Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Ние искаме да вярваме, че човекът до нас е съвършен. Че мъжът, с когото споделяме живота си, едва ли не е ангел, изпратен от Бога. Че е „другата половинка“, която сме открили и която ще запълни всички липси у нас. Искаме да вярваме, че жената до нас е онова съвършено същество, за което сме мечтали цял живот. Че животът ни я е подготвял от векове и един ден случайно сме я срещнали на улицата.
Красиви са тези илюзии. Много е приятно човек да живее с подобни мечти. Но рано или късно всеки се среща със собствените си илюзии. И тогава разбира колко крехки са били те.
В житието на света Мария Египетска виждаме нещо много интересно. Свети Софроний разказва, че тя никога не е получавала пари за блудството си. Никога не е продавала тялото си срещу заплащане. Тя е била красива, привлекателна жена, с огромна сила на очарованието и чувствеността. Но блудството за нея не е било просто страст. То е било заместител. Заместител на Бога. Тъй като ѝ е липсвал Великият Друг, липсвал ѝ е абсолютният смисъл, който да я изпълни и задържи, тя е потърсила заместител в страстта.
Всъщност същото правим и ние. Когато Бог отсъства от живота ни, започваме да си създаваме малки заместители. Целият ни живот често се превръща в поредица от заместители, към които се привързваме толкова силно, че вече не можем да се разделим с тях.
Спомнете си богатия младеж от Евангелието. Той пита Христос: „Какво да направя, за да наследя вечния живот?“. А Христос му отговаря: „Продай имота си, раздай го на бедните и Ме последвай“. Какво казва Евангелието? „Той си тръгна натъжен.“ Защо се натъжил? Защото не знаел как да живее без богатството си. Парите били неговата идентичност. Чрез тях получавал уважение. Чрез тях отварял врати. Чрез тях създавал отношения. Чрез тях се чувствал силен и значим. Как да живее без тях?
А ти? Как ще живееш без страховете си? Как ще живееш без образа, който си изградил за себе си? Без красотата си? Без влиянието си? Без името си? Без кариерата си? Без властта си? Без парите си? Можеш ли да ги оставиш?
Ето защо страстите толкова трудно се преодоляват. Защото те не са просто навици. Те поддържат един заместителен смисъл в живота ни.
Свети Порфирий казваше: „Когато извадиш нещо от душата си, трябва да поставиш нещо друго на негово място“. И добавяше: „Природата не търпи празнота“. Не можеш просто да премахнеш една страст. Трябва да я замениш с нещо по-дълбоко и по-истинско. И тук стои големият въпрос: какво ще поставиш на нейно място? Ще поставиш ли Христос? Ето защо истинският проблем не е дали ще имаш трудности, или няма да имаш. Това е единственото сигурно нещо в живота. Големият въпрос е дали сред трудностите ще срещнеш Христос. Дали чрез тях ще откриеш Бога и ще влезеш в по-дълбока връзка с Него.
Защо това е толкова важно? Защото дори да можех днес да премахна всичките ви проблеми, ако се срещнем отново след месец, повечето от нас ще имат същите проблеми, а останалите ще имат нови. Животът винаги ще ни поднася нови изпитания.
Следователно целта не е просто да решаваме проблеми. Целта е да намерим Този, Който може да бъде с нас във всички проблеми. Това е голямата тайна на християнския живот. Не е важно само да се решават трудностите. Важно е да срещнеш Онзи, с Когото можеш да преминеш през всяка трудност.
Светците, които толкова обичаме и почитаме, не са били хора без проблеми. Те не са живели лесно. Но са имали Ключа. Имали са присъствието на Светия Дух. Духа Утешител. Той ги е укрепявал. Той ги е поддържал. Той ги е изправял след всяко падение. Той не им е позволявал да потънат в отчаяние. Това са имали мъчениците. Това са имали светците. Това са имали Христовите угодници. Не магически решения на всички житейски проблеми, а Божието присъствие.
Ние често търсим чудодейни решения. А Христос сякаш ни казва: „Не винаги ще премахна проблема ти. Но искаш ли да дойда при теб и заедно да носим кръста ти? Искаш ли да вървим рамо до рамо? Искаш ли да усещаш присъствието Ми до себе си?“.
Свети Евмений Саридакис разказваше, че когато лежал в болница, измъчван от проказата, и тялото му горяло от болка, често усещал лек прохладен полъх. И казвал: „Това е присъствието на Светия Дух“. Това е действието на Утешителя.
Точно това предлага Христос. Невинаги обяснение. Невинаги решение. Невинаги чудо такова, каквото си представяме. Понякога просто присъствие.
Спомнете си случая със слепородения човек. Учениците веднага започват да търсят обяснение. „Кой е съгрешил? Той или родителите му?“ Всеки има теория. Всеки има обяснение. А Христос отговаря: „Нито той е съгрешил, нито родителите му“. С други думи: „Вашите обяснения не са достатъчни“. Не всичко може да бъде вместено в човешката логика. Не всяко страдание има лесна причина. Не всяка болка може да бъде обяснена. И тогава Христос добавя: „За да се явят в него Божиите дела“.
Има неща, които остават тайна. Има неща, които не можем да поберем с разума си. Понякога човек пита:
„Господи, защо не ми отнемаш това страдание?“ А отговорът може би е:
„Защото чрез него все още Ме търсиш“. Тежка истина. Но често истинна.
Колко пъти сме виждали човек, който получава всичко, за което е мечтал, и веднага забравя онези, които са му помогнали. Колко пъти след едно чудо човек постепенно се отдалечава от Бога. Това се случва често в поклонническите места. Хиляди хора идват със сълзи, с болка и с огромна надежда. Молят се пред чудотворни икони, пред светите мощи, просят помощ и изцеление. Мнозина получават това, което са търсили. Но след време забравят. Отдалечават се. Изчезват.
И човек неволно се пита: „Къде са всички тези хора? Къде изчезнаха след като получиха онова, за което се молеха?“
Изводът е, че най-големият дар не е чудото само по себе си, а срещата с Христос. Защото чудото може да промени едно обстоятелство, но Христос може да преобрази целия човек.
Казваш си: „Къде са всички тези хора? Къде са онези, които идваха, покланяха се, палеха свещ, молеха се със сълзи?“. И в един момент виждаш, че повечето ги няма.
Затова Христос сякаш ни казва: „Няма непременно да ти отнема изпитанието. Защото ако ти отнема всичко веднага, може никога повече да не Ме потърсиш. Но ще бъда до теб, за да можем заедно да го понесем, да го преодолеем и да го преобразим“.
И тук стигаме до нещо много важно. Раните, които Христос показва на учениците Си — ръцете, нозете, прободеното Си ребро — не са просто белези, останали след страдание. Не са някакви медицински следи от преживяна операция или нараняване.
Докато пътувах насам със самолета, си записах една мисъл: раните на Възкръсналия Христос не са остатък от миналото. Те са Неговата идентичност.
Спомням си нещо от първите години на свещеническото си служение. Станах дякон едва на двадесет години. Бях много млад и честно казано, нямах голям житейски опит.
В селото, където служих, хората идваха на изповед. Аз ги питах:
— Имаш ли нещо, което искаш да споделиш?
А те разбираха въпроса по съвсем различен начин.
Вместо да говорят за грехове, за рани в отношенията си с Бога, за завист, омраза, неверие или духовна борба, започваха да ми разказват медицинските си заболявания. Една изповед често се превръщаше в подробен здравен бюлетин на цялото село. Научавах кой от какво боледува, кой каква операция е претърпял и кой какви лекарства пие.
Хората бяха искрени и много описателни в разказите си. Ако някой имаше проблем с гърлото, направо ми показваше какво изкашля. Ако някой беше претърпял операция, вдигаше дрехите си, за да ми покаже белезите.
Помня един човек след сърдечна операция. Каза ми:
— Отче, разпориха ме целия!
И преди да успея да кажа нещо, вече беше дръпнал ризата си и ми показваше огромния белег на гърдите си. А аз, едно двайсетгодишно момче тогава, стоях като вцепенен и не знаех накъде да гледам.
Но белезите на Христос не са такива белези. Те не са случайни следи. Те са Неговата идентичност. Без тях Той не би бил разпознаваем като Разпнатия и Възкръснал Господ. Без тях би бил някой друг. Но не и Христос.
Когато Той показва раните Си, всъщност казва: „Аз съм Онзи, Който ви възлюби докрай“. „Аз съм Онзи, Който ви възлюби до смърт.“ Това е смисълът на тези рани.
Затова в Посланието до евреите Христос е представен като Великия Първосвещеник, Който непрестанно стои пред Бога и носи върху Себе Си цялото човешко страдание. Сякаш казва: „Виж колко ги възлюбих“. „Виж какво направих за тях.“ „Виж какво понесох заради тях.“ „Прости им.“ „Помилвай ги.“ „Аз понесох техните рани.“ „Аз понесох техния мрак.“ „Аз понесох техния грях.“ „Аз понесох тяхното отчаяние.“
В книгата Откровение Христос е наречен „Агнецът, Който биде заклан”.
Дори във вечността Той не оставя раните Си. Защото те са вечният знак на Неговата любов.
Ако ние, хората, често напомняме на другите за направеното добро: „Виж какво направих за теб!“, „Помниш ли колко ти помогнах?“, то Христос не показва раните Си от укор или претенция. Той ги показва като свидетелство за любов. И това ни дава огромна сила.
Защото както Христос остава Себе Си заедно с раните Си, така и ние оставаме себе си заедно с историята на собствената си болка.
Не бива да се опитваме да изтрием миналото си. Не бива да отричаме раните си.
Спомням си едно момче след моя беседа във Волос. Дойде при мен и започна да разказва за трудностите си. За задънените улици, за страданието, за проблемите, които го измъчваха.
Накрая ме попита:
— Отче, защо трябва да преживявам всичко това? Защо страдам толкова много?
Отговорих му:
— Не знам какво казва Бог за всичко това. Но едно знам със сигурност: ако не беше преживял тези неща, тази вечер нямаше да си тук.
Именно историята на твоята болка те доведе тук. Без тази история може би щеше да бъдеш друг човек. Не знам дали по-добър или по-лош. Никой не може да знае това. Но със сигурност нямаше да бъдеш същият. Затова прегърни историята си. Приеми я. Защото чрез Кръста и Възкресението Христос е преобразил болката. Тя вече не е просто бреме. Тя може да стане място на среща с Бога. Христос слиза в твоята тъмнина. Влиза в безизходицата ти. Влиза в страха ти от химиотерапията. Влиза в самотата на болничната стая. Влиза в болката от загубата на любим човек. И от този момент страданието вече не е просто място на мъчение. Не е просто наказание. Не е просто унижение на човешкото същество. То става място на присъствие. Място на среща. Място, в което Христос е до теб.
Спомням си тежки периоди от собствения си живот. Имало е нощи, когато съм заспивал, прегърнал кръст или икона. Понякога съм държал св. Писание или Псалтира върху гърдите си, просто за да усещам Божията близост. И в такива моменти човек започва да усеща нещо трудно обяснимо. Не знаеш дали проблемът ще бъде решен на сутринта. Може би да. Може би не. Но усещаш, че не си сам. Усещаш присъствие. Усещаш топлина. Усещаш прегръдка. Усещаш, че в стаята има Някой. Че Някой те държи. Че Някой бди над теб.
Тази сила на Божието присъствие запалва такава вяра в сърцето ти, че на следващия ден си готов отново да се изправиш пред своите гвоздеи, пред своя кръст и пред своите рани.
Не защото проблемът е изчезнал. А защото вече не си сам. И именно тук е голямата тайна. Проблемът може изобщо да не е решен. Но ти вече го носиш по друг начин.
Затова Христос идва при учениците Си със Своите рани. Показва им ги. Дава им да ги докоснат. За да ни каже, че истинското изцеление не означава заличаване на раната. А означава преобразяване на раната чрез любовта и присъствието на Бога.
Христос дойде да изцели човечеството, греха и смъртта. И тази лечебна сила не действа чрез забравяне на раните, а чрез превръщането им в място на среща, надежда и възкресение. Така Христос иска да ни покаже, че изцелението не означава забрава. Изцелението не означава да залича нещо от паметта си. Не означава да отрека случилото се.
Често ние смятаме, че една рана е излекувана тогава, когато изчезне напълно, когато бъде заличена или забравена. Но това не е християнското разбиране за изцелението.
В Църквата не идваме, за да забравяме. Идваме, за да преобразяваме историите си. Не за да ги изтрием, а за да ги озарим със светлина; не за да ги отречем, а за да ги преобразим и да им дадем нов смисъл.
Тогава болката престава да бъде нещо, от което се срамуваме, нещо, което поражда вина и което искаме да скрием. Не е нужно вече да се преструваме, че никога не сме страдали. Не е нужно да крием страховете си от другите.
Не се срамувам от нощите, в които съм се страхувал. Не се срамувам от моментите, в които съм се пречупвал. Не се страхувам да призная, че понякога съм се чувствал изгубен. Защото всичко това е част от моя живот и от моето съществуване. Именно там срещнах Христос.
Как бих могъл да се отрека от страховете си, когато точно в тях открих присъствието на Светия Дух? Как бих могъл да отрека най-трудните си моменти, когато именно в тях почувствах Божията благодат и близостта на Христос? Защо да се отрека от живота си, от грешките си, от паденията си? Те вече не са мой срам, когато се превърнат в място на преобразяване и изцеление.
Има още нещо важно, което ни разкрива Христос, когато показва раните Си. Той ни открива една голяма духовна истина — силата на уязвимостта. Това е нещо, което трябва добре да запомним. Божията сила не се проявява чрез демонстрация на власт или могъщество. Тя се проявява чрез уязвимостта.
Славата на Христос са Неговите гвоздеи. Славата на Христос е Неговата жертва. Славата на Христос е Неговият Кръст. Именно там се разкрива истинската Божия слава — в жертвата, в смирението, в любовта, в доброволното снизхождане към човека.
Христос сякаш се отказва от външното величие на Своята божественост, за да прегърне човечеството. Той влиза в живота ни, в ежедневието ни, без да изпитва отвращение от нашата слабост и без да се срамува от нашето паднало състояние.
В Свещеното Писание четем нещо удивително. В Посланието до римляни св. ап. Павел казва, че Христос умря за нас, когато още бяхме грешни. Какво означава това? Означава, че Христос не казва: „Първо стани добър, а после ще те обикна“. Не казва: „Подреди живота си и тогава ще дойда при теб“. Не казва: „Ще те спася, когато станеш съвършен“. Напротив. Той казва: „Ще дойда при теб точно там, където си“. Ако не можеш да дойдеш при Мен — Аз ще дойда при теб. Ако не можеш да се изкачиш — Аз ще сляза. Ако не можеш да достигнеш до Мен — Аз ще се приближа до теб.
Ако осъзнаем тази любов и я преживеем истински, тя преобразява целия ни живот. Защото в крайна сметка Христос не изисква съвършенство. Той търси автентичност. Не иска да бъдеш безгрешен. Иска да бъдеш искрен. Не иска маски. Иска отворено сърце.
И тогава възниква въпросът: ако Христос ме е спасил даром, какво остава за мен да направя? Ако Раят е дар, а не завоевание; ако Божието царство е благодат, а не награда за лични постижения, тогава какъв е моят отговор?
Остава нещо изключително важно, което често пропускаме — благодарността.
Да станем благодарни хора. Да можем да кажем: „Господи Иисусе Христе, Ти си моят Спасител. Признавам Те за Господ на живота си. Ти ме спаси без да го заслужавам. Прославям Те, благославям Те и Ти благодаря“. Да живеем всеки ден със съзнанието, че сме получили незаслужен дар. Това е истинската духовна промяна.
Затова веднъж попитали стареца Йосиф Исихаст: „Кой е ключът, който отключва благодатта на Светия Дух в човешкото сърце?“. Той бил велик подвижник. Можел да отговори: постът, бдението, пустинята или аскетичните подвизи. Но не казал нищо подобно. Отговорил: „Благодарността“. След толкова години в пустинята разбрал, че това, което отваря сърцето за Божията благодат, е благодарността.
Да се превърнеш в благодарен човек. Да можеш да казваш: „Слава Богу“ за най-малките неща. За едно „Добро утро”. За едно „Лека нощ“. За една усмивка. За ръкостискане. За прегръдка. За малките дарове на всекидневието.
Когато четем Свещеното Писание, виждаме, че Бог обича човешкото ежедневие. Той обича да се разкрива в настоящия момент на живота ни.
Не е случайно, че Христос призова учениците Си, докато ловяха риба. Не ги намери в храм, а сред труда, умората, съмненията и ежедневните им грижи. Там ги срещна. Точно там, където бяха.
Често си мислим: „Невъзможно е Христос да дойде на моето работно място. Невъзможно е да влезе в дома ми, където има толкова напрежение и конфликти“. Но ако не дойде именно там, къде другаде би дошъл? Ние си представяме, че трябва да избягаме далеч, в манастир или на свято място. Но Бог обича да се открива в обикновения живот. В простото. В непосредственото. В трудното. Там говори Светият Дух. Там утешава. Там укрепва. Там държи човека изправен. Защото именно там е истинският ти живот. Там, където спориш със съпруга или съпругата си. Там, където се тревожиш за децата си. Там, където броиш парите си и се чудиш дали ще ти стигнат до края на месеца. Там е твоята истина. Всичко останало може да бъде бягство, илюзия или самозаблуда. Христос те среща в реалния свят, в истинската ти история, в истинския мрак на сърцето ти. Не в мечтите ти за бягство, а в действителността.
Ето защо, показвайки Своите рани, Христос ни разкрива силата на уязвимостта.
Когато казва на ап. Тома: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми”, Той сякаш му казва: „Виж. Докосни. Усети. Това съм Аз. Ето Моите рани. Ето Моята любов. Ето Моята жертва“.
И като му позволява да докосне раните Му, Христос ни показва нещо удивително: Бог не се страхува да се открие. Не се страхува да покаже любовта Си такава, каквато е — наранена, жертвена и уязвима.
Той запазва раните Си като знак на славата Си, за да можем и ние един ден да престанем да се преструваме, че сме силни, безупречни и непоклатими, и да намерим смелостта да застанем пред Бога такива, каквито сме в действителност.
Христос запазва Своите рани. Той ни показва славата Си именно чрез тях, за да спрем и ние да се преструваме на непобедими, съвършени и неуязвими. Сякаш ни казва: „Ето Моите рани. Покажи Ми и своите. Ето белезите на Моята жертва. Ето доказателството за Моята любов. Не се страхувам да ги покажа. Не се страхувам да ти разкрия какво преживях и какво претърпях заради теб. А ти защо се криеш? Защо криеш своите рани?“.
Както учениците се свързали с Христос чрез Неговите рани, така и ние се свързваме истински един с друг, когато престанем да крием своите. Помисли за проблема, който носиш днес. Когато си тръгнеш оттук и се върнеш към дома си, към своето ежедневие, помисли за това: кръстът, който носиш, не е проклятие от Бога. Не е наказание. Не е отмъщение. Не е знак, че Бог те е изоставил. И дори не е просто препятствие по пътя ти.
Опитай се да погледнеш по друг начин на тази рана, на тази болка, на тази трудност. Защото може би именно тя е пътят, по който Божията благодат идва към теб. Може би именно през тази пролука Бог влиза в живота ти. Може би точно там те среща и ти се открива.
Затова Христос не избира най-великите философи на Своето време. Не отива при най-красноречивите оратори, нито при най-учените и влиятелни хора. Той избира незначителни на пръв поглед хора — рибари, обикновени селяни, хора без обществено положение, без власт и престиж. Избира онези, които светът би подминал. И именно на тях се открива. Защо? Защото цялото Свещено Писание ни показва една и съща истина: Бог действа там, където човекът вижда само простота. Бог открива славата Си там, където светът вижда слабост.
Искам да разберете нещо много важно: вашият живот не е незначителен пред Бога. Животът ви не е случаен. Животът ви не е оставен без посока, без грижа и без смисъл. Вашите трудности, вашите тежести, вашите безизходици не са извън Божия поглед. Нищо от това, което преживявате, не е извън Неговия промисъл. Бог е наведен над живота на всеки човек. Няма значение дали живее в богат квартал, или в беден. Няма значение дали е известен, или забравен. Няма значение дали хората го ценят, или са го отписали. За Бога няма незначителни хора. Във всеки човешки живот присъства Божият Дух. Във всяка човешка история действа Божията благодат. Във всяка болка, във всяка борба и във всяка надежда присъства Христос, Който продължава да върви редом с човека. Затова не се страхувай от своите рани. Не се срамувай от своята история. Не бягай от своя кръст. Защото много често именно там, където виждаш слабост, Бог вече е положил началото на бъдещо възкресение.
