ТАЙНАТА НА БОЖЕСТВЕНАТА ЛИТУРГИЯ

Автор: о. Спиридон Василакос

Подготвил: Константин Константинов

За да разберем събитието на Божествената литургия, трябва да разберем, че тя е път — кръстен път, който води към Възкресението. Ако някой пожелае да изучава Новия Завет, Светото Писание, Божието слово, с помощта на светите отци на Църквата, ще открие, че в него има множество пътища, които всъщност не са нищо друго освен самата Божествена литургия. И това е нещо поразително.

Нека си припомним десетимата ученици след Възкресението на Господа. Юда отсъства, Тома отсъства, а Христос идва и застава посред тях, казвайки: „Мир вам“. И тогава човек осъзнава, че това е истинска литургия. Същото се случва и по-късно с Тома. Затова светите отци казват — не защото са го прочели някъде, а защото са го преживели — че Божествената литургия не е нищо друго освен присъствието на Христос. Това е Литургията.

Нека си припомним и пътуването на апостолите Лука и Клеопа. Тяхното тръгване започва от болката и разочарованието им, защото техният Учител бил разпнат, а те вярвали, че Той е Спасителят, Месията. Чули са Го да казва, че е Животът и Възкресението, а видели Живота разпнат на кръста и Възкресението — положено в гроб. Разочаровани са и тръгват по своя път. Ако човек се вгледа внимателно в този път, ще разбере, че и той е литургия.

Лука и Клеопа вървят заедно — и това е изключително важно. Какво правят? Единият споделя на другия болката си, горчивината, отчаянието и скръбта на сърцето си. Това са научили до Христос — да бъдат заедно. И както Господ казва: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях“. Това учениците го преживяват реално. Единият подкрепя другия, единият държи другия, опитва се да го утеши, да му даде сили.

Тези двама души срещат Онзи, Който им разкрива истинския Месия — не чрез човешки мнения, а чрез псалмите, пророците и Божието слово, чрез Светото Писание. Тоест Христос им открива Писанията, както става и в Литургията, когато се чете Евангелието. И ги води там, където води всяка Литургия — към Самия Христос и към Възкресението, където Христос става жив опит за човека.

Затова след това ев. Лука, ап. Тома и всички ученици не правят нищо друго, освен да предават на всеки човек този опит от Възкресението — истината за Христос, истината, която освобождава човека.

Нека видим и друго. Когато ап. Тома идва, а учениците му казват, че видели възкръсналия Господ, той се съмнява в думите им. Но те не го отхвърлят. Десет души са поставени под съмнение от един човек — и въпреки това не го отблъскват. Както ев. Лука подкрепя ап. Клеопа, а ап. Клеопа — ев. Лука, така и десетимата ученици подкрепят ап. Тома.

А това не е било никак лесно. Защото учениците вече живеят радостта на Пасха, а ап. Тома все още се намира в тъмнината на Разпети Петък. Това е тежко и за тях, и за него. Но той остава с тях, а те търпеливо го изчакват, докато и той измине своя път към Възкресението и стигне до изповядването: „Господ мой и Бог мой“.

Така започваме да разбираме какво е Божествената литургия. Литургията е Самият Христос — Неговото присъствие. Това е Тайнството, което събира разпръснатите Божии чеда. Това е събранието, общението с Христос и единството помежду ни.

Св. Игнатий Антиохийски пише в Посланието си до Ефесяните: „Преломявайки един и същ хляб, който е лекарство за безсмъртие, противоотрова против смъртта, за да живеем вечно в Иисус Христос“. Колко силни думи! В Тайнството на Литургията човекът се изцелява от смъртта и от всичко, което носи смърт.

В това събрание човек се съединява с братята си, причастява се с Христос и побеждава смъртта. Това е Литургията. Това е Църквата. Това е раят. Това е Възкресението.

Но трябва да видим и как отиваме на Литургия. Ако някой ни попита: „Как стигаш до храма?“, ние вероятно ще му обясним улиците и пътищата, по които минаваме. Но това е само пътят до сградата, не пътят към Тайнството.

Кой е истинският път към Литургията? Как човек влиза в това събрание, в това единство, в тази победа над смъртта? Как стига до причастието с Христос?

За това говори великият духовен отец на Църквата — старецът Емилиан Симонопетритски. Той използва образ от Стария Завет. Израилтяните стоят пред стените на град Йерихон — град, който желаят да превземат. Стените са високи и непревземаеми. Затова изпращат съгледвачи, за да разберат какво има вътре.

Старец Емилиан казва, че и ние имаме свои „съгледвачи“. Това са светците. Те са онези, които вече са влезли в тайната на царството Божие и са се върнали, за да ни кажат какво има вътре — какво е Литургията, какво е животът в Христос, какво е Възкресението.

Това са светците на Църквата.

Те са влезли, вкусили са от тази реалност и се връщат, за да предадат на хората своя опит. Идват, за да го споделят и с нас. Затова светоотеческото слово е толкова важно и ценно — защото е плод на жив опит и преживяване. Не е просто знание, придобито от книги. Светците са пътували духовно, с Божията благодатт и чрез Светия Дух, в тази духовна реалност.

Светците са Божиите съгледвачи. Те идват, за да ни открият тайните на Бога — по-точно, за да ни открият и дарят Божиите тайни, чрез които Сам Бог се явява на човека. А чрез това откровение човекът се възпитава, просветлява, освещава, изцелява и спасява.

Така израилтяните изпращат съгледвачите. А когато те се връщат, какво носят? Носят богатствата и красотите на града — големи гроздове, скъпоценности, плодове. Старецът Емилиан казва, че те донасят всичко ценно и красиво от този град. И когато народът вижда тези плодове и красоти, в сърцата им се ражда копнеж — копнеж, способен да събори стените, да преодолее препятствията и да ги накара да завладеят града.

Това правят и светците. Те ни носят съкровищата на Божиите тайни. И тези съкровища, които ни разкриват Божиите съгледвачи — светците — възпламеняват сърцето ни.

Ето тук започва първият път към Божествената литургия: копнежът, жаждата по Христос.

Мнозина са виждали — или поне са чували — за старците на Света гора и в други манастири, които стоят пред вратата на храма още в два часа през нощта и чакат тя да се отвори в три. Те имат такъв копнеж, че не могат да спят. И тук идва думата на един голям поет: „Бог е това, което не ти позволява да заспиш“.

Тези хора имат такава жажда и глад за Бога, че нито студът, нито жегата могат да ги спрат. Нищо не им пречи. Защо? Защото чрез светците са познали богатството на Божиите тайни и на богослужението. Техният покой е Христос — Христос, Когото преживяват и приемат в Литургията. Този копнеж и тази вяра са силата, която може да събори стените и да премести планините. И именно този копнеж по Христос ни липсва днес.

В неделя чухме думите: „Обичайте враговете си“. И вътре в нас нещо се възпротиви. Разумът ни се разбунтува. „Как е възможно да го обичам? Той ме е наранил, обидил, потъпкал е всичко.“ Но ако имах този копнеж по Христос и тази вяра в Него, тогава планината между моята душа и душата на другия човек би могла да се премести.

Това ми липсва. Има преграда между душата ми и Бога. Ако имах този копнеж и тази вяра, и тази преграда би се разрушила. Биха се разместили скалите, тежестта, ожесточението — всичко онова, което ни изглежда непреодолимо.

Този копнеж е толкова силен, а тази вяра има такава мощ, че може да премества планини и да събаря крепостни стени.

Именно този копнеж и тази вяра са пътят към Божествената литургия. „Ранил си ме с копнеж по Тебе, Христе“ — така говорят светите отци и църковните песнописци. Този копнеж, тази любов, този духовен пламък — това липсва на човека.

Понякога казваме: „Уморявам се, когато се моля. Отегчавам се на Литургия“. Какво ни липсва? Липсва ни именно този копнеж и тази любов към Христос. Когато човек обича истински Христос, той иска да Му говори, да изрази онова, което носи в сърцето си. От този копнеж са се родили всички химни, всички молитви, всички моления и въздишки през вековете. Влюбеният човек не може да спи. Той копнее да бъде с любимата и да ѝ открие сърцето си. Такива са светците в Божествената литургия, в богослужението, в почитта към света Богородица и светиите. Това именно ни липсва. Понякога идваме на Литургия просто по навик. Но ако пазим този копнеж и тази вяра, тогава те ще раждат в нас молитвата, молението, плача и благодарността. Те ще ни задържат в Литургията. Защото в Божествената литургия няма нищо, което да не е Христос.

И така, понякога чуваме: „Остави всичко, за да влезеш в Литургията“. Но всъщност не оставяй нищо. Вземи всичко със себе си. Можеш да го направиш. Вземи всичко и всички със себе си. Какво означава това? Това може да е работата ти, грижите ти, тревогите ти, скръбта ти, безпокойството ти, болката ти. Могат да бъдат и хората около теб — онези, които те обичат, онези, които те нараняват, онези, които те уважават, и онези, които те унижават.

Ако искаш истински да влезеш в Литургията, вземи всичко това със себе си. Защо? Защото в Божествената литургия се говори за всичко. Тя говори за болката ни, за скръбта ни, за изкушенията ни, за умората ни. Говори за днешния ден. Говори за бъдещето ни и за миналото ни. Нищо и никой не отсъства от Литургията.

Но вземи всичко това не за да се измъчваш, не за да се тревожиш и да мислиш непрестанно за него, а за да го предадеш на Христос, Който е там. Да Му го принесеш и самият ти да се принесеш на Неговата любов и милост. Литургията не отхвърля нищо човешко. Вземи всичко, което имаш. Вземи и самия себе си. Ела в Литургията не за да „решиш“ проблемите си, а за да ги предадеш. Не за да се измъчваш с мисли, а за да се молиш. Не за да се изпълниш с тревога, а за да намериш мир.

Защото всичко, което предадеш на Христос, придобива друго място и друг смисъл в живота ти. Това, което държиш само за себе си, те натоварва и смачква. Но това, което Му повериш, Той ти го връща преобразено — така, че вместо да те разрушава, те съгражда; вместо да ти вреди, ти помага; вместо да те помрачава, те просветлява; вместо да те тревожи, ти носи мир.

Нищо не отсъства от Божествената литургия. Отсъстват ли нивите на земеделеца? Работата на човека? Болката, тревогата, грижата? Нищо не липсва. Ако някой прочете древните литургични текстове — например Литургията на свети Марк, с която се е занимавал свети Нектарий — ще види, че там има молитви дори за водите на река Нил: когато прелеят, да не причиняват гибел, а да напояват земята. Ето това е Литургията — всичко се принася на Христос.

И знаете ли кое може да ни измъчва, да ни разрушава? Това, което остава извън литургичния живот. Това, което оставяме „навън“. Всичко, което съм и което нося, трябва да бъде принесено на Христос.

И когато донеса всичко това в Литургията, се случва нещо удивително. Както пеем в Акатиста на Божията Майка: „Като видяхме странното рождение, да се отдалечим от света, пренасяйки ума си на небето“. Защото нито тревогата, нито болката, нито грижите ни могат да намерят покой някъде другаде, освен в Христос.

И когато видиш Христос и Му предадеш всичко, тогава настъпва мир. Сърцето се успокоява. Душата се уталожва. Защото вече знаеш в Чии ръце се намира всичко. И тогава човек започва да живее небесното още тук, на земята. Защото Божествената литургия е именно това — срещата между небето и земята.

Но има и още нещо. В старите манастирски храмове до входа често са изобразявани свети Моисей Мурин и света Мария Египетска. Защо? Защото в Църквата всичко говори. Ако човек утихне поне малко в себе си, ще чуе какво му казва Църквата. Тези светци ни показват, че истинският вход в Литургията е покаянието — покаяние, родено от смирение.

Така човек влиза в храма: със смирение, с тишина в сърцето, с готовност да остави всичко в Христос. И тогава започва да прилича на кръвоточивата жена от Евангелието, която не желаеше нищо друго, освен да се докосне до Христос. В своята скритост и мълчание тя викаше към Него с цялото си същество.

Защото именно това е Литургията — влизане, за да се докоснеш до Христос.

И колкото повече осъзнавам кой съм аз, толкова по-дълбоко разбирам Кой е Той. И колкото повече разбирам Кой е Той, толкова по-ясно виждам себе си. Тогава човек стъпва върху истината — истината за Бога и истината за собствения си живот. Защото ако не вървиш в истината, а в заблуда и самозалъгване, ти сякаш вървиш, но всъщност стоиш на едно и също място. Изтощаваш се, уморяваш се, но доникъде не стигаш.

Човек може да върви само върху земята на истината. И затова Господ казва, че истината освобождава човека. Защо? Защото само върху нея човек може да върви.

И виждам смирението — виждам кой съм аз. И колкото повече го виждам, нека си спомним св. ап. Петър в лодката. Когато започна да вижда кой е Христос, че Той е Бог, какво почувства? Това е Божествена литургия „със страх Божий“ — онова благоговение. Не страх, защото Го обичам, а дълбоко свято благоговение. И виждайки Божията истина, той разбра и своята истина. Виждайки рая, който е Христос, той видя своята нищета. Виждайки светлината, която е Христос, той видя своята тъмнина. И казва: „Господи, върви си от мен, защото съм грешен човек.“ И точно когато човек каже това — „не съм достоен“ — той вече стъпва твърдо по пътя към Божествената литургия. Там е тайната.

Когато липсва смирението, което ражда изповедта, ние отсъстваме. Представете си: в събранието, в Литургията — Той е Присъстващият, а ние отсъстващите. И няма среща.

Смирението означава да бъда истински присъстващ пред Бога — без маска. Да изповядам това, което съм. Този копнеж, тази любов, тази жажда, тази вяра, това оставяне, тази изповед — всичко това прави човека присъстващ.

Но ако отсъстват копнежът, любовта, покаянието, смирението, изповедта, осъзнаването на моята недостойност пред Божията истина — тогава сме отсъстващи. Христос е присъстващ, а ние — не.

И затова този копнеж, тази вяра, това смирение събират, отварят, разтърсват и предават сърцето на Христос.

Колко пъти казваме думи в църквата, без да разбираме какво казваме? Или ги казваме механично, защото сме свикнали. Понякога дори се хвалим, че знаем Литургията наизуст, а не сме я преживели.

Но когато има смирение, покаяние, копнеж и любов към Христос, тогава става нещо удивително: сърцето се издига. Къде се издига? Към устата — думата става жива. Дори една дума от Литургията може да стане „въздух“, с който душата се издига — да слезе в дълбочината на човека и да се изкачи до Божиите висоти. Литургичните текстове така са написани: сърцето става слово, и словото става път — към дълбините и към небето едновременно.

И тогава разбираме кое е най-голямото препятствие за Причастието: да смятам себе си за достоен. Това е най-голямата пречка. Защото означава липса на смирение, липса на изповед, липса на любов и доверие към Христос.

Дарът не се „взема“ — той се дава. И най-опасното е да мисля, че съм по-добър, по-достоен или по-свят от другия. Това са пречки.

И така влизаме в Божествената литургия с думите: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух“. И, както казва старецът Емилиан, в този момент се отваря прозорец. И през него виждаш царството Божие — Отца, Сина и Светия Дух. И човек разбира, че Литургията не е просто служба, а самото откриване на Божието царство сред нас.

И е наистина потресаващо да видим това, което казва преподобни Ефрем Катунaкийски. Той го казва в годините, когато вече е бил сляп — защото виждал с душата си, виждал духовно. Очите на душата му били отворени. „Колко силно желая да произнеса това: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух”.“ И го казва по такъв начин, че човек усеща как в този момент се отваря прозорец.

Бог се открива и разкрива, а човекът се затваря, крие се и се свива в себе си. Свидетел за това е Адам. Божията любов го търси, въпреки че той я е отхвърлил. Бог му казва: „Адаме, къде си?“ — и му се открива, дава му всички условия. Но Адам се крие. Той не може да понесе тази любов.

Имаме Бог, Който се открива, и човек, който се затваря, заключва се в различни състояния, изолира се и се крие. И целият ни живот често е именно такъв — затворен, откъснат, без общение.

Човек тогава прилича на животни, взети от естествената им среда и поставени в клетки — и те се блъскат, защото са създадени за свобода, за простор. Същото е и с човека, когато е духовно затворен. Сам си прави клетката. Сам си създава затвора. Аз самият изграждам своята тъмница и после страдам вътре в нея.

И така — човекът, създаден за безкрайност и вечност, се оказва заключен в малка клетка и живее като пленено животно. И после се чудим защо животът ни или животът на другите е такъв.

В Божествената литургия виждаме нещо съвсем различно. Имаме малкия вход с Евангелието и великия вход със светите Дарове. Имаме Бог, Който излиза, за да срещне човека, и човек, който почти никога не прави героична изходна стъпка — да излезе от себе си, от егоизма си.

И в самата тайна на Литургията виждаме още нещо много важно: човекът до нас. Едно е да живееш човека в семейството, на работа или в ежедневието. Но присъствието на Христос дава съвсем друга дълбочина на срещата ни с него. Напълно различна реалност. Защото Христос е „посред нас“.

Ако не се срещнем в Христос, всъщност никога не се срещаме истински — дори да живеем заедно. И Той казва: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“. Това означава — вяра в Мен, в любов към Мен. И тогава не срещам само Христос, но срещам истински и другия човек. Там го откривам, там разбирам какво означава истинска среща. Христос тогава открива моята болка на другия и неговата болка на мен. И човекът, когото съм отбягвал или не съм обичал, започва да става близък. Но ако не сме се срещнали в Христос, сме се изгубили — дори да сме заедно. Срещнали сме се в егоизма и сме се отчуждили. Срещнали сме се в страстта и това е станало използване един на друг.

А в Литургията радостта от Христовото присъствие става радост и от присъствието на другия човек. Извън Литургията често другият е източник на напрежение или тъга, но вътре — ако го срещна в Христос, с покаяние и смирение — той става радост. Защото тогава започвам да живея другия чрез Христос — да го виждам, да го усещам, да го приемам истински. И думите на Христос не са просто емоция или теория, а дълбока истина. Когато казва, че който обича баща или майка повече от Него, не е достоен за Него, това означава: ако не ги обичам чрез Христос, няма да ги обичам истински. В Христос се учим на истинска любов — жертвена, смирена, а не егоистична или користна.

И така, в това Тайнство на Литургията Христос излиза към нас, а ние сме призвани да излезем от себе си. Имаме Христос, Който излиза, и човек, който трябва да не се скрие. И чрез този „героичен изход“ от себе си човек участва в Христовата радост — радост, която се превръща и в радост от присъствието на другия.

Както казва свети Юстин Философ: „една душа, едно събрание, една Църква“ — тайнство на срещата в Литургията.

И един малък пример: едно дете казало на баща си, че когато излизат от църквата, му се струва, че е настъпил нов ден. И това е дълбока истина — защото Литургията наистина ни въвежда в нова реалност. Св. Йероним казва, че не празникът създава събранието, а събранието създава радостта. И тази радост има сила да изличи тъгата и раните между хората.

И така, в Литургията виждаме малкия и великия вход — виждаме Христос, Който преминава между нас чрез Евангелието. Евангелието е Самият Христос, то е нашата свобода, изцеление, възкресение и ново раждане. Евангелието излиза и Христос преминава помежду ни. Малко след това се пее Трисветата песен. Това означава че чрез Евангелието човекът се въздига там, където първоначално е бил — в първоначално си състояние. Онзи момент, в който той „се храни“ от Божията любов — от своя Творец. И всичко, с което се храни и което приема от Бога, се превръща в славословие и благодарност. Чрез Евангелието човекът се издига до висотата и мястото, от което е паднал — когато отказал да участва в тази Божия любов. И така се връща в истинската си природа. А каква е природата на човека? Да прославя Бога.

Издига се до това високо състояние. И разбира се, светците — нека си спомним свети Спиридон — са живели именно това. Те са били като ангели, служейки на Бога. Както се казва за него: „Ангели имаше за съслужители, пресвещени отче“. Тогава разбираме какво е Божествената литургия: къде ни поставя, какво преживяваме, как се въздигаме. Всичко в нея е преобразяване, възнасяне, възкресение.

Да си спомним и свети Атанасий Атонски, за когото пеем: „на твоето житие в плът се удивиха ангелските чинове“. Тоест дори ангелите били поразени. Божествената литургия е това — ангели и хора заедно, във висотата на славословие, където се хранят с Божията любов и я връщат като благодарност: „Твоя от Твоих“.

В първите векове на Църквата е имало и оглашени — хора, които още не били кръстени. Обикновено се кръщавали в нощта на Възкресението и се подготвяли чрез поучение и духовно наставление. Но тъй като не можели още да участват в Тайнството, Църквата учтиво казвала: „Оглашени, излезте“. Но в същото време: „Да се помолим за оглашените“. Каква красота! Те си тръгват, но не са изоставени — придружени са с молитва.

Но ние, когато чуем „Да възлюбим един другиго…“, оставаме. Всяка дума в Литургията е стъпало — или се изкачваш и оставаш, или слизаш и отпадаш.

В древните времена хората дори се целували като знак на единство — „целувка в Господа“. Но не лицемерно, „като Юда“. Трябва да бъдеш истински.

За да пристъпиш към Причастие, трябва да обичаш Христос и човека до себе си. Дори онзи, който си готов да напуснеш или който те наранява — ти го носиш в молитвата си. И това не е преструвка, не е фарисейство, а истина на сърцето. Защото другият е икона на живия Бог. И затова не можеш да го унижиш — защото Бог го обича, Христос го почита.

Така виждаме, че любовта не е просто чувство, а доказателство, че сме родени от вода и Дух. Тя показва, че Бог пребъдва в нас. Това е любовта. Това е Самият Христос. Това е присъствието на Самия Христос, а не емоционални състояния. Когато имаш Христос, имаш тази любов и тогава не можеш нито да унижиш другия, нито да го отхвърлиш, нито да му отмъстиш, нито да го намразиш. И не можеш да пристъпиш към Причастие без това състояние.

Тук ще ти помогне чувството за собственото ти недостойноство. Защото и ти дължиш, и на теб ти дължат — и може би ти дължиш много повече, както казва Господ в притчата.

И в тази любов виждаме всички стъпки: копнежа, вярата, смирението, изповедта, покаянието, любовта. И така стигаме до жертвата.

Свети Евтихий Константинополски, живял във втората половина на VI век, казва: преди явната жертва на Христос на Голгота, Сам Той тайно се принесе в жертва на Тайната вечеря. Това е Божествената литургия.

И затова много от отците казват: Той е и Жертвата, и Жертващият се. Христос е Този, Който се жертва за човека.

А от човека се иска да принесе жертва — но не друг човек, а своето „нечовешко“ аз: своя егоизъм, своите вътрешни „зверове“, които разкъсват душата. Това човек трябва да принесе в жертва, за да достигне там. И когато наистина стигне дотам — когато почувства тази единство и тази любов към другия, тази почит и любов към Христос — тогава той наистина може да се причасти. Това означава не просто да се причастиш с устата си. Когато човек стигне дотам, целият се открива. Всичко в него се причастява с Христос. Целият човек се изпълва с Христос. Тогава се вижда как, в събранието, в Църквата, в любовта, съмнението на ап. Тома се превръща в изповед. Там всичко, което може да разруши човека, се разрушава.

Спомнете си св. ап. Петър — до него е и ев. Йоан, свидетелят на изповедта. Това е образът на изповедта: Христос по средата, ап. Петър от едната страна, ев. Йоан — свидетелят.

И какво прави ап. Петър? Изповядва се — не веднъж, а три пъти, колкото пъти е нужно, дори хиляди пъти, ако е нужно. Той дава своето отричане на Христос. И след като го дава на Христос, той преживява Божествена литургия — преживява изповедта, преживява срещата с Христос. И тогава казва: „Господи, Ти знаеш, че Те обичам“. Това е нещо потресаващо.

И виждаме Лука и Клеопа — всичко завършва на трапеза, на светата Трапеза. Те вървят по този път: имат Христос, държат се един друг, слушат Словото и накрая стигат до Трапезата, до Вечерята. И там Христос им се открива — Възкресението става техен опит. И те вече нямат какво друго да правят, освен да отидат по целия свят и да занесат този опит от Възкресението, да дадат на човека тази Божествена литургия, това присъствие на Христос.

Това е Божествената литургия. Така влизаме в нея. Така я живеем. И когато излезем навън, вече няма кого да обвиняваме, няма кого да съдим, няма над кого да се издигаме. Не виждам другия като по-нисш или като товар. Когато излизам от Литургията — която всъщност никога не свършва, а продължава вътре в човека — тогава казвам както св. Серафим Саровски:

„Христос възкръсна, радост моя!“. Това е опитът от Литургията. Нямам какво друго да кажа, защото това казва всичко. И така, когато виждам другия, ще виждам Христос и ще казвам: „Христос възкръсна, радост моя!“. Това е животът на Божествената литургия.