Автор: свещ. Дмитрий Барицки
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
В съзнанието си иудеите свързвали словосъчетанието „Син Давидов“ с образа на знаменит политически деятел, на чудотворец, но най-вече — с образа на този, който щял да освободи еврейския народ от завоевателите-окупатори. И в Христос те виждали именно този човек. С проповедта Си Господ непрестанно опровергавал тези грубовати земни възприятия. Той не преставал да говори на слушателите Си, че Неговото царство не е от този свят. Да мислиш по някакъв друг начин би означавало да принизиш Неговата мисия. Да я редуцираш до социално-политически реформи, които нямат нищо общо със смисъла на онова, което Господ е извършил чрез Своите страдания на кръста и чрез Своето възкресение. Съдейки по текста, именно такива примитивни богословски представи за Месията споделяли слепците. Въпреки това Господ ги изцелил. И изглежда не обърнал внимание на това, че представите им за Него не били, както бихме се изразили днес, съвсем православни.
Защо тогава Господ ги изцелил? В описанието на това събитие намираме само косвен отговор на този въпрос. Обърнете внимание, че Господ не се отзовал веднага на просбите им за изцеление. Те викали към Него в продължение на няколко минути, докато Той вървял към нечий дом. При положение, че Христос бил следван от огромно множество хора, можем да си представим през какви затруднения трябвало да преминат тези страдалци. Те били принудени да Го следват в тълпата от други, подобни на тях страдалци, изпитвайки многобройни неудобства. С това свое поведение те безспорно засвидетелствали искрената си вяра в Христос и сериозността на намеренията си да получат изцеление. И това е важен момент. В страните с развито социално подпомагане хората, които имат статут на бежанец или са загубили работоспособността си, умишлено не търсят работа, за да не се налага да си изкарват прехраната сами. Държавата ще се погрижи за тях. А ако не го направи, то човешката милост ще свърши своето. Така било и в древното общество. Ежедневният къшей на трапезата бил гарантиран. Очевидно на слепците не им се нравела тази житейска подсигурност, която в сърцевината си била тунеядска тактика. Те действително желаели да оздравеят. И Бог виждал това.
Не по-малко важно е и нещо друго. Слепците били толкова благодарни на Бога за чудото, което сторил над тях, че отишли и разказали на всички за случилото се. При все че Христос ги помолил да не правят това. Надали си струва да ги осъждаме за това, че благодарността преливала от сърцата им. И те не можели да сдържат този свой порив. И затова молбата на Спасителя да запазят мълчание е вероятно още едно изпитание, което те успешно издържали.
Това е важен урок за всеки Христов ученик. Защото всички ние непрестанно се обръщаме към Него с надеждата да получим просимото. И днес Господ ни показва необходимите условия за това. На първо място, ние трябва да сме готови да издържим изпитанието на времето. Тоест да докажем с търпението си и с непрестанните си молитви, че действително се нуждаем от онова, което просим. Второ, сърцето ни трябва да е устроено така, че да не може да сдържа в себе си благодарността и хвалението към Бога за оказаните благодеяния. Единствено думите на човека, който е придобил тези две важни душевни качества, са в състояние да намерят отклик в сърцето на Твореца. Без да обръща внимание на нашите безспорно грубовати и несъвършени възприятия за Него, Той ще дойде и ще ни дарува такава радост, която никой никога няма да успее да ни отнеме.
