Автор: дякон Ивайло Борисов
Светлината ненавиждам на звезди еднообразни.
Осип Манделщам
Предполагам, че веднага някои ще кажат: е, и таз добра, и в храма ли трябва да има единоборство, състезание, съревнование?
В храма — донякъде прави, ще мислят те — трябва да има равенство, защото пред Бога всички сме равни. Да, апостол Павел е написал, че „няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал.3: 28). Но същият апостол ни е оставил и свидетелството, че „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък” (1 Кор. 15:41). Така че не можем да не признаем неоспоримата истина, че всеки има различни дарби, с които е обдарен да слави Твореца. На едно място поетът Бродски твърди: Има нещо, което прави живота много по-лесен — това е да разбереш, че има хора, които са по-добри от тебе.
Гласовото единоборство, за което искам да ви разкажа, не се е случило в нашето съвремие — а пък и, извинете, то, сегашното време, не ни дава много такива поводи. Нека се пренесем мислено във възрожденска Копривщица. Знаем, че този български град винаги е впечатлявал както с китните си архитектурни решения, така и с будните си обитатели.
През Възраждането Копривщица е имала прекрасни църковни певци и учители — а по това време тези две професии са вървели ръка за ръка — защото, когато са търсели учител за дадено място, предимство е било той да знае псалтиката (едногласното църковно пеене). Неделните и празничните църковни служби били като духовни концерти за копривщенци. Църквите „Св. Богородица” и „Св. Никола” се пълнели с християни, дошли да се помолят и да послушат красиво църковно пеене. [1]
В историята, за която става дума, има двама участници — Христо Пулеков (наричан Пулека) и Груйо Манев (Манека). [2] 
Груйо Манев бил даскал, а също така и певец в копривщенската черква „Св. Никола”. Винаги искал да блесне с църковнопевческите си възможности. [3] Христо Пулеков бил високопросветен учител, познавач на модерния тогава гръцки език (Манев също бил такъв) и ученик на отец Неофит Рилски. Пулеков бил и прекрасен църковен певец, когото познавали в целия православен свят.
Ето го и описанието на единоборството, оставено ни през първата половина на миналия век от известната българска фолклористка Райна Кацарова: „Съревнованието между Пулека (тенор) и Манека (баритон), като църковни певци било голямо. Въпреки че Манекът отстъпвал винаги на Пулека десната певница и с това външно признавал неговото певческо превъзходство, тяхното пеене в църква е било непрекъснато певческо единоборство, следено с интерес от копрившкото общество. От това състезание — продължава Кацарова — печелили всякак и изпълнение, и слушатели”. [4]
От свидетелството на нашата фолклористка стават ясни няколко неща.
Първо, Христо Пулеков е притежавал завладяващ теноров глас, а пък даскал Груйо Манев, за когото също знаем, че бил майстор-певец, „влюбен в пеенето си” [5], имал баритонов тембър. Разбира се, без да степенуваме вокалните възможности на певците, трябва да признаем, че теноровите гласове са най-редките (същевременно и най-уязвимите), а тяхната окраска винаги привлича слушатели и буди възхищение. [6] Манев отстъпвал място на дясната певница (клирос) на Пулеков, защото именно на тази певница (и до днес) пее протопсалтът, главният певец в храма. На лявата певница пее вторият певец — т.нар. лампадарий.
Второ, фолклористката ни съобщава, че описваното от нея събитие не било изолирано явление, а „непрекъснато певческо единоборство”. От тази дълго продължила благодатна конкуренция печалба имали както служещите духовници, така и богомолците, които се наслаждавали на издържано и вдъхновено пеене. Каквото и трябва да бъде всяко пеене в храма. Да не забравяме, че по това време хората не са могли да посещават концертни зали и да слушат музицирането на този или онзи музикант. Нямало е и радио, което се появява в родината ни няколко десетилетия по-късно. Така че в храма хората са ходели както да се помолят, така и да чуят художествено пеене.
Когато това пеене е добре поднесено, то задоволява естетическото чувство на богомолците и радва духа им. И до днес помня думите на един предстоятел на храм, при когото пеех преди години: хората, казваше той, идват на вечерните богослужения (ставаше дума за т.нар. велико повечерие) през св. Четиридесетница, за да чуят и хубаво и стройно пеене. За тях — казваше отчето — това е вид концерт.
Трето, както четем, това единоборство било следено от „копрившкото общество” — т.е. заинтересованите от православното християнско богослужение и неговите изпълнители са били не няколко отделни копривщенци, а солидна група от хора — „общество”.
Когато говорим за взаимоотношения между певци, се сещам, че двама от големите певци на Вселенската патриаршия от миналия век Константин Прингос и Трасивул Станицас не са имали близки отношения (въпреки че са пели на едно и също място), но за сметка на това са ценели взаимно способностите си.
От личен опит мога да кажа, че когато съм пял на клира с добри и подготвени певци, това ме е вдъхновявало и карало да дам най-доброто от себе си по време на служба. И не само по време на богослужение, ами и след това — да се постарая да потърся, разуча и овладея богатите с мелодиката си песнопения. Така че, драги, конкуренцията в църковното пеене може да има и такава благодатна и негрешна страна — да насърчава певческото трудолюбие, да повдига духа както на пеещите, тъй и на тези, които ги слушат.
Бележки:
[1] М. Богоев. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд. С.,1992, с. 102.
[2] Изказвам благодарност на Дирекцията на музеите в Копривщица за предоставената ми от тях снимка на Груйо Манев.
[3] Срв. Л. Ив. Доросиев. Учебното дело в Копривщица преди Освобождението ни. ІІІ. Учители и учителки в копривщенските училища. — В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица (20 април 1876 — 20 април 1926 год.). Събрал и наредил проф. д-р архим. Евтимий, С., 1926, с. 404-408.
[4] Р. Кацарова. Чъртици от музикалния живот на Копривщица преди Освобождението. — В: Юбилеен сборник Копривщица (1837-1937), т. ІІ. Събрал и наредил проф. д-р архим. Евтимий, С., 1937, с. 381.
[5] Срв. М. Богоев. Цит.съч., с. 103.
[6] И. Борисов, Теноровият глас и православната едногласна музика, www.pravoslavie.bg, 1 март 2017 г.
