Автор: свещ. Ивайло Борисов
Любовта е по-голяма от обичащия.
Йосиф Бродски
Тази неделя, докато отивах на служба в храма, видях рекламен билборд, върху който с големи букви беше отбелязана 30-годишнината на наша марка продукти, част от хранително-вкусовата ни промишленост.
Не знам защо, но по време на св. литургия, в момента преди произнасянето на Символа на вярата, в съзнанието ми изплуваха две неща: посланието на билборда от пътя и една друга годишнина.
За секунда си помислих как собствениците на въпросния бранд се гордееха с постижението си и затова се рекламираха. Посланието на рекламата беше ясно: щом ни има в продължение на три десетилетия, значи сме качествени.
В следващия миг обаче, както споменах, се сетих за една друга годишнина — за 1700-годишнината от свикването на Първия вселенски събор, провел се в гр. Никея (днес гр. Изник в Турция) през 325 г.
Разбира се, втората годишнина никой не би и помислил да рекламира по републиканските пътища, което е разбираемо най-малко поради факта, че в нея не става дума за телесна, а за духовна храна. Сещам се за онези думи на Достоевски в „Братя Карамазови“, че в очите на слабото и вечно неблагодарно хорско племе земният хляб не би могъл да се сравни с небесния.
Така за секунди в съзнанието ми изникнаха тези две годишнини — тридесетата и хиляда и седемстотната, едната скромна, малка и локална, другата величествена, вселенска и вечна.
Знаем, че по време на заседанията на Първия вселенски събор, осъдил ереста на александрийския презвитер Арий, възтържествува православното учение за Сина Божий, отляло се в познатия на всички ни Символ на вярата.
Инстинктивно съм чувствал, а във времето все по-осъзнато разбирам, какво богатство крие в недрата си Църквата Христова. 1700 години живот в тялото Христово, правещо част от себе си, съграждащо в едно цяло милиони човеци, изричащи: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител…
Както е видно, целта на настоящия кратък наратив не е исторически обзор на събора в Никея [1], а по-скоро едно споделено усещане за величие и богатство, съхранено в Православната църква.
Представете си само какъв препъникамък за умовете ни са тези 1700 години. Пред тях разумът ни е безсилен и сякаш не можем да си въобразим какво представлява този отрязък от време. Колко империи и идеологии са загинали през този дълъг период от време, а Църквата Христова продължава да извършва св. литургия и да изповядва, че Синът Божий е единосъщен (дума, липсваща в Св. Писание!) на Отца.
Тази изповед е по-стара и от нашата държава — и то с повече от две столетия. Което косвено свидетелства, че веровата ни принадлежност е повече и от националната ни такава. Да си спомним и за историческата съдба на нашия народ през дългото петвековно робство, по време на което върху световната карта няма България, а Османска империя. Тогава името християнин поглъща в себе си, дори бих казал, съхранява за по-добри времена етнонима „българин“.
Знаете ли например, че религиозното движение „Свидетелите на Йехова“, чиито адепти се опитват да „християнизират“ нашего брата, е на възраст около 150 години? Подобна е историята на много от религиозните движения, търсещи път до сърцата на нашите сънародници. Мисълта ми е, че не е лошо, когато чуем някой да взима отрицателно отношение по въпроса на православната ни вяра, да му кажем няколко думи и за въпросната наша 1700-годишнина.
Бележки:
[1] Вж. Флоровски, прот. Георги. Никейският събор, „Християнство и култура”, брой 2 (199), 2025, стр. 25–33.
