Автор: свещ. Ивайло Борисов
Между вещта и мисълта винаги е за предпочитане последната.
Йосиф Бродски
Наскоро прочетох една интересна история от живота на покойния сръбски патриарх Павле († 2009), известен в съвремието като един от най-уважаваните православни духовници.
Както се разхождал по една от улиците на западната ни съседка — което не било нещо нетипично за него, защото той обичал да ходи пеш, както и да ползва градския транспорт, — патриархът бил поканен да се качи в автомобила на свещеник, служещ в голям белградски храм. Свещеникът решил любезно да послужи на своя първойерарх, като го закара на мястото, към което се бил отправил.
По време на пътуването патриарх Павле разгледал луксозния автомобил — марка „Мерцедес“ — и попитал возещия го клирик: „Чий е този автомобил?”. Свещеникът отговорил с видимо задоволство: „Мой!”.
Когато чул това, патриархът помолил духовника да спре, слязъл от автомобила, прекръстил се, казал: „Бог да ти е на помощ!” и продължил пътя си пеша. Патриархът не смъмрил возещия го, не го санкционирал, не го нагрубил, чисто и просто го лишил от присъствието си, изричайки горните думи.
Разбира се, посочената случка с покойния сръбски висш духовник може да бъде разглеждана от различни ъгли, да се отбележат различни нейни нюанси. Аз бих желал да обърнем внимание на следните.
Мисля си за любезността и желанието на духовника да окаже съдействие на своя патриарх, като му предложи да го закара с автомобила си до желаната дестинация. Вероятно комфортът, който скъпите возила доставят на пътуващите в тях, допълнително е засилил тази негова действена услужливост.
Струва ми се обаче, че в крайна сметка изгодата била не за този, който се възползвал от любезното предложение, а за този, който го отправил. Какво имам предвид ли?
Има един богослужебен текст за празника Сретение Господне, празнуван на 2 февруари. Знаем, че на този ден честваме представянето на малкия Иисус в храма от Неговата майка света Богородица и праведния Йосиф, където Богомладенецът бил посрещнат от праведния Симеон (срв. Лук. 2: 21–40). Та в припевите на деветата песен от богослужебния празничен канон ние пеем от името на Господа: „не старецът Мен държи, а Аз държа него…”.
Така и в нашата история — не возеният получил печалба, а возещият; не този, на когото направили „услуга“, а този, който предложил последната. (В този контекст горещо препоръчвам на вниманието на уважаемата аудитория филма на режисьора класик Куросава „Червената брада”.)
Той, водачът на автомобила, получил истинска и непреходна печалба и поука завинаги. И тя, струва ми се, е следната: това, с което често се гордеем и парадираме, може да бъде препятствие във връзката ни със Създателя. И нека не бъдем буквалисти — този скъп автомобил не е единствената вещ, единственото нещо, с което човешкото сърце може да се гордее: това може да е общественото ни положение, делата ни, талантите ни, успехите ни, часовникът ни, марковите ни дрехи, пръстенът ни (срв. Иак. 2:1-4) и пр.
Открай време благодарение най-вече на Христовата вяра редица издигнати хора са разбрали истината, че не вещите, притежавани от нас, ни правят достойни, а самите ние придаваме стойност на всичко, което ни заобикаля. Ненапразно Спасителят задава реторичния въпрос: „защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“(Мат. 16:26). Да си припомним и думите на талантливия поет Манделщам:
„И нека има славни градове,
да приласкават с известност тленна,
не Рим е величав от векове,
ала човекът в нашата вселена.”
(превод: Мария Шандуркова)
Разбира се, като говорим за поука в тази история, ние не можем да сме сигурни дали думите и поведението на патриарха са били правилно разчетени от неговия подопечен, но искрено ни се ще да вярваме, че са стигнали до адресата си.
Питам се и нещо друго: защо в отговора на притежателя на автомобила проличало задоволство? И дали пък точно заради това задоволство и гордост, че притежаваш нещо толкова скъпо и ценно (а не заради самата скъпа кола, както сме склонни да си мислим), патриарх Павле отказал да продължи пътя си заедно с този, който също като него се бил посветил на Бога?
Един друг нюанс, свързан със случката — както когато честваме някой голям празник, ние не само си спомняме с умиление за отминали събития и времена, а мистично-реално участваме в него, така и тази история хвърля своята светлина и върху всички нас — тя сякаш има свое вечно измерение. А когато говорим за вечност, стигаме до извора на вечността — нашия Творец. Чрез такива истории Бог продължава да ни дава Своите уроци, да ни ръководи, поучава, да се грижи за нас — както прави това и посредством страниците на светата Библия, светоотеческото предание, видимата природа и т.н. Те, тези истории, не са части от миналото на някакъв друг вид хора, които нямат нищо общо с нас. Напротив, тяхното значение е непреходно.
„Бог да ти е на помощ!” — казал патриархът. Бог да ни е на помощ — ще кажем ние — във всички онези моменти, в които забравяме за непреходното, а мислим само за преходното. Защото без Неговата помощ няма да стигнем там, накъдето сме се запътили. Дори да мислим, че сме набавили всичко необходимо и качествено за из път…
