Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Малките неща. Защо малките? Авва Доротей, говорейки за духовния живот, ни казва, че не трябва да делим греховете на малки и големи, не трябва да ги категоризираме и да казваме: „Това е голям грях, не съм го направил, щом не съм го направил, значи съм добре”. Въпросът е да разберем, че малките ежедневни негативни навици, думите ни, които често казваме и на които не им отдаваме значение, нараняват силно другия. Каква сила имат думите? Едно „браво” каква сила дава на човека, и в същото време, една обида и едно мъмрене, една негативна дума, един поглед, една гримаса колко много отслабва и прерязва крилете на хората, на нашето дете, на нашата съпруга, на нашия съпруг. Силата на думите. Простите ежедневни постъпки, думи, убеждения, разбирания. Начинът, по който шофираш и се държиш на пътя, начинът, по който се държиш на работното си място и в ежедневието, в повторяемостта, която те поглъща и те кара да забравиш, че това, което правиш, не е правилно, и ти свикваш с него. Постепенно свикваш с грешката, с греха, с грешното поведение. Много пъти идват жени в енорията за изповед или на беседите, които правя, и са толкова благи и добри, и ми казват: „Отче, как си? Отче, еди-какво си…”. И същите тези жени после ги срещам някъде, в някое учреждение и ми казват троснато: „Какво искате?”. Казвам: „Какво става, бе хора?”. Защо? Защото ролята, позицията, властта, рутината, всичко това автоматизира и изкарва друго аз, друго поведение, друга маска. И после се питаме и имаме въпроси в себе си: защо не общуваме с Бога? Но с коя маска от всички Бог да общува? С коя маска от всички, които носиш? Защото Бог къде ще те намери? Един си сутрин, друг си на обяд, трети си вечер. Различен си сутрин, различен си на работа, различен си в квартала, различен си вкъщи. В храма ни имаме някои „мисионери”, които вкъщи стават Мусолини или Хитлер. Как е възможно това? Възможно е. Или някой, на когото казваш да ти свърши някаква работа, и той наистина е толкова услужлив и толкова добър, че казваш: „Няма такъв, той е съкровище!”. А на жена си заповядва: „Сложи тази чаша там!”. Затова много хубаво казва великият руски писател и свят човек, че за човека трудното, голямото, величественото не е да обича света, а да обича ближния си. Света го обичаш с въображението си. Десет пъти съм ходил на мисия в Африка (с въображението си). Въпросът е ближният ти. Как ще обичаш съседа си, който ти се навира в носа, който ти къса нервите, който паркира колата си пред вратата ти, който пуска силно музиката?! Това е трудното. Защо Христос казва в Евангелието да обичаш врага си като себе си? Защо казва „врага си”? Някой ще каже: „Добре, аз нямам врагове”. Но Христос знае защо го казва. Сега вече и психоанализата го казва, че всеки друг човек е наш враг. Христос знае, че другият е наш враг. В какъв смисъл? Че ние всъщност го виждаме като заплаха. Виждаме другия като заплаха и него трябва да обичаш. Може да бъде по-добър от теб, по-умен от теб, по-красив от теб, да има по-добър „живот”, да има по-красива жена, да има по-добра кола. Дори вкъщи, и вкъщи родителите завиждат на децата си. Огромна скрита, невидима конкуренция. Другият става враг и именно него трябва да обичаш. Христос знае това. Христос има реализъм. Знае какви сме вътре в нас. И ти казва да обичаш врага. Кой? Съседът, близкият, отсрещният, този, който ми късаше нервите, който беше ироничен, който не ми допадаше. Трябва да обичам него, жена си, децата си. Това е важно. Затова и старецът Порфирий, тъй като разбрал какво е човекът, казва, че можеш да обичаш целия свят, но не можеш да обикнеш другия, който е до теб. Но Христос те призовава да обичаш другия, който е до теб. Той е твоят враг според Христос. Така ли е? Не е само националният враг или далечният враг. Тук, в ежедневния живот. Тук е трудното. Така че, връщаме се към това: ежедневните неща, които правим в живота си и на които не отдаваме значение, всъщност разрушават нашите отношения. Как? Когато влезем в рутина и караме на автопилот, не отдаваме значение на малките ежедневни неща, които изхабяват и взривяват връзката. Няма значение, че говорих така. Няма значение, че направих това. Но ти ще ми кажеш: „В отношенията си не трябва ли да бъда по-свободен и повече себе си?”. Е, да, но кое „себе си”? Трябва да има граница. Граница на достойнството и за другия. В свободата на другия човек трябва да запазваш и граница във връзката. Не може, понеже сме едно семейство, да унищожим всичко. Да няма майка, да няма баща. Да се обличаме както си искаме. Да се появяваме както искаме, да говорим както искаме, да правим каквото ни дойде на ум и каквото чувстваме като наша нужда. Тогава се разбива цялата тази сплотеност. Тя се губи с малките неща и с малките проблеми, губи се същността и се отслабва „митът” на връзката. Връзката трябва да има „мит”. Всеки трябва да играе своята роля. Трябва да има баща. Трябва да има майка. Трябва да има деца. Това са ясни граници, ясни роли, за да може да има структура, която да постави на място този хаотичен стрес, който чувствам. Да знам, че се събуждам и съм в един дом. А не да се събуждам и да не знам къде ще попадна. Знам, че това е моят баща, който ще ме пази, който ще ме подкрепя, който ще ме вдъхновява, който ще ме съветва, който ще ме поддържа. Не аз да поемам роли, които не са мои. Или да слушам проблемите му. Не е моята роля да слушам проблемите на баща ми или на майка ми. Не съм приятелка на майка ми. Майка ми има своите приятелки. Да отидат да говорят. Да отидат да обсъдят. Аз съм нейна дъщеря и имам нужда от майка. Нямам нужда от приятелка. Приятелка имам в училище. Имам в квартала. Имам я на баскетбола. Имам я на балета. Аз имам нужда от майка, която да ме вдъхновява, да бъде пример, да ме учи на изкуството на живота. Как се ядосват, как си прощават, как се влюбват, как обичат, как се свързват, как вярват, как се надяват, как готвя, как създавам дом. Всичко, от най-малкото. Но за да се случи това, е необходимо ролите да функционират в живота ни. Унищожаването на ролите донесе и унищожаването на света. Когато Бог отива и казва на Моисей: „Слушай, тези хора долу са варвари. Трябва да им дадем закон”. И им дава десетте заповеди и им казва: „Не прави това, не прави онова”. В този момент с това „не(дей)” Той не ги потиска. Той ги освобождава. От какво? От тъмнината, която имат в себе си. От нищото, което е в тях. Ако оставиш желанието необуздано и не му сложиш едно „недей” и една граница, то ще те погълне. Днес ще искаш тази жена, утре друга жена, вдругиден трета жена. Няма да се зарадваш на нищо. Никога няма да кажеш „Слава Богу”. Никога няма да почувстваш удовлетворение. Винаги нещо ще ти липсва. Ненаситно е. И Бог казва: „Недей, недей, недей”, за да ти създаде един свят, една вселена, за да можеш да живееш. Да кажеш: „Това е моят дом. Това е кварталът, където съм израснал. Това е господин Вангелис. Там е госпожа Амалия. Тук съм аз. Това е моят език. Това е моята религия. Това е моят баща”. И това поставя структура. Влага структура в хаотичния стрес, който имам вътре в себе си. Ако не го направя, умирам, разрушавам се. Ако не поставиш граници на едно дете, то ще се разруши. Детето не може да живее без граници. Не може да изгради себе си. Няма собствено аз. Затова децата, на които не са им поставили граници в ранна възраст, имат ужасни проблеми в зряла възраст. И тези деца каво правят обикновено? Стават зависими, развиват ужасни зависимости: хазарт, алкохол, наркотици, хиперсексуалност, високи скорости, консумация, зависими връзки. Зависими връзки с хора, които се държат зле с тях, експлоатират ги. Защото нямат изградена структура в своето аз. Когато трябваше да изгради едно аз с граници и дисциплина, не го е изградил. Нямало е „Аз”. Имло хаос вкъщи. Всеки влизаше, когато си поискаше, ядеше, когато си поискаше, спеше, когато си поискаше, ставаше, когато поискаше. Нямаше „недей”, нямаше „трябва”, нямаше нищо. Човекът се разпадна. Затова и всички психолози и педагози казват: ако трябва да избираме между един баща и майка, родители, които са напълно безразлични, носещи се по течението, и от друга страна, имаме един строг родител, който прекалява, нямаме здрава среда, имаме двете крайности, кое би било по-малкото зло, тоест кое би било по-доброто? Бащата, който е строг. Душата ще понесе по-малко зло. Добра ли е тази схема? Не. Казахме, че и това е крайност. Но душата на детето и изобщо човекът ще понесе по-малка щета от такава атмосфера, отколкото да бъде в хаоса, където няма граници, няма правила, няма закони, няма нищо там, а само хаос. Тук авва Доротей казва: „Нашето напредване в добродетелта и грехът започват от малките неща и завършват с големите, било то добри, или лоши”. Тоест искаш да култивираш една добродетел? Започни от малките неща. Не можеш да искаш да имаш една добродетел в живота си и само да си я фантазираш. Добре. За какво искаш тази добродетел? Искаш примерно да имаш безгрижност и да се оставиш на Божия промисъл. Четеш го и казваш: „Колко е хубава простотата на светците! Колко е хубава безгрижността! Колко е хубаво, че нямат стрес! Колко е хубаво, че са се научили и се оставят на Бога!”. Идва авва Доротей и ти казва: „Да, хубаво е. Но трябва да изградиш това с малки ежедневни стъпки”. Това ще ти бъде дадено тогава, когато Бог види какво правиш в борбата. Тоест не може сутрин да се събуждаш и от първия момент, в който отвориш очи, да ти е виновен целият свят, а накрая да искаш да имаш безгрижност. Когато започваш с мрънкане, когато започваш с негативизъм, с такива помисли и думи: „Уф, какво ще стане? Днес е черен ден. Ужасно време”. Когато създаваш всичко това, резултатът, който ще пожънеш, не е ли логично да бъде негативен? Когато отците казват, че животът, който живеем, е резултат от нашите помисли и нашето мислене, имат предвид, че начинът, по който мислиш — не само повърхностните, а по-дълбоките мисли — създава резултатите в живота ти, защото животът ни са нашите избори, ние сме нашите избори, а нашите избори идват от дълбоки убеждения и отпечатъци. Тоест ако един човек има помисъл. Мисълта е нещо по-мимолетно, нещо по-повърхностно в ума на човека. Помисълът според светите отци е нещо по-дълбоко, той е като убеждение. Например аз си казвам в себе си (защото го е казвала майка ми, защото ми го е казвал баща ми и така се е вкоренило вътре в мен), че няма добри жени. Всички жени са лоши. В наше време няма добри жени и ако това стане дълбоко вътрешно убеждение в мен, което се върти като касета на автопилот, така че се повтаря като вътрешен мотив в мен, тогава ще направя всичко, за да се случат две неща. Или никога няма да намеря жена, за да потвърдя убеждението си, че вече няма жени. Или когато намеря жена, ще превърна живота ѝ в ад, така че да стане и да си тръгне, и да потвърдя, че всички жени са лоши и безполезни. В действителност, моите убеждения са тези, които създават реалността на живота ми.
Животът ни се променя чрез покаянието. Какво означава покаяние? Покайвам се означава променям ума си, начина си на мислене. „Пастирът” на Ерм, един древен християнски текст, нарича покаянието голямо разбиране. Един друг начин да гледам на живота. Покаянието е ум Христов. Започвам да гледам на нещата с ума на Христос. Докосвам ги, чувствам ги, разбирам ги, виждам ги по друг начин. Това е покаянието.
Затова тук авва Доротей казва, че и добродетелта, и злото, го градиш с малки събития, с малки неща. Когато аз имам такива убеждения вътре в себе си, е много логично, че това ще срещна в живота си. Ако вярваш, че си много грозен и това се е оформило от малък като представа в теб, и може да си много красив, но в огледалото да виждаш чудовище, буквално. Така че целият свят ще ти казва: „Красив си”, а ти ще се чувстваш ужасно. Когато това съществува, не е възможно да дойде нещо добро. Защо? Защото ти постоянно ще искаш да потвърдиш убеждението: „Аз не съм достоен да бъда обичан”. Така или няма да създадеш връзка, или ще се затрудняваш много във връзката си. Или когото намериш, рано или късно ще прогониш човека. И дори ако намериш някой добър мъж или жена в живота, тъй като вътре в себе си чувстваш, че не заслужаваш това, ще убиеш това добро. Това е вината за радостта, за която говорим. Чувствам се виновен за радостта. Защото дълбоко в мен имам убеждението: „Не заслужавам. Не заслужавам нещо добро в живота си”. Това е дълбок отпечатък, още от детството. И това се възпроизвежда непрекъснато в един автоматичен поток. Неспирно се възпроизвежда вътре в нас. И тъй като е дълбоко убеждение, носи резултат. Ако не е така, както го казвам сега аз, (а аз съм абсолютно сигурен, че нещата са така и че това, което виждаме, е резултат от нашите помисли), тогава как се обяснява, че и без да се промени нищо външно, когато аз се променя, се променя и животът ми? Как се обяснява? Когато аз се променя и променя убежденията си и се покая, и с благодатта на Светия Дух и с моето собствено усилие променя начина, по който виждам нещата и ги тълкувам, тогава се променят нещата в живота ми и идват и добрите неща, и благословенията в живота ми, и един човек ме обича, и една жена ме обича, и намирам добра работа. Какво се промени външно? Аз се промених и светът се промени за мен. Моят поглед към нещата се променя и светът се променя за мен. Затова Христос набляга толкова много на покаянието. Защото какво е покаянието? Покаянието в действителност, както Христос го вижда, е освобождение от миналото, за да видиш едно по-добро бъдеще. Това е.
Малките ежедневни неща са важни и ние трябва да им обръщаме внимание. Във отношенията ни с другите хора често казваме: „Няма значение, не пречи” за поведение, избори, мисли, действия, навици, наши или на другия. Това „няма значение” в отношеинята, за думите, които се повтарят, за ситуациите, които се повтарят, за навиците, които се повтарят, не е изцелително. Това е сметище на нашите чувства, сметище на трудните моменти, които ни нараняват, и казваме: „Остави го за по-нататък”. Но това се превръща във водовъртеж, който накрая ни поглъща и разрушава и не решава никакъв проблем.
Авва Доротей казва: „Малките неща изграждат основата”. Изграждат всеки ден. Стават суровина за сценарии, които по-късно съсипват връзката, когато не разрешаваш въпроса. Това е много важно да го разберем: във връзката не можеш да очакваш от другия да отгатва какво те тревожи. Кажи го, говори го, сподели го. Това са малките неща, казва авва Доротей, които често не забелязваме или към които сме безразлични и те стават големи. Както казва Аристотел, ако не изправиш дървото от малко, по-късно няма да можеш да го поправиш. Никога няма да се изправи отново. Така един проблем, ако не го решиш в началото му, по-късно ще бъде толкова голям и дотолкова ще се вкорени и ще стане модел на живот, че няма да можеш да го промениш. Затова трябва да се справиш с греха, със злото, с грешката, възможно най-бързо. Защото, когато отлагаш, тогава скоро няма да можеш да го изправиш.
По-нататък се казва, че неслучайно в духовния живот всичко започва от различаването на помислите. Отците не чакат да стигнем до страстите, за да станем бдителни. А от самото начало трябва да уловяме причината за дадена страст. Виждам, че напоследък съм нервен. Ще ви дам пример. Виждам, че се ядосвам много лесно. Нещо се случва. Потърси причината. Физиологична ли е, психологическа ли е, духовна ли е, демонична ли е? Не знам, но трябва да разбера. Защото, ако не я изследвам сега, докато е време, ще стигна до убийство след това. Има степенуване и в доброто, и в злото. Затова преди да нарастнат помислите, трябва да можем да се справим с тях. Ние смятаме за любов това „няма значение, не пречи”. Това, което анализирахме преди. Смятаме, че имаме време, че нещата ще се оправят по-късно. Страшно е, да се оженим за някого и да казваме: „Ще се промени по-късно”. Каквото виждате, това и ще вземете. Тези думи „ще се промени по-късно”, „нещо ще се промени по-късно”, ги забравете. Каквото виждате, това вземате. Няма да порасне, няма да се смали, няма да стане синеок, нито рус, нито ще му порасне коса. Това са външните неща. Е, шегувам се, но е сериозно. Когато виждаш една страст, една нагласа, едно разбиране, което на теб не ти допада. Внимавайте тук. Това изисква разсъдителност. Защото друга жена или друг мъж това, което теб те дразни, нея или него да не го дразни. Това не означава, че елементите, които мен ме дразнят и не способстват за създаването на връзка, са такива за всички. Тези неща са много относителни и субективни. Но изобщо не е относително, когато от самото начало нещо конкретно те дразни във връзката, да вярваш, че като се ожениш за него, ще разрешиш проблема. Той не се разрешава. Затова е добре преди да стигнем до решението, че ще живеем заедно за цял живот, и да дадем пред Бога това свято обещание, да знаем реалистично, че човекът, за когото ще се оженим, има едно, две, три добри неща и да обичаме и тях, и да прегърнем и тях, защото не обичаме другия само заради добродетелите му, но и заради слабостите му.
Ние смятаме за любов това „няма значение”, смятаме, че нещата ще се оправят по-късно и че не си заслужава да се притесняваме за малките и незначителни неща. Времето обаче не се превръща във възможност за поправяне, за изграждане, а проблемите, грешките и нагласите продължават и накрая разрушават и гасят пламъка на връзката. Разбира се, че не трябва да се притесняваме за малки и незначителни неща, но моята връзка, моят брак, връзката с един приятел, приятелка не е нещо малко и незначително. То е много важно. То е основният елемент в живота ми. То е ядрото в живота ми. С този човек съм призван да живея, да спя, да ям, да пътувам. От сутрин до вечер да го гледам. Важно е, това е моята най-важна връзка, този човек. Това не е без значение. И трябва да не се страхуваме да посочим какво ни дразни, да кажем: „Това, което правиш, ме дразни”. Но внимавайте. Има голямо значение начинът. Ако някой тук извади цигара и седне да пуши и му кажа: „Знаеш ли, братко, моля те, ако можеш, пуши навън, защото цигарата ме дразни, задушавам се, не мога”, това е едно, а съвсем друго е да му кажа: „Не те ли е срам да извадиш тук цигара да пушиш, негоднико?! Това ли е възпитанието, което са ти дали, да не уважаваш ближния си?!”. Това е напълно различно, макар че имаме един и същ проблем. Има голямо значение как казвам това, което ме дразни. Как го поднасям. И сега да вложим това във връзката. Ако аз дойда и ти кажа, че цял живот правиш глупости, цял живот си неуреден, това може ли да стане основа за разговор? Какъв разговор ще водиш след това? Ако не изградиш малките неща и не внимаваш в тях, и казваш: „Няма значение. Говоря на жена ми както си искам”. Но не е така. Използвай по-красив език. Не псувай, не унижавай другия човек. След това връзката не може да функционира и когато това положение се затвърди, връзката погива. Спри да се занимаваш вече с майка ѝ и с баща ѝ. Спри да се занимаваш с нейното семейство. Спри да се занимаваш с имуществото, което не са ти дали. Спри вече да го споменаваш. На 80 години си и продължаваш да казваш: „Не ми го даде тъстът ми”.
Повтарям думите на авва Доротей, за да ги помним: „Нашето напредване в добродетелта и греха започва от малките неща и завършва с големите, било то добрите, било то лошите”. Искаме да изградим добър живот, добри навици, добри нагласи, но трябва да започнем от малките неща. Кажи едно „Добро утро”. Кажи „Обичам те”. Подай една чаша вода. Грижи се за другия. Кажи кой е любимият ти цвят. Кой цвят ти харесва. Вземи подарък. Изненадай другия. Направи нещо красиво за него. Дръж се красиво. Изграждай малките неща, за да дойдат големите.
