МИТНИЦАТА НА МАТЕЙ

Автор: о. Спиридон Василакос

Превод: Константин Константинов

Изключено е това, което виждаме всеки ден, да не присъства в Евангелието. Понякога виждаме младежи, особено в Атина, но и на други места, да палят кофите за боклук, и от едната страна е полицията, от другата са младите, които хвърлят камъни и т.н. Тази картина съществува в Евангелието. И ще ви кажа нещо: това, което слагат между себе си и другите, тези боклуци, и започват война, тези боклуци не са техни. Това са нашите боклуци. Това са боклуците, които ние сме сложили и много пъти сме ги превръщали в граници, а младите сме ги изолирали. Отчуждихме ги от самия живот. И реално, като палят тези кофи с боклук, това, което се опитват да съборят, са стените, които ние сме изградили с нашия начин на живот. Ако можехме да чуем гласовете им — чувате ги понякога да викат, да псуват, да чупят — ако можехме да чуем гласовете им, ако можехме да ги дешифрираме, сигурно щяхме да чуем най-силната изповед, която носи разоръжаваща искреност в себе си. И тъй, понеже младите не могат да направят това, понеже не могат да се изповядат, те викат, опитвайки се да ни накарат да ги чуем. И по същество какво горят? Не своите боклуци, а нашите боклуци, които са ги ограничили, затворили, пленили и хвърлили в затвора. И сега, разбира се, ще кажете: „Къде виждаш това в Евангелието, тази кофа за боклук, в която си запалил и огън, опитвайки се да я събориш, да я изгориш, да я унищожиш?“. Тази кофа за боклук съществува в Евангелието. И някой вчера запали огън в нея. Тази кофа не е нищо друго освен митницата, на която стоял евангелист Матей. И когато Христос дошъл, това, което направил този човек, било да запали огън в тази кофа за боклук. Матей направил това. Искал да преодолее това, което не било нищо друго освен неговия начин на живот. Митницата — може би сме го казвали и друг път, но си струва да го чуем — била една маса. Една маса, върху която имало пари, а от другата страна имало листи, на които били написани всички дългове на хората. Пред масата бил бирникът. Трябва да видим неговото място в конкретната епоха. Той не бил само бирник, но и предател на своя народ. Пред масата, пред митницата, на която били дълговете на хората, стояли хората, които чакали на опашка. Представете си сега какви били тези хора. Защото можело да загубят къщата си, да загубят нивата си, да загубят лодката си, да загубят имуществото си. Отпред били тези хора, а зад митницата, зад този предел, зад това състояние, стоял самият Матей. Реално тази маса била кофата за боклук на Матей, това бил самият му начин на живот. Този начин на живот се бил превърнал в граница. И от едната страна бил Раят. От едната страна била свободата. От едната страна имаме този живот, който непрекъснато се движи, непрекъснато се развива, а от другата страна имаме ада на този човек. Тази картина, която виждаме, е нашата картина. Тази кофа сме я блъскали, падали сме върху нея много пъти, просто не сме взели решение да се освободим от нея. Ние сме поставили някои невидими линии в живота ни, а зад тях са нашите пленничества, неподвижност, тирании и нещастия. Затова зад тези състояния се крие нашият ад. Как иначе можеш да опишеш ада, ако не го наречеш тирания, ако не го наречеш нещастие, ако не го наречеш пленничество, ако не го наречеш неподвижност? Как иначе можеш да го опишеш? Този факт е ад. И вижте сега какво се случва. Ние не виждаме тези граници, които сме поставили. И затова младите реагират на това. И затова се опитват да разбият и да изгорят един свят, който сме разделили на граници, и се опитват да се освободят от това, а ние не можем да го разберем и смятаме, че младите са престъпници. Те не са престъпници. Просто имат особен начин да ти кажат истината. Ние обаче не разбираме това, защото в света, който създадохме, в ситуацията, която създадохме, не само ние сме затворени. Ние осъдихме и затворихме и децата си. И носим отговорност за това.

Ние никога не сме изповядвали тези граници, тези пречки, този начин на живот, това състояние, което не ни позволи да се изповядаме, да се движим, да се развиваме, да се срещаме. Това никога не сме го изповядвалии. Тоест ако наистина искам в някакъв момент да се изповядам, да видя тази граница, която съм поставил. И там ще установя и ще почувствам, и ще разбера защо съм такъв. Защо съм затворен в тази ситуация? Кой постави тази граница? Кой постави тези пречки? Защо не мога да срещна другия човек? Защо се случва това? Защо стигам дотам? Тези граници са отговорни за всичко, което се случва в живота ни. Казвам понякога: „Не мога да разбера другия“. Разбира се, че не мога да го разбера, защото мисълта ми стига до границата, която съм поставил, границата, която е поставил моят егоизъм. Не мога да я премина. Трябва да се поставя малко на мястото на другия, за да мога. Не съм свободен да се поставя малко на мястото на другия, за да мога да видя начина, по който той мисли, или да придобия представа за мястото, което той има. И не мога да разбера другия. Ограничил съм ума си и съм го докарал дотам.

Даден ми е дар, който е разумът, който би могъл да лети, но той е затворен в едно състояние. С ума, който Бог ми е дал, бих могъл да стигна до Австралия, да отида до Америка и да се върна за секунди, но сега съм затворен в това състояние. Мисълта ми се влачи. Не може да отвори вратата и да излезе навън. И оставам тук. Един ум, който има невероятна тирания. И затова в даден момент отказва да мисли, отказва да си спомня, отказва да смята. Защото съм го ограничил, докато е толкова силен. Поставил съм го в едно немощно състояние. Затворил съм му вратите, затворил съм прозорците му и го отвеждам оттук дотам и оттам дотук. По-далеч не отива. И това се случва и с душата ми. Хайде сега душата ми да преодолее пречката и границата, която съм поставил, митницата, която съм поставил отпред, и да може да преодолее това и да отиде и да състрадава на другия човек, за когото никога няма нито да помисля истински, нито да ме заболи за него душевно, сърдечно. Разбирате ли на какво се дължи нашето състояние? Реално децата ни днес ни казват една истина: тези боклуци, които са твоят начин на живот, трябва в някакъв момент да ги изгориш. Трябва в някакъв момент да се откриеш. Не осъзнаваш ли, че Матей бил затворен в това състояние? Това е митницата на Матей. Това реално е неговият гроб и това е неговата смърт. И докато ние сме се самоосъдили на смърт и сме влезли в гроб, се страхуваме от смъртта. Помислете колко трагично преживяваме някои неща.

Какво представлявала митницата на Матей? Експлоатация, грабеж, кражба, несправедливост, властта, която имал от завоевателите, като предавал сънародниците си. Всичко това. Тоест ако искаме да видим какво била митницата, това била истинската картина на живота му. Това е картината, която непрекъснато имаме пред себе си и не искаме да я видим и да я приемем, без да осъзнаваме, че тя ни е затворила и разболяла. Реката тече, и ако нещо падне в нея, накрая попада в морето. Но ако я затвориш с язовир, ще стане блато. Такъв е станал животът ни. Разбрахте ли? Картината е много силна. Този наш начин на живот е нашето ограничение, нашето затваряне, границата, която, макар да сме създадени да имаме тази необятност, ние сме се ограничили в едно състояние. Най-голямата необятност на човека е неговата вечност, която не живеем, не виждаме, и затова се намираме в една много задушаваща преходност, която създава две неща: страх, защото виждам, че времето изтича, и скука, защото съм в едно и също състояние. Защото не мога да отида никъде другаде. Не мога да направя нищо друго. Защото не мога да се движа. Защото не мога да се развивам, понеже съм затворен в това състояние. Вижте сега колко неща бих искал да се освободят и да се движат, а това ограничение и затваряне не ми позволява. Колко неща бихме искали да направим, а живеем в злочестие и казваме: „Не мога да стигна дотам“. Тоест убедих и себе си, че мога да стигна само дотам. Но виждате светците. Казваш: „Как го направи? Как стигна дотам?“. Ако видим, за да не ходим в миналото, а съвременните мисионери, това, което са направили, е невероятно. Свети Хризостом Папасарандопулос, който наскоро беше канонизиран от Александрийската патриаршия. Това бе човек, за когото, ако ние го гледахме тесногръдо, щяхме да кажем: „Е, той е безполезен, не може да направи много неща“. Но този човек премахна всички пречки. По какъв начин? Като посвети себе си изцяло на Бога. Той казал: „Не мога да отида. Вземи ме и прави каквото искаш“. И Бог го взе. И този човек, който изглеждаше немощен, който изглеждаше възрастен, който нямаше много дарби, не можеше да говори. Много пъти, когато говореше, заекваше и в Атина, където беше, казваха: „Не разбираме какво казва“. Този човек, когато премахна пречките, не каза „Аз съм стар“. Не каза „Не мога да го направя“. Не каза „Не мога да говоря“. Не каза нищо. Едно нещо каза: „Аз се отдавам на Теб, а Ти прави каквото искаш“. Когато отец Хризостом реши да отиде в Африка, започнаха да се смеят. Сърдечно се смееха тези, които го познаваха. „Ама той не може да говори в Атина, в центъра на Атина, където има всичко, всички удобства, и ще отиде в Африка да прави какво? Да говори там? Тук ти говори и не разбираш какво казва, и ще отиде там да говори на тези, чийто език не знае?“. И отиде и стана основният камък на Африканската църква. Един дядо, един болен човек, този, който не можеше да говори. Спомням си го на една снимка, този, който казваше, че не може да ходи. Шокиращо е. И казваш: „Откъде намери сила?“. Просто отвори границите, изхвърли всичко, премахна всичко от пътя си и каза на Бога: „В Твоите ръце съм“, и Бог го взе и го направи чудо. Това е немислимо. Не можеш да си представиш това, което направи. Отива в страна на канибали. Отива в страна, където транспортът беше труден. Отива в страна, където няма сътрудници. Отива в страна, където няма къде да живее. Отива в страна, където болестите бушуват дори и днес, не тогава преди толкова години. Отива в страна, където не знае дали ще намери къде да отседне и какво да яде. Отива в страна, където няма с кого да общува. Отива в страна с едно момиче, което беше неговата племенница, Олга, която беше медицинска сестра. Взима едно момиче със себе си и отива в страна без нищо. Не знае къде отива. Но това, което се случи с този, когото ние бихме сметнали за стар, немощен, неспособен, без дарби, това, което се случи, е това, което виждаме днес. Има една снимка, на която седи долу в джунглата и си е свалил обувките, а краката му са подути. И си търка краката, за да може да стои. И не спира. Докъде би стигнала мисълта ни? Не би ни позволила дори до Крит да стигнем. А този човек се освободи от всичко това. Каква Африка? Тук ние не можем да стигнем до човека, който живее до нас. Сърцето ни не може да го заболи за него, да го почувства. Не можем да го разберем, а е до нас и сме женени и имаме деца и сме заедно от 40 години.

Защо? Защото сложих кофите си за боклук. Сложих егоистичните си граници. Не пожелах да премина оттам към него. Не пожелах да премина от него към мен. И през всичките тези години, вместо да горя боклуци и да премахвам граници, добавяме още. И слагаме боклуци там. Оставяме егоизма да трупа боклуци. Оставяме егоизма да строи стени. Оставяме егоизма да стигне дотам, докъдето стига.

Не отидох при другия човек. Не го разбрах, не ме заболя за него. И ако не го разбирам човека, как ще общувам? И ако не ме заболи за него, как ще го обичам и ще му простя? Разбирате ли какво се случва?

Христос отишъл при Матей и му казал: „Следвай Ме“ и той Го последвал. Нашата митница, тази пречка, която е нашият начин на живот, няма да позволи нито на душата, нито на ума ни да пътува, да се движи, да посети, да срещне, да почувства, да обича. Виждате ли нещо при светците? Свети Димитрий Гагастатис, свети Паисий, свети Яков, свети Порфирий — те бяха хора, които не бяха учили. Условията бяха трудни, много трудни. Бедност, бежанство. С много трудности. Не са имали пари и не било много лесно да отидат в Атина да учат. И все пак, понякога виждаш невероятна мъдрост. И затова ходеха при тях университетски преподаватели и професори, и стояха с отворена уста. И казваш: „Как пътува този човек?“. Той се е освободил от егоистичните граници. Предал се е на Бога и Бог го е взел. Това е шокиращо. Той идва и ти го описва, а професорът, който е учил и изучавал години наред, остава с отворена уста и казва: „Откъде го е научил този човек?“. Това е нашето ограничение.

И виждаш сега хора, които идват с митницата между тях. Може да имат съжителство, може да са двама души, които чувстват нещо един към друг. И имаме две митници и продължаваме да ги строим. Тези млади хора сега се готвят да се оженят, и виждаш митницата — това егоистично състояние, това болно състояние между тях. Имат желание, имат добри намерения, имат добри подбуди. Но не са осъзнали, че трябва да съборят и да премахнат митницата. Ще кажете: „Какво да сложат там?“. Ще ви кажа, защото се вижда от Евангелието. Точно там, границата, която са поставили, неговата и тази на другия, точно там мечтите им умират и избледняват. И изведнъж какво виждат? Гледат другия и виждат гробището на мечтите си, един в друг. И затова, вместо да се обичат, стават големи врагове и се борят до старостта си. Не се успокояват. Идва 95-годишен и ти казва: „Какво да ти кажа? Всеки ден се карам с жена ми“. Чест ти прави, наистина. Откъде намираш силата, човече? Откъде намираш желанието? Казва: „Имам време“.

Внимавайте как решаваме проблемите — като оставаме навън и далеч от дома. Тоест да не срещам другия. И казваш на другия: „Ще минеш оттук, но ще оставиш това. Ще платиш това. Ще вземеш това и ще направиш и онова“. И другият ти казва същото.

На митницата трябва да оставиш истинското и автентичното си аз, защото трябва да преминеш и да се срещнете. Единият ще остави на митницата истинското си аз и другият — истинското си аз, и накрая ще се срещнат двама фалшиви човека, които няма как да създадат истинска връзка. Разбрахте ли колко е ужасно? И ще ми кажете сега: „Какво става?“. Случаят с Матей го показва много просто. Защото тази пречка трябва да я премахнеш. В това Матей не се чувствал добре. Той експлоатирал, грабил, крадял, и всичко това му давало едно: страх. Той също се страхувал. Но митницата била и сигурност.

И ние си мислим, че нямаме сигурност, а реално с това, което правим, подхранваме и засилваме страховете си. И затова всички ние — докато сме затворени — сме ужасени и уплашени, и най-вече несигурни. Това е ад.

Картината е много силна. Митницата, тази егоистична граница, митническият пункт. Зад нея — целият ад на Матей, а пред нея — Христос. Той идва и ти казва: „Махни я и сложи Мен“. Разбирате ли сега какво означава изповед? Не е толкова просто. „А, ще отида да кажа, че съм ял олио в петък“. Но моето пленничество, тирания, арогантност, това, че другия съм го разкъсал буквално, това няма да го кажа. Но че съм ял олио, добре, това става. Разбрахте ли? Изповедта не е само това, изповедта е нещо по-дълбоко и по-силно. Защото между моята истина и това, което съм — един фалш, съм поставил митница. Не виждам истината си. Между мен и другия съм поставил митница. Идва Христос и ти казва: „Ще сложиш Мен. Аз идвам тук, на това място, за да сложиш Мен“. Защо да сложиш Мен? Защото Аз няма да ти преча да виждаш. Чрез Христос ще видиш истината. Чрез Христос ще се освободи мисълта. Чрез Христос ще се освободи сърцето. Чрез Христос ще паднат границите. И когато Той влезе по средата, няма да те раздели, както егоизмът, а наистина ще те съедини с другия. Това е шокиращото.

Да видим и нещо друго. Митницата, тази пречка, тази граница. Знаете ли колко човешки жертвоприношения са станали на тази митница? Замисляли ли сте се? Жертвахме хора, като Матей, без да се замисляме. Не се замислихме. Пожертвахме много хора и се пожертвахме на нея много пъти. И ние се пожертвахме на нея. Как пожертвахме човека? Казвали сме го много пъти. Запазихме това, което ни харесва. Тази митница. Това, което ни харесва, не го оставихме да премине.

Другия го разпокъсахме. И в живота ни влиза един осакатен човек, и ние влизаме осакатени в живота си. И сега смятаме, че това може да създаде някакъв баланс във връзката. Пожертвахме се и бяхме пожертвани там. Матей грабил, експлоатирал, злоупотребявал с властта, която имал, която му била дадена, и т.н. Всичко правил. От друга страна, как бил пожертван? Какво правил цял ден? Цял ден преброявал, заплашвал, изнудвал и най-вече се страхувал. Напомня ли ви това на нещо? Трябва да знаете, че сме отхвърлили много хора и много неща. И от това, което ни се случи, приехме само онова, което ни харесва, и го приехме от интерес, искайки да го експлоатираме. И по този начин въведохме осакатени хора в един свят, който е локален, фантастичен и фалшив. И ние също влязохме в този свят. И какво очакваме да живеем сега в тази ситуация?