Автор: Ивайло Борисов
Красотата ще спаси света.
Ф. М. Достоевски
Чували ли сте как някои от вярващите хора споделят мнение, че музиката, която изпълняваме в храма, не бива да е красива? Защото според тях прекалената красота замъглявала, туширала молитвеността на песнопението. Дали това е така?
Чувството за красивото е заложено в човека — съществува цяла наука, разглеждаща красивото — естетика. Щом е заложено в човека (а знаем Кой е неговият Творец), значи е добро. Нали така повествува и светата Библия: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). Чрез усета ни за красивото ние се родеем със Сътворилия ни и ако се съмнявате, погледнете природните хубости — колко красота и хармония има в тях.
Наистина съществува изкушението да създадеш художествено произведение, в което красотата да е самоцел. Някога в църквите е имало такива явления —изпълнявани са композиции, които пленявали ухото, но не и сърцето; композиции, негодни за молитвените събрания на вярващите. Самият св. Йоан Златоуст свидетелства: „Нещастен бедни човече! Трябваше с трепет и благоговение да повтаряш ангелското пеене… Но умът ти е омрачен от театрални сцени, и това, което е там, ти внасяш в Църквата”. Пак казвам — ние не говорим за голата, куха красота, която е неспособна да вмести в себе си духовното.
Някога хората смятали, че щом нещо е прекалено красиво, то е от дявола. Дори нещо повече — носителя, представящия красивото са считали за самия дявол. Т.е. страхът от красивото не е съвременно явление.
Например твърди се, че виртуозният композитор и органист Йохан Себастиан Бах обичал да се облича като беден учител и в такъв вид да се появява в някоя провинциална църква. След като вземал разрешение от местния органист да свири, Бах сядал и… Присъстващите в църквата били толкова изумени от великолепното му свирене, че някои, вярвайки, че обикновен човек не може да свири толкова красиво, бягали уплашени… Мислели, че това бил маскираният дявол. [1] Простете, но това е фрапиращо — композиторът останал в мислите и сърцата на поколенията като един от най-вярващите и талантливи творци, раждани на тази земя, да бъде сметнат за дявол. Но животът понякога е доста парадоксален.
Как става така, че вместо да оприличаваме злото с грозното — „злото винаги се оказва лош стилист“ (Йосиф Бродски), — ние сатанизираме красотата?
Наистина от Библията разбираме, че и дяволът се преобразява в светъл ангел, за да заблуждава (2 Кор. 11:14). Но забележете — той приема вид, който паразитира върху доброто, преправя се на светъл и красив, т.е. на такъв, какъвто не е.
Вероятно отговорът на въпроса за сатанизирането на красотата се крие в често срещаното противопоставяне на тялото и душата, в чиито християнски корени имаме право да се съмняваме — особено като се има предвид влиянието на Платон и неговия свят на идеите, надмогващ видимото. Това учение намира пролука и в християнството. [2]
Друга вероятна причина за дамгосването на красотата е факторът на съпътстващите я скърби — да си красив, да създаваш красиви неща е бреме, което не всеки би могъл да понесе.
Не на последно място бихме споменали и човешкия скептицизъм по отношение на съвършенството в земните му форми, който, разбира се, лесно би отпаднал в светлината на Христовите слова: „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48).
Нека не забравяме, че „цялата човешка цивилизация може да се обобщи като стремеж към красотата и сътворяване на красота“ (Теодора Димова).
Помислете — ако поставим като ръководно начало в църковното си музициране тезата, че то не трябва да е красиво, веднага трябва да приемем за меродавен критерий това, че то трябва да бъде некрасиво.
Пеене, което не е съобразено с артикулационни характеристики, с определена динамика на звучене, което е придружено с вялост и апатия, не може да бъде поставено за идеал. Разбира се, църковната музика не бива да е затворена в себе си. Защото нейната функция е да сочи нещо отвъд. Да, в този смисъл музика, която не сочи отвъдното, е неподходяща за храма — тя е концертна по своята природа. Но както гласи една мъдрост — заради злоупотребата не бива да се премахва употребата. Заради самовлюбеното пеене на някой църковен хорист или псалт не бива да се отрича качество от такова важно значение, каквото е красотата на пеенето.
Нека си отговорим на един такъв въпрос — дали пеенето примерно на св. Йоан Кукузел е било красиво и завладяващо? Нека дадем думата на известния византолог и музиколог Димитри Кономос: „Типичното Кукузелово песнопение е твърде изтънчено, майсторски аранжирано, много трудно и изискващо много широко вокално покритие.“ [3] Именно затова прозвището, с което Кукузел е останал в историята, е Ангелогласният. Простете ми, не съм чувал как пеят ангелите (преди време в интернет пространството някой бе пуснал един фалшив запис на ангели), но със сигурност е завладяващо. Все пак Бог е заобиколен от хиляди и милиони ангели, които не вярвам да Го славословят фалшиво и монотонно. Представете си една такава сцена — тя по-скоро би приличала на авангардна музика от ХХ в., умножена по хиляди (през миналия век са създадени изключително своеобразни музикални композиции, например такава за 12 радиоапарата, които звучат на различни честоти!?). [4]
Но нека оставим ангелския свят. Мога да кажа, че църковните певци, които ми допадат и които ме вдъхновяват, са все с красиви и завладяващи гласове. Красивата бленда е част от природата на гласа им.
Нека си спомним и за два примера от нашата история. Двама църковни певци, останали като еталон в областта на българското едногласно православно пеене — Христо Пулеков и Жеко Павлов.
Възрожденският просветен деец и даскал Христо Пулеков (†1889), родом от Копривщица, бил толкова сладкогласен певец, че богомолците се прехласвали по пеенето му — ненапразно е бил признат за един от най-добрите църковни певци в целия православен свят. Жеко Павлов (†1927) е роден във варненското село Карахюсеин. Учител и книжовник, Жеко Павлов бил църковен певец във Варна и Бургас. Според свидетелството на музиколога Петър Динев гласът на певеца бил „красив, сочен и висококачествен“. [5]
Наистина съществува и опасност певците с красиви гласове да се възгордеят и да забравят, че талантът им е даден от Всевишния, Който ще потърси сметка на всеки за поверения му дар (срв. Мат. 25: 14-30, притчата за талантите). Да си спомним думите на древния пророк Иезекиил, който свидетелства и порицава: „От хубостта ти се възгордя сърцето ти, от тщеславието си ти погуби мъдростта си“ (Иез. 28:17).
Когато говорим за красотата в църковното пеене, трябва да вземем и нещо друго предвид — съответната епоха. Ако някой си мисли, че църковното пеене е било винаги такова, каквото е сега, се лъже. Да, имаме запазени текстове на древни песнопения, завещани ни от далечното минало, като Великото славословие например, но това са само текстовете, а каква е била мелодията им, ние трудно бихме узнали.
Трябва да отбележим обаче, че първоначално богослужебното пеене се отличавало с простота, позволяваща песнопенията да бъдат изпълнявани от всички християни. През този период грижата на вярващите за естетическото въздействие на музиката била малка.
По-късно, през VІ в. монашеските кръгове дори проявили съпротива срещу разпевността на кондаците, писани от св. Роман Сладкопевец. [6] Използването на музика за литургически цели по времето на св. Роман е „нещо, което монасите считат за твърде светско.” [7]
Когато обаче във вековете мелодическото богатство на църковното пеене нараснало, критериите станали други — появила се нуждата от подготвени певци, които да владеят многообразието от напеви и да познават съответната обслужваща ги нотация.
Неслучайно по времето на споменатия Кукузел (ХIV-ХV в.) църковната музика носи не само името Ангелогласие (от прозвището на великия певец), но и калофония („доброгласие”,„красивозвучие”). Някои произведения от тази късновизантийска епоха имат наслови, свидетелстващи за музикалните им качества: мелодия на Кукузел е наречена „лептотатон“ („най-деликатно”, „изтънчено”), друга негова мелодия е обозначена като „тавмастон” („чудесно”, „удивително”, „много красиво”) и др. [8]
Тези факти свидетелстват, че до известна степен възприятията на вярващите, под влияние на съответната епоха, са се променяли; че към разбиранията и усещанията им за красиво (в случая — музикално) са се добавяли нови и нови пластове и нюанси, а и как да бъде по друг начин — нали Църквата е жив организъм. Същото съответно важи и за нейните изкуства.
Когато в религиозната практика присъства красотата, това е нещо добро (видно в култовото проявление на вярата), лошото е когато самата красота се превръща в религия (тази религия освен, че е огромен бизнес, взема и немалко жертви).
На едно място покойният митрополит Антоний Сурожки разказва за вярваща красива жена, която отишла при него за съвет, тъй като се смущавала от красотата си, считайки я за греховно изкушение. Митрополитът я посъветвал следващият път, когато се взре в красотата си, това да не я навежда на греховни мисли, а да благодари на Бога за дара, който ѝ е дал. Този съвет може да използваме и по отношение на църковната музика — нека от страх да не се възгордеем, да не я „задушаваме“ изкуствено с монотонно и лишено от живот пеене, а да я поднесем като съвършен дар в нозете на Този, Когото цар Давид пророчески нарече „най-прекрасният от синовете човечески“ (Пс. 44:3).
Бележки:
[1] Иоганн Себастьян Бах, www.classic-music.ru, 04.12.2010 г.
[2] Пено, З. Създаването на човека по образ Божий, www.pbfvt.pravoslavie.bg, 11.03.2013 г.
[3] Кономос, Д. Музикалната традиция на Атон, сп. Християнство и култура , бр. 3 (60), 2011, с. 163.
[4] „Въображаем пейзаж №4” (1951 г.), творба на американския композитор Джон Кейдж.
[5] Динев, П. Музикоучителят Жеко Павлов//Църк. вестник, №13, 1960, с. 6.
[6] Преподобният Роман Сладкопевец е автор на повече от хиляда кондака. В своето творчество той е вложил голямо поетическо майсторство.
[7] Майендорф, Й. Византийско богословие. С., 1996, с. 158.
[8] Cf. Stathis, Gr. Les anagrammes et les „mathemata” de la mélopée Byzantine. Athenes, 1979, р. 103, 105. Цит. по Тончева, Е. Взаимоотношението Изток-Запад в европейската музикална култура: теология и музика. — Бълг. Музикознание, 1999, 2, с. 96.
