Автор: Светослав Костов
Ето какво означава вяра, колкото синапово зърно. Какво иска стотникът от Бога? Той иска Бог да бъде, Който е: всесилен, всемилостив, вседържител — начало и край, Алфа и Омега, Онзи, Който всичко държи.
Какво блажено подражание на ангелите, които вършат Божията воля — както подчинените на стотника идват и отиват според думата му. Има ред в тази картина, наподобяваща небесното царство: „“върви” — и отива; “дойди” — и идва; “направи това” — и го прави. А в този божествен ред има спасение, защото не по ктиторството познаваме вярата му, а по това, че моли Христос за “слугата, когото много ценеше”, с любов към ближния и грижа за най-малкия, които Сам Спасителят ни известява.
Осъзнаваме ли примера, който ни се дава? Смирението на стотника разпознава и признава власт, по-висока от него самия. Живеейки в тази йерархия, осмисляйки реда, той разкрива самата динамика на вярата. Непокорната глава ще възроптае против това подчинение на Божия ред. Жестокото сърце в огорчението си ще презре празника на изцерението, забравяйки, че именно този ред е, който изцерява.
Пак, “игото ми е благо, и бремето ми е леко” (Мат. 11:30): не само е леко, но е благо! Блажен е слугата на покорния — покорният на покорния на Всевишния — и блажени са двамата, за които покорството е да седнат “отдясно на Отца”, изпълвайки видението на псалмопевеца и пророк — “Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна” (Пс. 109) … “Аз днес те родих” (Пс. 2).
Това е смирение от любов, което с възхвала на Бога изпълва недостижимостта Му. Покорството на Бога минава през любовта: любовта към Божия ред, любовта към Божия образ в ближния, любовта към Бога; та нали Божият ред се държи от любовта: “Бог е любов” (1 Иоан. 4:8). Нито страх, нито смущение (Иоан. 14:1), но любов е този ред; и които сме вън от него, Бог ни кани, защото имаме нужда от светлина, за да не бъдем в тъмнина (Иоан. 1:4-5).
Затова вярата ни да бъде по-голяма и повече от останалото ни, за да можем да се обърнем! Защото “нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” говори за нас, дошли “от изток и запад”, и защото когато св. Йоан Кръстител казва, че е наближило царството небесно (Мат. 3:2), той говори за Христос, Който е отпреди времената. Обърнете се, защото тук (и в обръщането, и в мястото на обръщането) е Христос; покайте се, защото тук е спасението; поклонете се в дух и истина, защото, без да е в истината, тоест в Христос, човек се намира извън Божествения ред, който е истина, и се намира в лъжа, тоест, където не е този ред, и където Той не е.
Именно така разбираме и какво означава синовете на царството да бъдат изхвърлени навън. Сами се изхвърляме: божественият ред е благодат и е по благодат. Но очаквайки благодатта, без да участваме в нея, ние я отричаме (Иаков 2:17); искайки място на трапеза в небесното царство, ние трябва да се озовем там, чрез Неговата помощ. Не защото това място не е дадено — “В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа” (Иоан. 14:2) — но защото вътрешно не сме се приготвили. Защото не се уповаваме.
Колко блажено е упованието в Бога, Който винаги, винаги на жертвата дава милост (Мат. 9:13). Затова “бдете”, казва Господ, и “който върши Моята воля…”
А Господ Иисус Христос дори не влиза в къщата и чудото се извърши.
Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове, амин!
