ЖЕЛАНИЕТО НА СЪРЦЕТО

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Подготвил: Константин Константинов

Ще разгледаме как според свети Паисий, ако сърцето ни е разделено, раздробено и разцепено между света и Бога, в много желания, накрая губим всичко, защото ставаме на хиляди парчета. Не знаем кои сме. Не знаем къде да дадем силата и енергията на сърцето си и се губим.

И така някой го пита: „Геронда, винаги ли е лошо човек да желае нещо?”. Тоест лошо ли е да имаш едно желание. И свети Паисий му отговаря и казва: „Не, желанието на сърцето само по себе си не е лошо“. Тук какво виждаме, че това да имаш едно желание, казва старецът, не е лошо само по себе си. Горко ни, ако нямаме желания. Кой няма желания? При кой човек не функционира неговото желание? Кой е този човек? Човекът, който страда от депресия. При човека, който има депресия, неговото желание не работи. Чувството му е замръзнало. То е неподвижно. Нито нагоре, нито надолу. Той не се гневи. Всичко е flat. Нормалният човек в духовно, психическо и ментално отношение е човекът, който има желание в сърцето си. Мечтае, желае, изисква, иска. „Какво искаш да правиш, детето ми? Какво искаш да ядеш? Къде искаш да отидеш? Каква е мечтата ти? Какво искаш в живота си?“ Това е движение. Това е желание. Горко ни, ако умъртвим желанието. Ние погрешно смятаме, че трябва да умъртвим желанието си. Трябва да преобразим желанието си, а не да го умъртвим. И когато отците говорят за умъртвяване на страстите или умъртвяване на желанието, те не говорят за умъртвяване, което е апатия, фатализъм, неподвижност, когато някой го мързи за всичко и е апатичен за всичко. Това е депресия, това е болест. Отците говорят за преобразяване на желанията. Целият ни подвиг е опит за преобразяване на човека. Това е същността. Затова не изхвърляме страстите си. Целта не е един енергичен човек да го направим глупав. Да го направим бездушен. Някой човек например е много жизнен. Много пъти тези неща са по природа. Един се ражда много тих, друг се ражда жизнен, тре се ражда нервен и т.н.

Целта не е да вземем това, което е, и да го променим. Казваме: „Аз ще те променя“. Първо, забравете това. Не можете да промените никого. И това, което мислите много пъти, казвайки: „Знаеш ли какво, аз ще се омъжа за него, макар да има страст, ще се омъжа за него, за да го променя“. Няма да го промениш. Не можеш да го промениш. Каквото виждаш, това вземаш. По-лош може да стане, но да се промени — забрави. Затова, каквото си взел, това е. Трябва да знаем, че никой не се променя. Няма да го кажем ние. Много пъти, когато му го казваме, той не само не се променя, но става много по-лош. Никой не се променя, защото ние ще го кажем. И много пъти, когато виждаме и казваме: „А, знаеш ли, аз му казах това и подейства. Аз му казах това и се промени“. Не си ти. Бог е действал чрез теб. Дошъл е моментът на другия е, дошъл е часът му. Това, което наричаме „изпълнение на времето“. Дошъл е часът му и се е променил. Не ти си успял. Никой не се променя заради никого. Човекът се променя само заради себе си. Когато открие много силен вътрешен мотив или когато Божията благодат дойде в тази душа и я докосне. Не знаем защо е дошла днес, а не е дошла вчера; защо е дошла по-късно; защо е дошла на 50 г., а не е дошла на 30 г.; защо е дошла на 60 г., 70 г., а не е дошла на 10 г. Не знаеш това, тайна е. И ние в духовния живот сме длъжни да правим това, което трябва. Тоест да следваме правилото си. Отивам на църква, ще постя, доколкото мога и издържам, ще се моля и ще спазвам правилото си, ще спазвам външните правила, ще правя това, което мога, и в някакъв момент ще дойде благодатта.

Важното е първо да искаш да пътуваш към Бога, към небето, към духовния живот. Второто е да отидеш на спирката. Защото, ако не отидеш на спирката, дори и да искаш да пътуваш, как ще отидеш? Основното е да бъда там. Затова е важно да спазваш правилото за духовен живот. Както във всичко — сутринта отиваш в магазина и го отваряш, не знаеш какъв оборот ще направиш и какви пари ще спечелиш, но не казваш: „Няма да отида“. На работа не знаеш как ще прекараш, как ще мине денят, но отиваш, и там вътре се случват нещата. По същия начин в духовния живот имам едно правило. Влязъл съм в духовната рутина и там ще дойде изумлението, чудото, Божието присъствие, ще ме грабне, ще ме вземе, ще ме поведе на пътешествие. Основно е да има желание. Затова старецът казва тук, че не е лошо нещо желанието.

Не е лошо нещо човек да желае. Горко ни, ако не желаем. Въпросът е какво желаем. И сега, казва свети Паисий, имаме проблем, когато разни неща, дори и да не са греховни, пленят част от сърцето. Тоест ако сега сърцето ми бъде спечелено от неща — не е нужно да са греховни. Не е само това, че сърцето ти е пленено от злобата, омразата, блудството, парите, не знам още какво, а може да го отвлече и нещо добро. Може цял ден да искаш да плетеш. Може цял ден да искаш да копаеш. Може цял ден да искаш да работиш. Това не е греховно само по себе си. Може цял ден да искаш да готвиш. Други имат мания цял ден вкъщи да чистят, с белина, с препарати. Държат една кърпичка, после друга кърпичка. „Не сядай там, стани оттам. Махни си краката. Хайде, махай си краката. Отивай по-нататък. Излизайте сега оттук. Излизайте на балкона. Влизайте от балкона.“ И всичко това става мания. Става стрес. Това не е лошо, не е грях. Но става грях, доколкото те обзема и краде енергията на сърцето ти. Ако това, което правиш, краде енергията, силата на сърцето ти, и след това си половинчат и не можеш да се отдадеш на другия човек, тогава това е грях. Грях не е само да отида да убия. Грях не е само да отида да открадна. Защото какво е грехът? Катастрофа, саморазрушение, „пропуск на битието“ го нарича светият старец Емилиан. Ако ти правиш нещо, което толкова те поглъща и обзема и накрая толкова те заслепява, че погиваш.

И така, тук той казва, че ако нещата, които правиш, макар и да не са греховни, намаляват любовта към Христос, това е проблем. Защото после нямаш сили. Човекът няма неограничени сили. Човекът не е безкраен. Има определена сила. Казваш „доспа ми се, искам да спя, огладнях, искам да ям“. Това са граници. Имаш хранилище на енергия, което се изчерпва. По същия начин духовно не си неизчерпаем. В някакъв момент не можеш повече и после не ти остава време. Например цял ден се занимаваме с разни неща. И накрая, в полунощ в 1 часа, в 2 часа, когато отивам да спя, се сещам, че трябва да се помоля. Ама каква молитва? Ще спиш. Ще имаш ли сили да стоиш? Ако искаш да я отправиш — отправи я, но трябва да намериш подходящо време и и да го посвещаваш на Бога.

Когато желая нещо полезно, се казва тук, например една книга, и тя краде част от сърцето ми, тогава това е лошо. Това, което току-що казахме. Книгата не е лоша. Не е лошо да четеш — прекрасно е, богоугодно. Дано го правим постоянно. Но ако това те поглъща до такава степен, че не чуваш децата какво правят, не знаеш къде са децата, не знаеш какво става с децата, с мъжа ти, с жена ти; забравяш да се помолиш, забравяш да обърнеш внимание на други важни неща, тогава това е лошо. В смисъл, че те изцежда и не те оставя да се трудиш духовно.

Старецът продължава и казва, че всяко желание, колкото и добро да изглежда, не е по-добро от това човек да желае Христос или света Богородица. Когато дам сърцето си на Бога, възможно ли е Бог да не ми даде Себе Си? Бог иска сърцето на човека. Ако човекът даде сърцето си, след това Бог му дава това, което сърцето на човека обича, стига да не му навреди. Тук се казва, че желанието е прекрасно нещо, но няма по-красиво и по-добро желание от това да търсиш Христос. Защо? Защото може да търся здраве — това не е лошо, прекрасно е, хубаво е, и трябва да се старая. Но здравето ти в някакъв момент ще се разклати. Това не може да те възроди. Не може да ти даде радост. Затова виждаш хора, които се грижат за здравето си, но може да нямат радост в сърцето си. Казваме „Здраве преди всичко!“. Кой е щастлив, защото има здраве? Познавате ли някой, който има здраве и е щастлив и казва „Имам здраве и съм щастлив“? Казваме го, пожелаваме го, очакваме го, но никой не е щастлив само от това. Не само не сме щастливи, а правим и всичко възможно, за да се разболеем, да си увредим здравето. Никой не е щастлив. Или може да казва: „Ако имах пари“. Да, добре. Да имаш пари не е лошо. Но не си радостен. Нещастен си. Така че не е лошо, казва тук свети Паисий, да желаеш. Да си купиш един хубав телефон. Купи го. Ако го купуваш, защото ти служи — купи го. Но ако го купиш и тичаш, и се побъркваш, и вътре в себе си имаш радост, защото вярваш, че нещо ще се промени в живота ти — подвел си се. Искаш да си купиш една хубава рокля, която си видяла. Купи я. Чакаш сватбата на братовчедка си или сватбата на сестра си. И се вълнуваш и чакаш, и чакаш. Ако чакаш това да те изпълни, ще се подведеш. След няколко часа пак ще се чувстваш самотен и празен. Ще казваш: „Свърши и това“. Мина. Мина и замина. Пак съм сама. Пак имам меланхолия. Пак скръб. Пак нямам прегръдка, човек до мен. Пак нямам радост в сърцето си. И това е голям капан. Горко ти, ако чакаш едно голямо събитие, за да се зарадваш, и казваш например: „Чакам цял живот, докато оженя сина си“, а с мъжа си не се разбираш, страдаш, или с жена си, но си казваш: „Това е денят“. Но и това е лъжа на ума. Затова се казва тук, че трябва да желаеш, но какво да желаеш? Да желаеш нещо, което ще ти даде радост, която никой не може да ти отнеме. Христос казва: „Давам ви Моята радост, която никой не може да ви отнеме“. Защо никой не може да я отнеме? Защото е плод на Светия Дух. Това означава, че тя не се изчерпва във външни неща. Не е радост, защото на обяд ще ядем хубаво ядене. Не е радост, защото отборът ми спечели. Не е радост, защото моята партия спечели изборите. Не е радост, защото си купих хубав костюм, хубава кола, хубав крем или не знам какво. Не е такава радост.

Защото тази радост свършва. Докато ядем пицата, сме доволни. После радостта изчезва. Това казва реално тук светецът — че не е лошо да имаш желание, но желанието ти да има дълбочина, смисъл, перспектива. И казва, че няма по-добро и по-голямо желание от това да желаеш Самия Христос и света Богородица. „Когато дам сърцето си на Бога — казва той — възможно ли е Бог да не ми даде изцяло Себе Си?“ Много пъти казваме: „Боже мой, дай ми здраве; Боже мой, дай ми работа; Боже мой, дай ми едно, дай ми друго.“ Кой казва: „Боже мой, дай ми Себе Си“? Кой търси Самия Христос? Кой търси Бога? Там е капанът. Защото, ако имаше Бога, всичко щеше да бъде съвършено. Там се подхлъзваш. Търсиш предмети от Бога, подаръци от Бога. Не търсиш Самия Бог. Но ако не вземеш Самия Бог, нищо нямаш. Защото, ако имаше Бога, щеше да имаш всичко. Щеше да имаш радостта, щастието. Щеше да имаш всичко. Сега всичко имаш и нищо нямаш. И пак си празен. Защо? Защото нямаш Бога. Никой не търси Бога. Търси това, което Бог може да му даде. Но Бога никой не Го търси. Не казва: „Боже мой, Теб искам. Не искам здраве. Не искам нищо. Не искам пари. Не искам нищо. Искам Теб. Ако имам Теб, знам, че всичко ще имам“. Бог не те оставя. Затова тук свети Паисий казва: „Възможно ли е някой да иска от сърце Бога и Бог да не му даде всичко, да не му даде Себе Си?“. И продължава по-нататък и казва, че ако човекът даде сърцето си, след това Бог му дава това, което сърцето му обича. Това е. Ние вървим наобратно. Ние отиваме и искаме неща от Бога, но не искаме Самия Бог в живота си. Пращаш детето в неделното училище и свещеникът му казва: „Трябва да си добро дете, да не експлоатираш, да обичаш ближния си, да прощаваш“, а ти след това му казваш: „Не слушай попа, ще станеш глупак. Ти си умен. Ти си хитра. Не слушай попа. Ако слушаш попа, ще изглупееш“. И така, в повечето случаи това, което търсим, са неща и предмети, но не Самия Бог. Забравяме, че това е тайната.

Затова свети Паисий нямаше предмети, нямаше вещи, нямаше нищо. И пак беше щастлив. Как става това? Да живее в една барака, а на нас да не ни стигат палатите, които строим. От какво има нужда човек, за да живее? От прости неща, за да живее. Ние ги правим сложни с нашето светско мислене. С нашия стрес. Нещата са прости и всичко е хубаво. Всичко може да използваш — и телефона, и колата. Стига обаче ти да го използваш, а не то да използва теб. Да служи на нуждите ти, а не ти да умираш без него. Не е лошо, че имаме гардероб и че жените имат много дрехи и т.н. Искам да отидем по-дълбоко — но и да нямаме, това не означава, че човек не е щастлив. Дотам искам да стигна. Не е лошо да ги имаш, защото си в света. Омъжена жена си. Имаш деца, водиш социален живот. Добре. Но не това е радостта ти. Ако ги имаш и просто ги използваш — добре. Ако обаче те те използват, вървиш по много грешен път. И най-важното — без тях може да си радостна и с тях може да не си радостна. Може да имаш всичко това и да не си радостна.

Тук се казва, че ако намериш Бога, ще намериш всичко. „Търсете първом Царството небесно и всичко останало ще ви се придаде“ — казва Христос в Евангелието. Търси Бога и Аз всичко това ще ти дам. Аз ще ти го дам. Няма да имаш стрес. Няма да се побъркваш. Търси Мен. Аз ще ти дам останалото. И това е огромна истина за хората, които живеят заедно с Бога и имат вяра. Тоест „оставям се“. Какво означава това „оставям се“? Не искам да контролирам всичко. Нямам този стрес. Големият стрес в живота ни произлиза от факта, че искаме всичко да контролираме. Всичко да разбираме, за всичко да имаме отговори. Всичко да бъде под наш контрол — да контролираме децата си, да контролираме всичко. Бог ти казва: „Не контролирай нищо“. Казваш: „Но възможно ли е да не контролирам нищо?“. Възможно е. Остави се на Мен, довери Ми се. Повярвай Ми. Повярвай Ми, че те обичам. Повярвай Ми, че ще направя най-доброто. Повярвай Ми, че ще се погрижа за теб. Казва го в Евангелието. Не го казвам аз. Вижте птиците небесни. Вижте животните, птиците, че нямат грижи. Вижте как летят, как ядат. Виж криновете и полските цветя, как имат прекрасни цветове, одеждите им са по-прекрасни и от одеждите на Соломон. И пак не правят нищо. Остави се. Това не означава да отиваме в другата крайност. Защото сега мисълта ни може да ни каже: „Хубаво говори отецът, но какво означава това — нищо ли да не правя? Да не готвя, да не ходя на работа, да не се грижа за детето?“. Не казваме това. Казваме да правиш това, което трябва, с простота. С простота, без сложни размисли и мисли, без да се губиш в мислите, без стрес и без мания. Да кажеш: „Добре, направих това, което е човешко, и сега оставям всичко на Бога“. И това е чудесно и тайнствено нещо. Той се грижи за теб. Направи го, за да видиш. Ако не вярваш, опитай го. Какво имаш да губиш? Толкова неща опитваме. Не анализирай толкова много нещата. Аз не казвам, че някой трябва да спре прогреса или развитието, и това да имаме и телефони, и кола, и всичко. Всичко е хубаво. Бог ни дава всичко. Стига тези неща да не пленяват сърцето ни. Трябва да можем да кажем: „Имам го, но и да го нямам — пак слава на Бога“. Това е тайната. Да го имаш, а не то да има теб. Това е свободата на Духа. С парите е същото — имаш парите, но не те да те владеят. Давай, за да ти дава Бог винаги. Взе 10 евро днес. Дай едно, дай две, но дай. Дай, защото Той ти даде днес на теб 10 евро. Дай нещо от тези 10 евро, може и 50 цента, но дай. Не ги трупай в сандъци, не ги пази. Ще дойде една болест — всичко ще замине. Ще дойде един инцидент — всичко ще замине. Ще стане нещо — ще загубиш всичко. Не се радвай, виждайки набъбналата сметка, и да си казваш: „А, хубаво, чувствам се сигурен!“. Нека парите да не са твоята сигурност. Нека Христос да е твоята сигурност. Нека Бог да е твоята сигурност, любовта, семейството ти, приятелите ти да са твоето съкровище. Остави страничните неща. Хубаво е, ако ги имаш. Използвай ги, помагай. Давай. Разпръсквай. Давай милостиня. Не забравяй. Отиди и кажи: „Отче, вземи тези и ги дай, за да помогнеш на някой човек“.

И казва по-нататък: „Трябва да избягваме светските неща, за да не пленяват сърцето ни”. Да не пленяват сърцето ни и да ги използваме просто, с простота. Само, казва свети Паисий, за да служат на нашите нужди. Защото една част от сърцето отива в едно, друга част отива в друго, и за Христос накрая не остава нищо.

Пренесете това и в семейния живот. Когато се занимавам постоянно с много неща, не остава време за жена ми, не остава време за детето ми, не остава време за мъжа ми. Затова трябва да реша какво ще оставя и какво ще задържа, с кои ще тръгна и с кои ще остана. Не можеш да направиш всичко в живота си. Още ли не си го разбрал? И казва по-нататък: „Каквото и да прави човек, да го прави ясно за Христос”. Да има предвид, че Христос го вижда и го наблюдава във всяко негово движение. Център да бъде Христос. Когато свети Паисий казва тук човек да чувства, че Христос го наблюдава, той няма предвид да го шпионира. Тоест като полицай, като шпионин, като някой, който го наблюдава в смисъл „А, направи грешка, ще те накажа!“, а да помисля и да кажа: „Сега, ако Христос беше тук, щях ли да кажа това? Ако Христос беше тук, щях ли да го направя?“.

Ние отиваме да пием кафе и нападаме цялото село, нападаме всички роднини, пием кафе и нападаме цялата вселена. Искахме да изпием едно кафе, но накрая може да отидем в ада от едно кафе заради осъждането и клюките. Добре, да споделим, да пием кафе и да кажем: „Как си, какво правиш, какво става с теб? Да ти кажа болката си. Да ми кажеш болката си, да си поговорим“. Като хора, които сме в общност и сме социални същества, ще кажем нещо и за някой друг, но не със злоба — „Видя ли, така му се пада! Сега ще си плати. Очакваше се“ и т. н. И да злорадваш, или да обвиняваш, да ровиш в живота на другия човек. Трябва да се замислиш в онзи час: „Ако Христос беше тук?“. Това казва сега тук свети Паисий. „Ако Христос беше тук, щеше ли да иска да правя това? Щеше ли да Му хареса, щеше ли да се успокои в това?“ Тук, където съм сам и правя това — Той би ли го искал? Това означава да вземаш Христос със себе си и да Го направиш средоточие на живота си. Това наистина може да те освободи и да те защити от много неща, но същевременно и да ти достави голяма радост.

Ако целта ни е да се харесаме на хората, това не ни принася никаква полза. Нужно е голямо внимание. Винаги трябва да изследвам подбудите, по които се движа. И щом усетя, че се движа от човекоугодие, веднага да спирам.

Казвал съм, че няма по-голям затвор от мнението на другите. Най-големият затвор е животът ти да зависи от мнението на другите. Или да искаш да се харесаш — което е човекоугодие — всичко, което правиш, го правиш, за да получиш аплодисменти, за да ти кажат „Браво“. Фалшиво е, претенциозно е, не е истинско, не е автентично, не си ти. Това е фалшивият ти аз. Всъщност лошият фалшив аз, защото той е просяк. Проси „Браво“, проси похвали, проси аплодисменти. Няма средоточие, няма достойнство. Жалък е, просяк е. Това показва дефицит вътре. Стремя се постоянно да ме хвалят. И много пъти там се крие и нещо още по-дълбоко. Крие се това, което наричаме „синдром на доброто дете“. Неспособността на човека да казва „Не“. Неспособността на човека да постави граници. Човекоугодието не е само това да се харесам на хората с тази егоистична представа. Съществува и другата, също толкова патологична. Коя? Да не можеш никога да кажеш „Не“ на никого, за да се харесаш. Да си се научил, че винаги трябва да казваш „Да“, за да не те отхвърлят. И да не можеш да кажеш: „Не мога. Уморен съм. Не мога повече. Дотук съм, не мога по-нататък“. И това го смяташ за лошо. Защото добрите деца не казват „Не“. Защото на добрите деца им казват, че „правят винаги това, което им се казва“. Защото, „ако не правиш това, което ти казвам, не си добро дете и мама и татко не те обичат“. Или „добрите хора и добрите деца никога не казват „Не“. Лошите деца казват тези неща”. Това е дълбок отпечатък в душата и вече става механично. Затова функционирам така, без да го разбирам, и не мога да поставя граници на никого. И влизам в манипулативни отношения.Избирам манипулативни хора, партньори, които ме манипулират, които ме малтретират и правя това, защото не вярвам, че заслужавам да имам граници. Защото не вярвам, че нося нещо ценно, което трябва да защитя.

Няма да кажа „Да“, за да бъда приет в компанията. Не може постоянно компанията да ме води някъде, където аз не искам да отида. „Аз ви казвам да отидем на бдение, а вие не идвате. Защо аз трябва обикалям по заведения? Ще кажа „не“ там. Ще сложа граница. „Не. Ще дойда. Ще дойда да те видя. Но няма да ти позволя да ме погълнеш. Ще дойда да те посетя, но няма да ме караш да обвинявам цялото село. Ще дойда да те видя, но няма да ме караш да обвинявам майка ти, баща ти, сестра ми, не знам още кой.“ Трябва да имам граници. Трябва да се науча да казвам „Не“. Иначе какъв духовен живот ще живея без това? В началото няма да мога да издържа, ще имам гузна съвест. „Ох, сега майка ми се обиди.“ Не! И какво стана, какво почувствах, когато казах това „Не”? И какво почувствах, когато поставих тази червена линия? И какво се случи вътре в мен, когато казах „Не”?“ И там да разбера и да се задълбоча духовно и да кажа: „Не ме интересува всички да ме обичат. Не може всички да ме обичат. Не може всички да ме искат. Христос ме иска изцяло и абсолютно. Бог ме иска. Не могат всички хора да ме искат. Не става. Нещо не е наред. Ако всички ни казват най-добри думи, нещо не е наред. Не може на всички да угаждаш. Къде остава личността ти? Как ще бъдеш християнин? И на лошото казваш „Да”, и на доброто — „Да”. И на греха — „Да” и на добродетелта — „Да”, и на неправдата — „Да”.

Старецът продължава и казва, че „повечето изкушения често ги създава нашето аз“. Ние в повечето случаи смятаме, че Бог е виновен за нашите нещастия. Но в Свещеното Писание, в Евангелието, в Посланието на св. ап. Иаков пише: „Не казвай, че Бог те изкушава. Не казвай никога, че Бог те изкушава“. Бог не изкушава. Бог не създава изкушения. Ние сами ги създаваме. Бог може да допусне да стане нещо, но не Той го е създал, а твоят грях, невниманието на някой друг човек, твоето собствено невнимание, лошият живот, който водиш. Лошият живот на другите, който влияе на твоя живот. Твоята слаба и променлива природа. Болни сме, слаби сме, имаме склонност към всичко това. Но не казвай, че Бог те изкушава. Разбира се, тук светецът го казва конкретно, че когато отиваш и обвиняваш, когато отиваш и ровиш, сам ще паднеш в грях. Не Бог, ти сам ще си го причиниш. После се създават конфликти. Ти ги създаваш — твоето поведение, твоят живот, греховете, които вършиш.

Онзи ден говорих нещо с един духовен човек по някои църковни въпроси и той ми каза: „Остави, в крайна сметка, не говори, да не влезем в изкушение“. Такъв е духовният човек. Защото, когато ровиш, и обвиняваш по цял ден, виждаш, във Фейсбук по цял ден обвиняват някого. Занимаваш се с неща, които са токсични, болни, страстни. Единият казал така, другият казал иначе; едната партия направила така, другата партия направила иначе. Единият казал едно, другият направил друго. Влизаш вътре и се тровиш. После не можеш да имаш молитва. После не можеш да имаш умиление в сърцето си. После не можеш да имаш спокойствие в сърцето. После имаш смут. Имаш стрес. Не можеш да се успокоиш. И казваш: „Ама защо не се успокоявам, защо не мога да намеря сладост в молитвата? Защо в молитвата си нямам сълзи?“. Защото ровиш, защото се разпиляваш, защото се разчленяваш, защото си в една токсична среда. Старецът Емилиан Симонопетритски казваше: „След църква да си бърз като стрела, да отиваш в килията си“.

Защото, ако след църква започнеш да говориш несдържано — край, загубил си благодатта. Ще разбереш ли какво стана в църквата, че се причасти? Нищо няма да разбереш. Спомням си дядо ми Кукис, когато бях дете, отиваше на църква, виждах го на пътя и докато минаваше покрай кафенетата, му казваха: „Ела“. Той отговаряше: „Първо да занеса вкъщи литургията и после ще сляза. Първо да занеса литургията вкъщи“. Каква литургия? Нямаше нищо физическо от литургията. Имаше предвид благодатта. Благодатта, която прие от литургията. Малко или много — няма значение. Приел е благодат. Свети Максим Изповедник казва, че дори дрехите, които носим, се напояват с благодат. Затова старите хора имаха и дрехи за църква. Казваше: „Тези ще ги пазим за църква“. И то най-хубавите. Най-доброто даваш на Бога. Сега някои идват с бермуди. Това е неуважение.

Това показва конкретно отношение. Спомням си много добре, че майка ми ни водеше събота и неделя на село, водеше ни на празници, помня баба ми — щом биеше камбаната, всичко спираше. Казваше: „Удари камбаната, край на работите”. Кадеше. Кадеше веднага. Караше ни после да се къпем. Гладеше дрехите ни. Слагаше ги върху стола и казваше: „Това са дрехите за църква — празничните. И винаги най-доброто, най-красивото, най-хубавото. Имало е периоди, в които Гърция е била бедна, но е имало изумителни стенописи, изумителни сребърни дискоси и потири. Сега всичко е от тенекия. Никой не плаща, за да прави такива неща. А едно време бедните хора искали най-хубавото кандило за църквата. Никога нямало да донесат някой тенекиен съд. Казвали: „Ще го занеса, когато мога, но ще бъде най-доброто за света Богородица. Най-хубавият елей, най-хубавото“. Сега ни носят гранясали масла. Каквото не им трябва вкъщи, го носят в църквата.

Когато бяхме деца, всичко това създаваше в нас магия, приказка, очакване. Всичко това беше един ритуал, но в него имаше приказна красота. Очакването нещо да се случи. Това е много важно за душата на човека.

Накрая, често ние създаваме изкушенията. Ние сме тези, които създаваме изкушенията. Когато се движим от корист, искаме да издигнем себе си и по този начин търсим временното удовлетворение. Както казах и преди, голям затвор е да искаш винаги да отговаряш утвърдително. Както и да те интересува какво казват хората. Защото всеки път ще трябва да губиш енергия, за да доказваш, че не си това, което казват другите. Трябва да се освободим от това. Добре, когато някой е малък, го разбирам. Но когато пораснем, това повече не трябва да ни интересува. Не ме интересува. Много пъти ми казват: „Знаеш ли, отче, в кафенето казаха това за теб“. Да бъде благословено! Не пречи. Не може всички да ни обичат. Не може всички да ни искат. Не може да се харесаме на всички. Трябва да ни интересува да се харесаме на Христос, на Бога. „Това, което правя, противно ли е на Бога?“ Тогава има проблем. Ако не е противно на Бога, няма проблем, че някой може да се разстрои, да не му хареса. Нека не му харесва. Какво да направим сега? Всички ли обичаха Христос? Какви ли не слова и обвинения не отправиха към Христос! А ние днес не понасяме дори едно обвинение. Нека ни обвинят и малко. Хубаво е и да ни обвиняват. Духовно нещо е и това. Хубаво е. Слава на Бога.