Автор: свещ. Филип Партенов
Източник: www.vichuga-voskr.cerkov.ru
Превод: Пламена Вълчева
Православието може да тържествува и тържествува в нашия свят не само по себе си, а чрез Възкръсналия Христос и изпратения от Него Дух Свети. То възтържествува в самото Възкресение, в Църквата небесна, в светиите, чийто живот е продължение на Христовото дело и Христовата любов. Но наред с това, в земен, социологически план православната вяра нерядко показва своята немощ и своята нищета. Не онази немощ, за която говори апостол Павел („кога съм немощен, тогава съм силен”), и не онази нищета, която ни явява Христос, Който, бидейки богат, осиромаша заради нас, за да се обогатим с Неговата сиромашия (вж. 2 Кор. 8: 9), а чисто човешката, греховната немощ и нищета. И колкото и странно да звучи, историческото събитие от 843 г., изначално несвързано с Великия пост, но отбелязвано през първата му седмица, в наши дни е повод не толкова за празнуване, колкото за покаяние.
Ако наричаме новозаветната Църква Нов Израил, то напълно уместно е да направим и следната аналогия: както старозаветният Израил странствал в пустинята, заблуждавал се, отклонявал се от Божиите заповеди, стигайки дотам да направи златен телец и други форми на идолопоклонство, така и земната църква (с малка буква и без значение от коя конфесия) странства през по-нататъшната история и повтаря в една или друга степен грешките и греховете на старозаветните израилтяни.
„Няма нищо ново под слънцето…“. Както Израил е бил „притча во языцех“ сред заобикалящите го често враждебни народи, така и православните са „притча во языцех“ в наши дни, при това най-често поради собствените си грехове. Затова неслучайно в покайния канон на преп. Андрей Критски е представена поредица от образи на старозаветни грешници, която всеки православен трябва да изследва със вътрешния си взор.
Въпреки множеството човешки заблуждения и изкривявания на вярата, кълновете на истината на Откровението все пак пробиват напластените предубеждения и „бабешки басни”, както стръкчетата трева пробиват каменистата почва и асфалта. Църковното изкуство, намиращо израз в почитанието на иконите, възтържествувало въпреки иконоборчеството, което от своя страна не възникнало случайно, а било провокирано от суеверията, суетата и идолопоклонството, появяващи се около иконите (вж. А.В. Карташов, „Вселенските събори”).
Но покрай същинското тържество на иконопочитанието, нерядко пренебрегваме и подминаваме една друга истина, свързана с него. По време на всяко богослужение се извършва кадене както на ръкотворните икони, висящи по стените на храма, така и на живи, неръкотворни икони, тоест на хората, които се молят в този храм. Това е напълно естествено: всеки от нас носи в себе си Божия образ (на гръцки „икона”) и подобие: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие” (κατ’ εἰκόνα ἡμετέραν καὶ καθ’ ὁμοίωσιν — Бит. 1: 26).
Всеки човек е жива икона на Бога, много често захабена и нуждаеща се от реставрация. Но ето, че освен за първото, твърде често условно-символично почитание, за другото не се отваря дума… Архимандрит Софроний (Сахаров) го е казал много правилно: понеже хората не виждат вечното божествено достойнство нито в своя ближен, нито в себе си, те са толкова зверски жестоки в своите взаимоотношения.
Словото обаче неизменно свидетелства: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“. И без тази любов всички истини на православието, изричани от нас, са като „мед, що звънти, или кимвал, що звека“. Затова не само всеки от нас, но и всички ние заедно трябва да осъзнаем общата ни нищета, в която толкова често попадаме. И вместо триумфализма с възраждането на анатематизми в Неделя на Православието, както вече някои предложиха (под тези анатематизми, впрочем, лесно ще попаднат почти всички наши енориаши во главе с духовенството), е по-добре да повторим вече чутите в първите дни на поста думи от книгата на пророк Даниил (3: 29-30, 33-34): „Защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконно, като отстъпихме от Тебе, и във всичко съгрешихме; Твоите заповеди не слушахме и не ги пазихме и не постъпвахме, както ни бе заповядал, за да ни бъде добре. (…) И сега не можем да отворим устата си; ние станахме за срам и похула на Твоите раби и на ония, които Те почитат. Но не ни предавай завинаги заради Твоето име и не разрушавай завета Си”.
„Трагизма на православната история винаги откриваме в триумфа на външното зло: преследване, турско робство, измяна на интелигенцията, болшевизъм. Но никога — „вътре“. И докато това е така, по мое мнение, не е възможно никакво възраждане на Православието“ (прот. А. Шмеман, „Дневници“).
И тъй, както предлага ап. Павел: „Изследвайте сами себе си, дали сте във вярата; сами себе си опитвайте“ (2 Кор. 13: 5). А също и дали сме в Църквата. В новозаветните текстове можем да намерим не една камара, а цяла планина от напълно убедителни оправдания за нас самите по отношение на външния нехристиянски свят (за „малкото стадо”, за това, че „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?”, за това, че истината никога и никъде не тържествува сред масите, че да се приобщиш към нея, означава да вземеш кръста си и да се отречеш от себе си, че мнозина не желаят да направят това и т.н., и т.н.), но въпреки това Словото ни напомня: „По плодовете им ще ги познаете”. А ние, ако не броим външното храмостроителство, имаме ли някакви добри плодове?…
