Автор: Светослав Костов
Когато говорим за страх Божий, ние често разбираме други форми на страх, които е добре да съзнаваме. Страх да не бъдем осъдени. Страх, с който съвестта ни прошепва „недостойни”. Страхът да пристъпим към Бога, който често ни спъва по пътя ни като християни. Да „се смирява” човек (Лук. 18:14) е болезнено — тази болка понякога оприличаваме на Божие наказание или пък на повод да стоим сковани, без движение напред духовно. Но тя е послевкус от прегрешението, а не реалност; тя е оръжие тъкмо на гордостта, когато дойде време да я изгубим. От тази болка нямаме повод за страх. Защото не страхът, а смирението стои в основите на живота с Бога.
Митарят, както и прокажените, за които преди седмица ни говори Евангелието, застават отдалече, когато призовават Божията милост. С нашата отдалеченост от светостта ние признаваме, доколкото се доближаваме до нея, Кой е Бог: „Един е Свят, Един е Господ, Иисус Христос”. Благоговейният страх е страхът, който цялото творение изпитва пред Него, както пеем във вечерния псалм — „Погледне към земята, и тя се тресе; допре се до планините, и те димят” (Пс. 103:32). С този страх ние не се плашим, а признаваме Господа; с този страх ние Го възхваляваме. Защото какъв страх може да ни отдалечи от вечността? А и Словото ни учи на друго: страх няма у Бога (Ис. 12:2; 2 Тим. 1:7).
Ето и безстрашието на вдовицата, която моли настойчиво, с вяра. На друго място Христос дава подобен пример с молещия посреднощ за хляб, който поради своята „безочливост” получава (Лук. 11:8). Каква е вярата ни, когато наистина имаме нужда? Тогава тя се задълбочава така, че всичко друго отпада; заприличва на въздуха, който дишаме; тогава само вярата ни крепи и ние разбираме, че можем да живеем изцяло по вяра; че освен вяра друго не би и могло да ни бъде нужно. Бог ни учи на тази вяра чрез постоянната молитва (Лук. 18:1), чрез изпитания, понякога чрез забавяне — за да видим, че колкото и ние да Го забравяме, Той не ни забравя. И да знаем, че такова е упованието в Бога — безусловно, пълно, докрай (Лук. 18:8).
Нужни са и страх, и вяра, за да се смирим. Ако имаме страх, той ще ни доведе до познание за Бога. Ако прибавим и вяра, тя ще усмири нашата воля, за да каже „да бъде” на Божията воля (Лук. 22:42). Така ние, разбрали пред Кого заставаме, заставаме и с приклонени глави, смирено. Но ето какво прави смирението: прави път на любовта. Любовта, която кара грешника (митаря) да влезе в Дома Господен. Той ридае, бие гърди, но неговото покаяние е насочено, то очаква, напълно и без маски, доброто от Бога — това е любов. Тя превързва раните на разкаянието и го въздига в покаяние. Благоговеен страх може да имаме отдалече; вяра може да имаме и извън храма. Но любовта е нещото, което прави крачката към Бога; тя е онова, което ни обвързва с Него, онова, с което Той ни призовава и което покрива множество грехове (1 Петр. 4:8). Чрез нея ние откриваме Христос.
В днешната неделя Словото ни насочва в дълбините на духа към Евхаристията.
И тъй, братя: със страх Божий, вяра и любов пристъпете.
Божието благословение да бъде върху всички нас. Амин.
