Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Ставаме свидетели на още един остър конфликт между Христос и иудейските законоучители. Пред Иисус е нещастният разслабен, който не само не е способен да си помогне сам, но дори и не може да измоли помощ за себе си. Милостта на приятелите му се оказва по-силна от всички външни формалности: те пробиват покрива на къщата — нещо, което е пропуснато от евангелист Матей, но е допълнено от евангелист Марк — и спускат разслабения пред нозете на Спасителя.
Каква била причината за острата, осъдителна реакция на книжниците — защото да обвиниш някого в богохулство било равносилно на смъртна присъда? Средностатистическият човек несъмнено би се зарадвал на едно такова изцеление, но, уви, книжниците помръкнали — сърцата им били обзети от паника. Пред тях стояло явното несъответствие между представите, които имали, и реалните събития: един неизлечимо болен човек си тръгва без чужда помощ, а Иисус директно заявява, че причината за болестта му са неговите грехове, които сега са простени. И то не от Бога, а от Самия Иисус!
Самата идея, че Иисус може да прощава грехове, била недопустима за съзнанието на правоверния иудеин. Има само Един, в Чиято власт е да „свързва и развързва“, да съди и оправдава — Вседържителят Бог, Творецът на мирозданието, Законодателят, с Когото разговарял боговидецът Моисей. Когато се принасят кръвни жертви в храма в Деня на изкуплението, отговорът на Бога може да е прощение на греховете. И това било напълно разбираемо за всеки иудеин. Но как така ще простиш греховете без никакви жертви и ритуали, без стоновете на обречените на смърт животни, които трябва да умрат вместо съгрешилите — това било просто немислимо. За иудеите съществувало само едно обяснение: Иисус се опитва да узурпира онова, което принадлежи само на Бога — следователно Той е богохулник. Същевременно виждайки безспорното изцеление, въпреки цялата си нарастваща антипатия към Иисус, книжниците изпаднали в недоумение.
Хората, които били покрай Христос в този момент, не са можели да си представят дори за миг, че пред тях стои не просто човек като самите тях, а непорочният Агнец, крачещ към Своя жертвеник, на който ще принесе Себе Си заради живота на всеки човек. Той не е узурпирал нищо: в Негова власт е да се разпорежда кога и на кого може да бъде дадено в дар онова, което съвсем скоро ще стане достояние на цялото човечество — правото на пълно примирение с Бога чрез жертвата на Неговия Единствен Син.
Именно по това важно нещо се различава християнинът от представителите на другите религии: ние имаме дръзновението да твърдим онова, което в другите религиозни системи се смята за пълно безумие — благодарение на Христос вече не сме врагове на Бога, а Негови близки приятели! И това съвсем не е, защото сме „добри“ и „правилни“, „безгрешни“ и „непогрешими“. От момента на кръщението ни посредник между нас и Бога Съдия е нашият Спасител, отговарящ вместо нас за нашите грехове. Само не бива да Му изменяме и да се отвръщаме от Него! А верността ни към Христос се изразява в това: да бъдем Негови подражатели, да изпълняваме онова, което ни казва в Евангелието, да се учим да обичаме, да търпим и да си прощаваме един другиму, защото именно на това Той е учил постоянно Своите ученици!
