Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Когато слушаме евангелското повествование за чудесното насищане на пет хиляди души с пет хляба и две риби, вниманието ни е насочено най-вече към самото събитие. Как е възможно да се нахрани такова огромно множество с толкова малко количество храна? Но в Евангелието няма нищо случайно и аз бих искал да обърна внимание не на самия факт на чудесното умножаване на хлябовете, а на обстоятелствата, които съпътстват случилото се.
И така, многохилядна тълпа вече няколко дни следва Иисус. Хората слушат Неговите поучения, всеки има своя лична причина да продължи да стои тук, макар и да не е планирал това от самото начало. В даден момент учениците осъзнават, че събралият се народ е вече доста прегладнял. Тук трябва да кажем, че понятието „глад“ както са го разбирали жителите на Палестина по времето на Христос и нашата представа за „глада“ значително се различават. Днес ние имаме на разположение огромно разнообразие от храни и казваме, че сме гладни веднага щом почувстваме първите признаци на огладняване. А за хората, следващи Христос, е било нещо нормално да гладуват през по-голямата част от времето: като цяло хората са се хранили много по-малко, отколкото днес. Самото понятие за „пост“, между другото, предполагало не въздържание от месни и млечни продукти, а пълно въздържание от каквото и да е, включително и от вода — продукт от жизнена необходимост в гореща Иудея.
Затова думите на апостолите, че народът трябва да се разпусне, за да отиде в близките села и да потърси нещо за ядене, се отнасят за ситуация, която всеки момент ще се превърне в критична. Учениците виждат проблема и — тук внимавайте! — прехвърлят неговото решение върху плещите на Учителя. Разбира се, те предлагат и едно разумно от тяхна гледна точка решение: да се отпуснат хората, за да се погрижат сами за себе си. Но при положение, че вече се стъмнява — а това означава, че скоро ще настъпи нощта и хората ще се приберат в домовете си — дори и някой да успее да се добере до най-близкото село, така или иначе няма да намери храна. Учениците са достатъчно разумни, за да осъзнават това — но, от друга страна, те все пак са длъжни да направят нещо! Това обаче не е грижа, а само привидна загриженост за нуждите на хората с напълно предсказуем резултат — но за учениците е важно да направят поне нещо.
И сега си представете състоянието на апостолите, когато в отговор чуват думите на Христос: не е нужно никъде да ходят: вие им дайте да ядат! Тоест те чуват от своя Учител едно практически неизпълнимо указание, затова веднага излагат пред Иисус цялата абсурдност на Неговото разпореждане: това е невъзможно, ние имаме всичко на всичко пет хляба и две риби, които няма да стигнат дори на нас самите да се нахраним!
И в тази остро кризисна ситуация, от който няма никакъв изход, в делото се включва Сам Иисус. Той казва: „Донесете Ми ги тука и настанете народа“. Това е апогеят на ситуацията. Обективно погледнато има две риби и тълпи от изморени, гладни хора, които не разбират защо ги карат да насядат, когато е пределно ясно, че храна няма. Не зная какви мисли са занимавали апостолите, докато са раздавали хлябовете, но важното е не това, а фактът, че са ги раздавали. А отговорът на въпроса — дали ще стигне за всички, или не — посредством вярата си апостолите са оставили на Учителя.
Евангелието днес ни показва един много важен житейски пример. Когато нямаме никаква яснота как трябва да постъпим в дадена кризисна ситуация, е нужно да последваме примера на апостолите: да връчим своя проблем на Христос и да направим онова, което изглежда най-очевидно. А за останалото — да се доверим на Него, и нашият Бог Сам ще ни помогне и ще ни подскаже. Ще направи онова, което е отвъд всякаква човешка логика!
