Автор: Светослав Костов
Тази неделя наричаме Неделя на блудния син.
Когато наричаме сина „блуден”, добре е да вникнем как той самият вероятно се припознава — след завръщането си, след този съвършено повратен момент. За него той е спомен — какво е вършил, за да не върши; в какво положение се е намерил и кое положение го е откупило оттам. Да, за нас той е останал блуден син като пример, но той не е останал завинаги блуден син. Той е изгубеният син, който се намери. Това е неговото истинско положение. Нашият фокус не бива да се задържа върху блудството (по старозаветному, отстъпването от Бога) като осъждение — дори в самото положение на блудство, то препраща неотменно към първоначалното положение, отново към синовството. Акцентът е върху сина, защото синовството не се губи. По Божий образ и подобие сме сътворени. Да не забравяме защо Христос слезе да ни изкупи: за да може да възстановим това Божие синовство.
Пред Пасха имаме думите на Спасителя в Матей 23:37: „Иерусалиме, Иерусалиме (…) Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!”. За Божието синовство Писанието ни говори на много други места: „И кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък?” (Лук. 11:11); „Ще забрави ли жена кърмачето си (…) Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя” (Ис. 49:15); „Погледнете птиците небесни (…) нито жънат (…) и вашият Отец ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях? (…) А колко е по-скъп човек от овца!” (Мат. 6:26 и 12:12).
Синът, разбира се, се покайва — „съгреших против небето и пред тебе”.
Мъртвородени в греха, когато познаем това свое синовство, ние се раждаме отново — „беше мъртъв и оживя”. Евангелието не противопоставя двете състояния, не казва „но оживя”, а ги обединява с „и”. И беше мъртъв, и оживя, в един Човек. Това е неспиращото удивление от тайнственото съчетание на тези две естества в момента на новорождението от мъртвост към живот, всеприсъстващата възможност за покаяние, отобраз на Самия Христос, Богочовека, Живия, Който беше мъртъв и оживя (Лук. 24:5).
И ето, „затичва” се към нас Божията любов и носи неочаквана радост.
За завърналия се син, който казва: „не съм вече достоен да се нарека твой син”, тя е напълно неочаквана. За него е невидимо, мнимо, само в спомен бащиното утешение. Но той го открива в преизобилие, обсипан с дарове, новооблечен (както ние в Христа), без дори една дума осъждение за разпиляването на по-рано изпросения дял, защото синовството е по-силно от греха. За брата това е неочаквана щедрост. Той недоумява за реакцията, разсърдва се на радостта, защото Божията любов може да бъде огорчаваща, когато не я споделяме. Но му се казва: „трябваше да се развеселим” — братът в този момент познава за пръв път отеческата любов. Макар винаги да е бил „с него”, едва сега той „вкуси, че Господ е благ” (1 Петр. 2:3). Така на онзи, „който не люби брата си, когото е видял” (1 Иоан. 5:20), Бог се разкрива чрез преизобилната Си любов към другия, към падналите и към покаялите се. И как дори това покаяние се е случило неусетно, е още по-удивително, когато за бащата идва неочакваната радост да види сина си жив — не блудника, не покаялия се, а живия. Става му „мило”, „защото го е дочакал” (Лук. 15:27), „да се отвърне (…) и да бъде жив” (Иез. 33:11). И тъкмо тази небесна радост (Лук. 15:10) разкрива синовството: радостта е негово начало и потвърждение. В бащината радост се познава синовството и синовството разкрива бащината радост (Прит. 10:1). „Който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан. 14:9) и „което твори Той, това твори също и Синът” (Иоан. 5:19) — в синовството познаваме Бога, единия Благ (Марк 10:18). В положението на сина, който е винаги при бащата, няма да бъде тъй явна тази радост — тя се простира тъкмо колкото е отдалечен синът. Любовта е така отявлена именно при динамиката на отделянето на сина, осмисляща и самобитността на Христос като въплътено Слово.
В отговор на нашето „ставане и отиване” при Бога, Той „няма вече да си спомня” греховете, всички ще Го знаят като Благ и Човеколюбец (Иер. 31:34). Нека не оставяме библейският разказ да застине, но да бъде жива картина пред сърцата ни, и както многократно в Евангелието народът се чуди на Божията милост, когато Господарят дава щедро дори на последния работник, да разберем колко е неочаквана и безгранична тази любов. Нашето покаяние не подозира своята награда. Ние осъзнаваме Божията благодат в неочакваната радост и тя ще бъде неизказана.
Подготвяйки се за предстоящия пост, нека си спомним, че синът дори не дръзва да поиска своето синовство, а се надява единствено на дял с наемниците. Но ето, ние знаем какво означава да бъдем Божии раби — ние сме наемници, но още повече сме синове божии (Мат. 5:9) и в Неговата безкрайна благодат се подвизаваме. Трънен венец носи тази слава в света, както Каин уби Авел (1 Иоан. 3:12) и Евангелието ни казва, че трябва да пострадаме малко (1 Петр. 5:10). Но не защото Сам Бог ни увенчава така, а защото ние гледаме през греха към Бога — като от морските глъбини към светлината — и Бог пак ни увенчава с радост. А на небето, отдясно на Отца, там радостта е пълна.
Божието благословение да бъде върху всички нас — които бяхме мъртви и оживяхме, които сме изгубени и ще се намерим. Амин.
