Автор: свещ. Ивайло Борисов
Преди дни разтворих напосоки книга с поезия на големия Дамян Дамянов. Интересно ми беше какво ли би ми казал в този час класикът, увековечил името си в зданието на родната ни стихотворна реч.
Стихотворението, на което попаднах, бе „Молитва към жена ми“.
Разбира се, далеч съм от мисълта да предлагам подобен подход (макар и роден от благодарност и съпружеска любов) — да изпадаме в молитвено съзерцание към живите ни близки — за чиста проба православна молитвеност и духовност. По-скоро бих искал да споделя с вас въздействието на последното четиристишие от това стихотворение върху мен. Четиристишието е следното:
И виното, което пием, нека
Със всички други жадни споделим!
Домът ни да е стряха за човека,
Почукал нощем за подслон! Амин!
Въпреки че на отделни места Дамян Дамянов проявява своите размисли по темата за вярата, които, струва ми се, не бихме могли да разберем извън битийния контекст на поета [1], не бих се наел да правя обобщаваща оценка на отношението му към религията и християнството — това е дело на Бога.
Въз основа на последното някой може би ще рече: откъде накъде ще взимаме поетична строфа, дело на човек, чиято религиозна принадлежност не ни е известна в необходимата степен, и ще я вписваме в богослужебен литургичен контекст [2]?
Като контрапункт на подобен подход бих желал да споделя, че произведението на изкуството винаги се чете през призмата на личния опит и усещане. Ненапразно големият Бродски твърди, че с някого другиго можеш да споделиш хляба и ложето си, но не и стихотворение на Райнер Мария Рилке. Да, защото литературата докосва човека по един крайно личностен начин, който отграничава разбиранията и усещанията ни за изкуство (а и не само). Да не забравяме и думите на поетесата Цветаева, че — цитирам по памет — за някой неин читател творбите ѝ ще бъдат чаша, за друг пък океан, т.е. зависи от вместимостта.
Друго, което също смятам за важно, е, че никой не би трябвало да заключва вратата на религиозния опит за която и да е човешка душа. Особено когато знаем от една дефиниция, датираща от далечния втори век сл. Хр., че тя по природа е християнка [3].
Мисля, че не бих прекалил, ако спомена и това, че поезията е висш пилотаж в писателското изкуство, в чиито образцови произведения бихме могли да разпознаем, при определени условия, полъха на вечното. „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан. 1:1).
„И виното, което пием, нека/ Със всички други жадни споделим!“
В този поетичен пробив на човека, изрекъл: „Благодаря на Господ, че ми даде буквите“, съзирам нещо много важно — това, че в Църквата Христова имаме възможността да се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, е наистина велика благодат. Благодат, дарена ни от Спасителя още в нощта на Тайната вечеря, когато за пръв път Той причасти Своите апостоли. Благодат, която излива струите си по заповед на Бога във вековното съществуване на Църквата: „Това правете за Мой спомен“ (срв. 1 Кор. 11:23-24).
Но тази светиня, благодарение на която ние се свързваме по най-тесен начин с нашия Изкупител и Спасител, не бива да бъде в плен на нашето самодоволство, изключващо участието в нея и на другите (разбира се, при наличие от тяхна страна на определена подготовка).
Защото св. Причастие наистина засища жаждата ни за Богообщение. И ключовата дума тук е жажда. Да, човекът има нужда сърцето му да срещне своя Създател. И когато тази среща е възпрепятствана по причини от различен характер, човекът остава жаден и неутолим. Тогава той започва да се опитва да утоли тази жажда по различни начини, но уви, без траен успех.
„За Себе Си ни създал, Господи, и сърцето ни не намира покой, докато не Те открие“. Тези думи на бл. Августин прекрасно разкриват състоянието на духовно жаждащия човек. Така че, когато се обръщаме към другия с призивни думи да пости, да се изповяда и причасти със св. Тайни, ние не бива да го правим само по християнско и свещеническо задължение, защото така е редно, а защото в крайна сметка разбираме, че именно жаждата е тази, която ни сродява с него. Разбираме, че щом сме се докоснали до тази надхвърляща думите надземна опитност, не е редно да я пазим само за себе си.
„Домът ни да е стряха за човека,/Почукал нощем за подслон! Амин!“
Именно по този начин, включвайки човека към Тайната на евхаристийното богообщение, ние ще можем да отворим вратите си за лутащия се, който, забележете, търси къде да се заслони от мрака. Когато успеем да подтикнем другите към това усещане за изживяна вечност, те сами ще припознаят Църквата като Дом. Дом за молитва, в който горенето на човешкото сърце казва всичко. Амин.
15 март 2025 г.
Бележки:
[1] Например вж. стихотворението „Кога и аз“: Кога навърших пусти шестдесет!/Стоя днес на върха им — там, до Бога:/Над мен — небе, което ще ме възнесе,/Под мене — ров, камбана, некролога. Или пък стихотворението „Обезвяра“, в което сякаш проличава и атеистичен елемент: Аз питам Бог. Но где го Бог?/Ни глас, ни лик… Небето зее/Над мене като трап дълбок./И там ли нищото живее?
[2] Трябва да отбележим, че в предпоследната строфа на въпросното стихотворение, предхождаща разглежданата, Дамян Дамянов говори за хляб, с който да бъде нахранен „всеки гладен“ — т.е. не е пресилено да счетем, че въпреки всичко тези строфи, за хляба и виното, са родени във връзка със сакралното.
[3] Мисъл на християнския теолог от второто столетие сл. Р. Хр. Тертулиан.
