твоето отстъпване показваш любовта си. Приемаш човека. Защото травмираният иска приемане и тогава има вероятност да дойде, да стъпи на краката си и малко по малко да работиш с него.
Когато човек започне да се освобождава от своето мнение, тогава ще може да се открие за познанието на Бога. Всичките ни провали, задънените улици, са благословение, за да съборим идола на нашето мнение, за да можем да вкусим Божията благодат и да се храним с Божиите тайнства. Потърсете в житията на светците и намерете един, който е станал светец, преди да рухне неговият собствен идол. Намерете един, който е вкусил благодатта, без първо да е бил съкрушен. Намерете някой, който е вкусил знанието, познанието на Бога, без да разпне своето мнение, гледна точка, собствена логика. Изненадите на Бога и Божията благодат действат, когато човек започне да разпва своите мнения. Докато човек се опира на своето мнение, той ще страда и ще бъде обладан от тъга и меланхолия. Христос е любов, на която сме призвани да се отдадем безусловно.
Един старец, с когото разговаряхме на Атон, ми каза: „Варнава, аз не знам нищо. Казвам само едно — молитвата. Нищо друго не знам. Нищо друго не ме интересува. Казвам само молитвата”. Когато сме млади, започваме с ентусиазъм много дейности и си мислим, че сме открили всичко, а когато напреднеш по пътя, ядеш шамари, смиряваш се и ти остава едно: „Господи — казваш, — нищо друго не искам, само аз и Христос, и това е всичко”. Колкото повече узрява, толкова повече човек губи своите убеждения, става по-гъвкав, става мек, по-отворен, по-поучителен.
Ако стане по-твърд и по-инат, тогава все повече се затваря. Тогава човекът има проблем. Това е дълбок проблем. Следователно колкото повече затваряме вратата си за нашето мнение, толкова повече се отваряме към радостта и любовта на Бога. Тогава всички и всичко става близко. Без преувеличение бихме казали, че в наше време цялото духовно усилие се състои в това да имаме по-малко мнения и думи и повече молитва и мълчание. Това носи радост и мир в душата ни. Когато вкусим Божията благодат, имаме всичко, не ни интересуват мнения и гледни точки, победители и победени. Когато имаш Божията благодат, не те е грижа дали си пръв или последен, победител или победен. По-скоро ти е удобно да си победен. Нашето знание, нашият живот, нашето съкровище е Христос и заради Него всеки друг човек. Нашият брат е по-важен от нашето мнение и ние го предпочитаме. Без Христос преувеличаваме и абсолютизираме прости неща. Как ще разберем, че един човек е проблемен, или ние самите сме такива? Когато панически преувеличаваме незначителни неща и разстройваме всички около нас. Заедно с Христос всичко е незначително и малко. Не ни притиска и не ни натъжава, за да ни раздели. Много християни без Христос чувстват, че имат свещена мисия да защитават истината, но без духовни предпоставки и по неевангелски начин, без богопознание. Кога ще научим, че дори противоположните мнения могат да ни обединят? Това ще се случи, когато осъзнаем, че мненията са на нашите събратя, образи на Бога, и че мнението е второстепенно. Защото това, което има значение, е личността и връзката. Борбата между мнението и връзката представлява битката между форма и същност. Голям подвиг е да отричам моето мнение, да преодолявам моите убеждения. Най-добрият пост е постът от помисли, които се изправят пред мен и ме изолират. Когато говорим за дадена тема, въпросът е да видим каква е основата на нашето мнение. Мислим за Бога или за нашата правда?Божията воля е съзнателното отстъпване. Не можем да поправим или спасим никого. Когато като спасител с мнение тръгнеш да лекуваш другия, първо ти самият ще загинеш. Защото е обичайно явление някой, който уж се е запътил към Божията благодат, да отиде уж да спаси семейството си и накрая самият той погубва себе си. Не спасяват гледните точки, мненията и аргументите, а Божията благодат. Може ли човек с мнение, с безпокойство, със страх, с фантазията за спасител, да донесе Божията благодат? Разбираем е конфликтът в света между идеи и мнения, но е напълно парадоксален конфликтът и разделението в името на Христос. Християните без Христос сме по-опасни, защото вместо познанието на Христос сме избрали нашето лично мнение и то се е превърнало в нашето бреме. Мнението и желанието се превръщат в зверове, които ни разкъсват. Отказът от мнението е най-голямата свобода. Няма по-голяма свобода от отказа от мнение. Аз се лишавам, изпразвам се от всичко мое. Опразвам сърцето си, за да се изпълня с Бога. Докато съм натъпкан със себе си и с моето мнение, никога не мога да чуя Бога. Ако не се отрека от всякаква логика, Божията благодат не може да дойде. Когато казваме „мнение”, и ще го повторим, имаме предвид бремето на мнението, което става моят живот, моето имущество, целият ми аз, който се опитвам да изтъкна. Отказът от мнение не означава да нямам преценка, гледна точка, опит и права, много от които може да са Божии благословения, но всичко това да не ме разделя от Христос и хората. Да не се издига като стена между нас, а като възможност за свързване и връзка. Отстъпването от мнението в полза на личността, когато се изисква, е знак за мъдрост, разум и любов. Послушанието в името на другия не е подчинение, нито страхливост, а принос към единството и мира. Когато човек се бори със себе си, с правотата си, с раните си, с егоизма си, със страстите си и накрая се ограничава и дава място на другия, когато отрича нещата, които го разделят от другия — мнението — какво прави? Служи на мира. Не сме мислили никога за това. Мирът стана идея, не стана практика и живот. Дори в Църквата, под претекст на истината, която мислим, че държим в ръцете си, влизаме в конфликт с другите. Губи се единството и мирът. Когато Божият човек отстъпва съзнателно, защото така му свидетелства Божията благодат, той предава мир и вдъхновява мир. Светите хора не ги отличаваме по впечатляващите им дарби. Не ги отличаваме по велики дела. Знаете ли по какво ги отличаваме? Да си до него и да кажеш: „Тук ще остана. Не искам да си тръгна”. Светият човек ти предава мир, смиреният, несъществуващ човек, този, който е престанал да съществува и вместо него съществува Христос.
Днес не искаме умници, които да ни създават проблеми, и машини, които да ни дават отговори на всичко. Искаме някой да освежи сърцето ни, да ни предаде живот и мир, за да бъде победен нашият страх и страхът от смъртта. Е, такива синове на Бога ставаме, когато служим на мира, когато превъзмогнем нашата правота, когато се помирим с другите и станем мостове, за да се примирят другите хора. Това става не защото сме способни, защото имаме психоаналитични умения, защото имаме правилни педагогически методи. Става, защото разпнахме мнението си и тогава служим на мира и тогава наистина ще станем синове на Бога. Ще получим осиновлението. Защото Той Сам казва: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”. Нека нашите светци — свети Димитър, свети Григорий Богослов и свети Ефрем Катунакийски — ни вдъхновяват за нещо подобно. Свети Григорий Богослов бил много чувствителен, романтична душа на границата с меланхолията, защото светецът не губи характера си или своята личност. И когато възникнал конфликт за трона на Константинопол, знаете ли какво казал? Той не защитил себе си. Станал и казал: „Ако ние, които служим на Христовата любов, ставаме причина за конфликт, за скандал, за да загубят хората мира, аз оставям всичко и си тръгвам”. И той оставил всичко и си тръгнал. Това е. Можем ли да го направим? Думите на свещеника са излишни. Нека видим нашите светци, тяхното мъченичество. Искаме ли да приличаме на свети Димитър? Това е мъченичеството: да разпнеш своята мисъл. Свети Ефрем Катунакийски знаете ли какво послушание е имал? Свети Паисий се освети чрез аскеза. Свети Ефрем Катунакийски се освети чрез послушание. Той имал един особен и странен старец. Говорел му щури неща, а той имал послушание. И се осветил. Нямал е мнение. Не е защитил своето мнение, оставил го е настрана и е победил смъртта, и е светец, и ние търсим неговата благодат. Нека търсим благодатта на светците. Да не оставаме само в думите, но те да станат опит и практика.
