Автор: свещ. Ивайло Борисов
А нашият път, нашето призвание, подвиг и кръст е
да принесем свободната Христова истина
през всички изпитания.
преп. Мария Скобцова
Наскоро попаднах на архивни кадри, излъчени някога по една от кабелните ни телевизии, на които се вижда как наши сънародници по бабаитлъшки начин са прогонили адептите на религиозна организация у нас — с камъни, юмруци, бой.
Качилият видеото в социалните мрежи „вярващ“ човек беше отбелязал — „от времето, когато имаше мъже” (!). Много от изгледалите баталните сцени бяха коментирали, че „така им се пада“ на битите сектанти.
Странно е как някои си мислят, че като пребиеш някого в името Господне, ще допринесеш за просперитета на Православието? Извинявайте, ама единственото, което можем да направиш по този начин, е да засилиш още повече влиянието и разпространението на това, срещу което се бориш.
И друго, какво става със свободната воля на човека, за която тъй често говорим като за дадена от Бога? Къде отива уважението към най-висшето творение на Твореца? В крайна сметка, който и да е той и колкото и да не ни е симпатичен, всеки човек е един от тези, за които Спасителят умря на кръста.
Не може да защитаваш вярата с юмруци. Може да не ти харесват и да не си съгласен с думите и постъпките на някого, добре, имаш право — ако не искаш да общуваш с него, отстрани се от компанията му, но да смяташ, че ще предотвратиш влиянието му, като го „спукаш“ от бой, е малко вероятно. Насилието — правилно отбелязва покойният митрополит Антоний Сурожски — често се оправдава като извършено в името на ненасилието.
Дали тези, които са разкървавили главите на себеподобните си „в името на правдата“, са се почувствали като някакви съвременни кръстоносци?
Вероятно е така.
Защо обаче не се сещам апостолите, светите отци, мъчениците за Христос да са насилили някого, за да го вкарат в Христовата вяра. Вие сещате ли се за такъв случай? Всички те са свидетелствали за вярата си само и единствено чрез личния си пример.
Струва ми се, че в основата на подобна юмручна защита на вярата стои някакъв комплекс за малоценност, който някои са решили да преодолеят по този див начин. Защото тези биячи комай не ги интересуваше религиозната принадлежност на битите, не ги интересуваше толкова и каузата, която защитаваха, а просто гледаха да си „начешат ръцете“, да се почувстват значими и защитници на истината. В утрешния ден подобни „мъже“, стига някои да им подшушне, че този и този православен не са „истински православни“, ще са готови отново да размахват юмруци в защита на Христа.
Нали помните какво казва Спасителят Христос в Гетсиманската градина на притеклия Му се на помощ апостол Петър? „Или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“ (Мат. 26:53).
Православен християнин се става по собствена воля, а не по принуда. Принудително можеш да вземеш нещо на някого, но не и да му дадеш.
Пък дори и нещо толкова ценно като спасителната вяра.
