Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Централното богослужение на нашата св. Православна църква е св. Литургия. В първата ѝ част, т.нар. проскомидия или предложение, ние подготвяме даровете — хляба и виното, за да може те да бъдат осветени и да станат тяло и кръв на Христос. Истински, не символични. Защото животът ни в св. Литургия е реален, а не символичен. Литургията е място, в което ние реално участваме в тайната на Богочовека, ставайки причастни на Неговите тяло и кръв „за изцерение на душата и тялото“ (св. Йоан Златоуст).
Върху св. дискос, около централното място на Агнеца Божий Христос, вземащ върху Си греховете на света (срв. 1 Петр. 2:24), духовникът поставя извадени от литургичния хляб (просфора) частици за св. Богородица, св. Йоан Кръстител, различните категории светци, за духовната и светската власт, като накрая поменава и имена на живи и покойни православни християни.
И тук идва въпросът, на който е посветен настоящият текст.
Напоследък чувам от няколко места за мнения на християни – абсолютно частни [1], според които на св. проскомидия трябвало да се споменават имена само на въцърковени християни, сиреч такива, които участват дейно и съзнателно в живота на Църквата. [2]
Колкото и да е привлекателна с опияняващото си чувство за превъзходство смятам, че подобна теза е, меко казано, неправилна.
Защо?
Защото този, който се е кръстил в Христа, се е облякъл в Него (срв. Гал. 3:27). Нима облеченият в Христос не е достоен да бъде споменат там, където се споменават имената на всички светии, просияли през вековете със своите трудове и бдения? Нима последните не желаят нашето спасение в Господа, „ревниво пазещи“ това благодатно състояние само и единствено за себе си? Да не бъде.
Възниква въпросът: за кого умря Христос на кръста? Нима Той умря и възкръсна в слава само за въцърковените или направи това за всички хора — за всеки един човек.
„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан. 3:16). Кратко и ясно — спасението е за всеки, който вярва в Сина Божий.
Една частица хляб, съединена с нашето или с името на нашия ближен православен християнин, по някакъв тайнствен и непостижим за разума начин изобразява самите нас. Съединени с останалите дребни частици, ние ставаме част от Този, Който е хлябът на живота (Иоан. 6:35).
Представете си следната ситуация. В храма идва човек, желаещ да запише имената на кръстени православни християни, които да прочетем на св. Литургия, и ние започваме „духовно“ разследване — „Този Георги въцърковен ли е? Хм, аз защо не го познавам? А пък Петър, този записаният под Георги, съм го виждал в храма преди половин година. Съжалявам, не може да го запишем. А относно дъщеря ви Гергана — язък, че носи името на такъв светия като св. Георги — по никакъв начин не може да отразим името ѝ в поменика, тъй като сме я виждали много отдавна в храма“.
Представете си сега подобен подход при записване на имена на покойни християни — там нещата биха били още „по-интересни“.
Както се казва: ако не беше тъжно, щеше да е смешно. Подобен подход е твърде непремерен, а и в крайна сметка в него като че ли има нещо от времето, когато държавата се е стремяла да вземе всичко под свой контрол.
Св. Кирил Йерусалимски (†386) казва, че на всяка Литургия онези, които споменаваме, получават голяма полза за душите си. Покойният Видински митрополит Дометиан (†2017) е казвал, че всяко споменаване на едно име е зов към Бога за тая душа [3]. Нима нямаме право да се молим за кръстените си близки само защото не отговарят на нечии — често твърде мъгляви — критерии за църковност.
Неслучайно големият съвременен богослов митрополит Йоан Зизюлас (†2023) предупреждава за увеличаването в Църквата на тези, които държат в ръцете си камъка на анатемата, готови да замерят с него по-грешните от самите тях. В тази сцена на „замеряне с камъни“ — твърди митр. Йоан — отсъства Христос. „И докато Христос, Главата на Църквата, макар и безгрешен, се отъждествява на кръста с грешниците, Неговото Тяло, Църквата, днес избягва това отъждествяване, неспособна да понесе Кръста на своята Глава.“ [4]
Има нещо, което смятам за твърде неприемливо и водещо до неизмерими загуби за Църквата Христова. Това е нейното гетоизиране, превръщането ѝ в гето.
Моля ви, повторете бавно на глас: не бива да ге-то-и-зи-ра-ме Църквата.
Защото Църквата на Христа, която Той придоби с кръвта Си (Деян. 20:28), трябва да бъде квасът, който заквасва цялото творение със своята благодат (срв. Мат.13:13), а не самозатворено общество, чиито представители имат претенции за изключителност и нерядко набиваща се на очи причудливост.
Да се върнем на св. Литургия. Въпросните частици, които ние, духовниците, вадим от хляба-просфора, поменавайки имената на кръстените християни, накрая изсипваме в св. Чаша с Неговите тяло и кръв, с думите: „По молитвите на Твоите светии измий, Господи, с Твоята честна кръв греховете на тези, които бяха поменати тук”.
Не бива да спираме да споменаваме имената на близките ни православни християни по време на св. Литургия. Направим ли го, ще ги лишим от нещо, което няма къде другаде да получат. Светът изобилства от материални придобивки и богатства, но не и от духовни такива. „Но горко вам книжници и фарисеи, лицемери! защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат“ (Мат. 23:13).
15 февруари 2026 г.
Бележки:
[1] Трябва да подчертаем, че Църквата Христова е съборна и в нея частните мнения никога не са имали общовалиден характер.
[2] Вж. Легойда, В. Великден е за всички, www. pravoslavie.bg, 07.04.2018 г.
[3] Думи, споделени ми от моя покоен кръстник г-н Иван Златанов, бивш секретар на Софийската св. митрополия, които той е чул от неговия съученик митр. Дометиан.
[4] Пергамски митр. Йоан Зизюлас. Църквата и светът, www. dveri.bg, 05.02.2026 г.
