Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Върху прозорците на вечността
остави топлият ми дъх следа.
О. Манделщам [1]
В една обикновена ноемврийска утрин, в чиито контури ясно личи сериозният размах на есента, пътувайки, слушах музика. Звучеше кратко клавирно произведение на Йохан Себастиан Бах. Същият този композитор, който поставял в партитурите си надписи като „На единия Бог слава“ и „Иисусе, помогни“.
Изведнъж пред очите ми се появи непривлекателната гледка на немалко пространство, осеяно с кал.
Лепкава и грозна кал.
Като онази от едноименния разказ на Елин Пелин, писан преди повече от сто и двайсет лета — нали я помните: „ужасна, черна, лепкава, непроходима“ кал, в която тънат „и души, и сърца, и умове, и говеда, и всичко…“.
Така в съзнанието ми се изпречиха една срещу друга двете картини — едната, Баховата, музикална, хармонична, красива, небесна, и другата — черна, хаотична, непривлекателна и унизително заземяваща.
В този момент си помислих, че съществуването на вдъхновеното изкуство е доказателство за съществуването на нашия Творец.
Защото всички сме Негово творение. Всички и всичко. И това, което е сътворено от Него, е твърде добро (Бит. 1:31).
На едно място в своите „Дневници” покойният отец Александър Шмеман си задава въпроса как е възможно светът, в който се е родила и прозвучала музика като „Матеус Пасион” [2] на Бах, да не вярва в Бога. [3]
Честно казано, възвишаващата красота на слушаната от мен музика по никакъв начин не кореспондираше с изпречилата ми се кална гледка. Как може човек, създаден от земя, от същата такава кал, каквато можеше да породи отблъскващото и описано от мен чувство, да създаде нещо толкова ефирно и облечено във вечност? Разбира се, без Божията намеса това по никакъв начин не би било обяснимо.
И ако Бог създава първия човек Адам от пръст, след което вдъхва в лицето му дихание за живот, „и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7), то и ние трябва да съумеем да се издигнем над калното и временното в неговата очевидност до нещо по-възвишено.
Защото да придадеш живот на наглед безжизненото и да съзреш това, което прозира зад очевидното, е своего рода богоуподобяване.
Всички знаем описаното в Евангелието според Йоан (9 гл.) чудо с изцерението на слепия, извършено от Спасителя Христос с малко калчица.
В този есенен ден Бог сякаш за пореден път ми отвори очите и слуха за истината, че светът (и този в нас, и заобикалящият ни) не е създаден, за да бъде парад на грозотата и безсмислието, а да е апотеоз на Божествената любов.
А тези, които се опитват да ни докажат, че животът на човека свършва в същата тази кал, която често съпътства дните ни, ще имат да вземат. Бах и подобните нему го доказват.
Бележки:
[1] Из стихотворението на О. Манделщам „Дарен съм с тяло, но не знам какво“ (превод: Владимир Морзоханов).
[2] „Страсти по Матея“ е оратория от Йохан Себастиан Бах за солисти, два хора и два оркестъра.
[3] В „Дневниците” — 17 ноември 1974 г., неделя.
