Автор: свещ. Ивайло Борисов
Ни скръб, ни радости познали,
в градините на Бога вън,
мълчат те, сякаш интервали
сред Неговия звучен сън.
Р. М. Рилке [1]
В деня, когато Църквата Христова чества празника на всички безплътни сили, ще споделя с вас думите на един западен отец, чието име не помня, според когото, ако ангелите можеха да завиждат на хората, биха го направили по две причини…
Веднага някои биха възразили: ама как така ангелите, които са „духове служебни, провождани да служат на ония, които ще наследят спасение“ (Евр. 1:1), т.е. на хората, ще завиждат? Нали всички знаем, че завистта е грях, който приписваме на дявола и чрез който той оплита човеците?
Св. Василий Велики например твърди, че завистта е нетърпимо зло, внушение на змията, изобретение на демоните, сеитба на врага, залог за мъки, препятствие към благочестие, път към геената, лишение от царството.
Е добре, как бихме могли да съчетаем в едно завистта, това „изобретение на демоните“, и ангелските сили, служещи на Бога и помагащи на човека?
Смятам, че в споменатия случай под завист би трябвало да разбираме едно благородно чувство на възхищение пред това, което Бог е дарил на създадените от Него психофизически същества.
И кои са тези неща, за които ангелите биха ни „завидели“?
Това са светото Причастие и страданието.
Знаем, че предимството да станем причастни на Божия Син, на Неговите тяло и кръв в св. Литургия, е дадено само и единствено на нас, хората.
Повече от двадесет столетия Църквата Христова живее чрез и във Причастието със светите дарове. В продължение на над две хилядолетия християните продължават да чуват и да откликват на приканващия зов на „божествения, мил и сладък глас на Спасителя“ (по св. Йоан Дамаскин) [2], подаващ хляба и виното на Своите ученици на Тайната вечеря: „вземете, яжте: това е Моето тяло. Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:26–28).
Участвайки в св. Евхаристия, ставаме причастни на Спасителя Христос, даряващ ни тялото и кръвта Си „за освещаване, просветление и здраве на душите и телата ни, за облекчаване тежестта на съгрешенията ни, за предпазване от всякакво дяволско въздействие, за умножаване на божествената благодат и за придобиване на Божието царство“ (св. Йоан Златоуст)[3].
Ако знаехме с каква велика благодат сме удостоени в св. Евхаристия, ние бихме пристъпвали по-често към св. Причастие (разбира се, след надлежната подготовка за това).
Всеки опит за водене на духовен живот в Православната църква, игнориращ св. Причастие, е обречен, защото води до непълноценност. Неведнъж в мои проповеди съм казвал, че този, който само присъства на св. Литургия, без да участва в нея пълноценно посредством приемане на св. Причастие, прилича на човек, който предпочита пакетирана храна пред маса, пълна с питателни и вкусни ястия.
Добре, биха казали някои, съгласни сме, че ангелите биха „завидели“ на това, че ние можем да участваме в св. Евхаристия, но защо пък биха ни облажавали, че страдаме? Това ни се струва вече много.
Как някой въобще може да ти завижда, че страдаш? Това е някакъв нонсенс. Обикновено човек инстинктивно бяга от болката и страданията, като дори мисълта за тях го вледенява.
Въпросният отец, чието име, да кажа отново, не помня, акцентира върху това, че ангелите биха завидели на страданието ни, защото Самият Спасител Иисус Христос е страдал, а те не могат да изпитат това чувство. Не могат да се докоснат до болката на изранения за нашите грехове Божий Син Иисус Христос, чрез Чиито рани се изцелихме (срв. Ис. 53:5).
От любов към нас, хората, Бог е станал човек и реално е страдал прикован на кръста, като по един необясним за човешкия разум начин доброволно е изкупил греховете ни. Спомнете си думите на Христа: „Затова ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам“ (Иоан. 10:17-18).
Въпросното твърдение хвърля интересна светлина върху така нежеланата от нас тема за страданието. Бихме могли да допуснем, че в някакъв тайнствен смисъл този, който страда, се присъединява към Този, Който избра да стане човек, към страдащия Бог, Който е „омилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на цял свят“ (1Иоан. 2:2). И както Бог се „сродява“ с творението Си посредством Своето въплъщение, така и човекът се сродява с Бога посредством страданието. Защото след Христовата саможертва както всичко, така и страданието е напълнено с неизказана божествена светлина.
Бележки:
[1] Куплет от стихотворението „Ангелите“ на Р. М. Рилке (превод: Николай Лилиев).
[2] Думи на св. Йоан Дамаскин, които е написал в деветата песен на пасхалния канон, който пеем на Великден.
[3] Втора молитва от молитвите преди св. Причастие.
