Автор: Ивайло Борисов
Не мислете, че настоящата тема е свързана с някое съвременно чудо, случило се в пределите на храма; че някой от църковните ни музиканти взел, че политнал пред смаяните погледи на духовниците, църковните певци и присъстващите богомолци. Вярно, че църковните певци често трябва да имат способността да се ориентират бързо в музикалната обстановка, да могат да боравят с няколко книги едновременно, но все пак те не са фокусници.
Става въпрос за една снимка, която ми попадна съвсем наскоро. На нея фотографът Тод Розенберг е уловил интересен миг от магнетичната работа на големия диригент Рикардо Мути, в който той е подскочил във въздуха и сякаш левитира (не че музиката не е един от най-въздействащите начини да се отделим от земното) над диригентския подиум.
Всеки има възможността да провери кой е Рикардо Мути — дори с един клик на мишката. Тук няма да се занимаваме с биографични данни за световноизвестния музикант. Въпросът е в друго.
От снимката ясно личи, че музикантът-старец (в момента Мути е на 80 години!) дотолкова се е вдълбочил в призванието и професията си, че сякаш стои неподвижно във въздуха. Все едно някаква невидима сила държи немладото му тяло (но не и душа!) в пространството, за да може неговата палка умело да ръководи оркестъра по път, намиращ се отвъд зримото и водещ към надземната музикална красота.
Може би тук е мястото категорично да кажем (за ултраортодоксалните), че не дяволът е този, който е направил възрастният мъж да подскочи, а дръзновението му.
Питам се какво кара един възрастен човек да подскача и да се отдава с жар на една изтощаваща практика, каквато е тази на диригента? Защо не пази здравето си, защо не дава покой (заслужен) на сърцето си, към което човек на тези години трябва да бъде внимателен? Вероятно отговорът се крие в самата същност на живота, наречена любов. В случая — към музиката, чиито високи образци също свидетелстват за любовта, изразена с помощта на един хармоничен и мелодичен език. Език, от който човешките езици биха могли да научат твърде важни неща.
Искам да попитам нещо и уважаваната аудитория: колко често сте били в храм, където музикалното изпълнение да е постигало същия ефект? Сигурен съм, че сте попадали на пеене, лишено от енергия, но не и от доза рутина.
Сигурно ви се е случвало да чуете църковно музикално изпълнение, в тъканта на което не бихте открили живота в неговата приповдигнатост. Пеене, неспособно да грабне душите ви, да ги „помести“.
Понякога се случва пеенето, което звучи в храма, да е нещо, без което очевидно не може (без певец свещеникът не може да служи), но и чието присъствие е в сивата гама.
Струва ми се, че на моменти ние, храмовите певци, доста буквално възприемаме думите на Спасителя за отделеността на вярващите от света (Иоан. 15: 19), от който все пак може да научим и нещо полезно. [1]
Ще ви разкажа една реална история. По време на богослужение в храма влязъл пиян младеж. Стоял известно време на службата. Изведнъж обаче се приближил към пеещия клиросен певец, изпълняващ доста лежерно задълженията си, и му казал: „Абе, ти защо пееш така? Така не може да се пее в храма.”
Макар този случай да е в известен смисъл скандален, ще ми позволите да отбележа, че в него има и частица нелицеприятна истина (кога ли пък тя не е била такава?).
Нека си спомним и случая с проговорилата ослица на Валаам от Стария Завет (срв. Числ. гл. 22). Ослицата (магарица) видяла невидимия за Валаам ангел Господен, пазещ израилтяните, и решила да не продължава пътя си, а Валаам, който щял да прокълне благословения народ, я набил, задето не иска да върви. „Какво ти сторих — рекла ослицата, — та ме биеш ето вече трети път?“ Така самата ослица спасила живота на Валаам.
Дали от магарица, дали от подпийнал човек, в посочените примери истината зазвучала колкото неочаквано, толкова и запомнящо се.
Вероятно някои ще кажат, откъде-накъде ще се сравнява светската музика с нейната страстност с църковната и нейната възвишеност? На тях ще отговорим, че не сме тръгнали да отричаме принципната и на всекиго известна разлика между отделните музики и предназначението им. Но това не означава, че храмовата музика трябва да е равна черта (знаете кога се появява тя).
Според покойния музикоучител на Вселенската патриаршия Авраам Ефтимиадис архонт протопсалтът на Вселенската патриаршия Константин Прингос (+1964) не бил високообразован, но разбирал и усещал какво пее до степен да бъде в екстаз, докато пее. [2] Съгласете се, че качество като екстатичност в областта на музиката е далеч от всеки опит тривиалното да бъде обявено за норма.
Честно казано, певците (в това число църковните), които ме впечатляват, умеят да те повдигат на едно по-високо ниво на музиката, която, не забравяйте, също има своите високи етажи.
Преди години попитах покойния проф. протопрезвитер Радко Поптодоров дали е познавал нашия известен протопсалт от миналото столетие Иван Каиков (+1965). [3] Той ми отговори утвърдително, като добави, че когато Каиков е пял в храма, сякаш нещо те е въздигало. Досега е пред очите ми жестът на отец-професора — вдигнатите с дланите нагоре ръце, които той неколкократно ритмично повдигна и свали — същото, което правим, когато искаме да посочим символично някакво издигане.
Днес също имаме талантливи църковни певци, отдадени на църковно-музикалното изкуство. Един от тях, г-н Иван Бръмбаров, преди години ми сподели, че когато пее в храма, забравя, че е жив, т.е. той изцяло се потопява в музикалния молитвен опит на Църквата Христова.
Ето, виждате ли, и църковното пеене също има способността да издига над земята. Въпросът обаче е в мотивацията на тези, на които е предоставена възможността да подпомагат издигането на вярващите сърца нагоре [4]…
Бележки:
[1] Борисов, И. За света, който противопоставяме на вярата. www.pravoslavie.bg, 21.10.2021.
[2] Konstantinos Pringos, www. analogion.com
[3] Срв. Динев, П. „Църковнопевчески школи през възрожденската епоха. Одринска школа“ — В: Църковен вестник, 7, 20 февруари 1960; Попов, К. „Развитие на църковнопевческото дело по времето на екзарх Йосиф І (източна традиция)“ — В: Духовна култура, 5, 2004; Борисов, И. „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене“, София: изд. Изкуство, 2014, с. 70-72.
[4] „Да издигнем сърцата си нагоре“ е призив, отправян от свещеника по време на св. Литургия.
